сряда, 26 май 2010 г.

Бъди до мен ..

Ако наистина душата ти все още с мен говори,
не ми пиши, че много ме обичаш, трудно ще повярвам в още думи,
не ми пиши че е красив света на птиците в морето,
аз няма да го видя, ако съм безкрилен в себе си отвътре.

Ако все още чакаш, някой да ти каже мила търся те,
недей да чакаш твърде дълго за опорна точка на следите си,
защото три секунди са достатъчни да кажа твой съм, в себе си завинаги,
и само за една ще измълча, че съм излишен и ще се загубим.

Ако наистина побираш ме в очите си преди заспиване
не ме оставяй да заспя преди да се усетя близко да гърдите ти,
не ми рисувай повече сезони, стигат ми и тези за години,
достатъчно бутилки във моретата пътуват към скалите неотваряни.

Ако заспиш в среднощните порои от сълзите със гнева си,
и все така света е малък през сърцето ни за двама
ще видиш ли онази светлина която гасне, тъжно и полу-студено,
с едно единственото и истинско бъди до мен, бъди до мен в живота.

неделя, 23 май 2010 г.

Разделено небе

Аз не искам да делиш света на мой и твой, не искам,
не искам да делиш сърцето си от всичко неразделно близко,
аз искам да си нещото напълващо деня като от хляба в теб замесен,
със топлина и малкото тъга която да не е ранена, някак в сивото.

Света е този който ще направим със ръцете си, не го ли вярваш
красив и грозен, истински и недомислен ако не говорим го изгубваме,
а тази вяра е делящото между живота който ще опазим с липсата,
и не за себе си, и не за себе си, се молим бога да възкръсне.

И затова не се лети ако не се прощава за плесниците,
надеждата е само границата между пътя в който се достигаме с любов завинаги,
света е болен от изплащане на глупост и на бездушевност с разполвени истини,
но ако аз съм в теб, това не е ли малкото достатъчно за всичко.

И затова ако ще шепна всеки ден като едно полу-разпятие,
защото липсва ми една, единствена от теб човешка дума, мисля те,
ако градиш закони вместо да говориш с мен за дните и за страховете си,
ако не вярваш, че в нещата няма кой да търси вечната изгода, а доброто ти.

Така е с вярата, платили сме от лихвита на всеки писък,
платили сме от всичко малко или много със години,
разпалваме продавайки от поривите за стотинки ежедневно сънищата,
но се обича за това да раждаме живота в себе си, красив за някого.

събота, 22 май 2010 г.

Дъжд от пеперуди

Тя владее всички силуети на сърцето ми, дори не подозира силата на чувствата,
а казвах си че мога да избирам във живота си без нея своя участ,
но днес познах следите, като затвор от ветровете на въздушни сипеи,
единствено с очакване на нежното в очите и покълнали от милост.

И почнах да се питам, що за чувства са това, кажи любима,
та ти дори едно писмо да кажеш как си не намери време да напишеш,
раздирах се от липсата, ранявах с празното изсмукващо от живото,
защото все за тебе, и все до смърт воювах във притеглящото сливане отвътре.

Сега не мога да наричам чувствата нелепа в мен безмислица,
и нищо, чуваш ли аз нищо чуждо няма да поискам ако имам своето от теб,
но тази тишина, това опъване на нервите, игрите кой е грешния без да си вярваме,
ти знаеш ли какво е всъщност да потърсиш близоста във себе си, ти знаеш ли.

Такова слънце днес навън е пекнало като неделята в която ще сме истински,
живота все струи и нощите са луднали от жадни звуци и ухания,
но аз не съм останал отстрани на себе си и малките мечти за малкото си наше щастие,
а във това което се превърнах с лихивите приличащо ти на безумие, очистих се.

Но нека и това да бъде нещо в моята "студено преценена" сметка, права си,
и няма да ти кажа че си луда или глупава и своенравна, аз съм част от теб,
и всеки път когато съм в града ти, преминавам по следите на вечерните площади,
разхождам се по улиците близо до нещата от живота, част от всичко твое близко.

И затова живея просто мълчаливо, не намразил нищо в тебе въпреки присъдите,
защото не желая да се влюбя в никого, това е простичката истина, а ти все не разбираш,
но туй не е живот, това е просто отчаяния зов че ще възкръснем накак по различно,
а всъщност може би е нужно просто да съхраним света на другия..

петък, 21 май 2010 г.

Paradise lost

Какво е да изкупя всичките си лихви на обратно
та аз не помня някога да съм живял на плюс в живота си,
познаваме така добре калта защото не познаваме душите си запазени,
във място във което можеш да се върнеш с тишината и покоя.
Ще кажеш оправдания, недей говори стига толкова познати думи,
по дяволите замълчи, ти виждаш ли си образа сред цялата пародия,
а аз забравяйки ще си повтарям все под скритото останало безмълвно,
как мога да посея топлината в ръцете ти до скута си.
Възможно е да падна още, още много имам да "раста" във тази липса
като една невидима стена опряла те по всичките посоките, та до края,
но ако кажеше, не бих ли прекосил оградите, ако не виждам пътя си,
а туй със полета и със балоните така и не успях да го опазя, карай.
И за това сега събирам прашните следи от кратка си делничност,
събирам себе си с години, като дълги разливи на усет и на милоста в сърцата ни,
събирам краища от липсата посята и покълнала сред цветовете на безмълвие,
а от очите ми опитва се да нарисува стръкове надеждата останала на гладно.
Какво е да изкупя всичките си лихви само с бедното в душата си,
понякога си мисля, че сме всички от небето зачертани просто според графика,
тъга и радост, синьо-сиво, стълбата от добрината пазеща сърцата,
порастваш колкото да спреш да се набиваш на очите твърде много.
И ако откриеш любовта, онази благородна чиста и възвишена отвътре,
аз няма да се сърдя че я искаш все пред моята позната само с тръните,
това което няма как да се загуби в края на изгубените истини,
е само стръкчето покълнало усещане взаимност,
но и туй ще свърши не пораснало без тебе, моя мила.

четвъртък, 20 май 2010 г.

Начини за чуване...

Познавам непренудената добротата във хората покълнала,
без нуждата от синьото на вечни хоризонти и величие,
познавам скритото замлъкнало понякога с години,
от липсата на топлина и мярка в нас за усета на време.
Познавам и звездите и планети и съзвездия,
които ще останат в нас безименно пропуснати,
и пътища нагоре за които никой не поиска
да изгради и стълбата която да вървят уж тези другите.
Познавам всички оправдания с които се предаваме в живота си,
и ставаме и тръгваме, отново и отново, все по-тихо,
защото някак все това е нашето препятствие във погледа,
човешката ни мярка за небесното от земните ни пътища.
Познавам и това което "виждаш" в хората така уверено
но скрито в огледалното дълбоко липсва плътност,
това усилие в очите си с които да отключиш думите възкръснали
с доброто закърняло с вярата, че обичта ни може да я бъде.
Познавам тежестта на думите, и грозотата, също моята,
познавам лекотата като светлина и бялост ако е желана още,
познавам липсата за някой много надалеч от мястото в душата,
и простата причина как погалваш с топлината на едно присъствие.
Познавам поводи да кажеш няма да поглеждам никога назаде
и да "познаеш" някой с всичко казано, на две на три набързо,
познавам глупостта да носиш на гърба си от въздушните ни кули падайки,
напиращо отново с утрото поемайки си глътка въздух още малко.
Познавам любовта такава плоска като сянка на икона,
и любовта ми някъде наречена за тежка и безсмислена,
и ако би стъпкала и спомените глухо като бесен мрак с омраза
тогава питам се, дали в това е всъщност имало и нещо истинско.
Познавам и последните си думи казвани по чудо някак все отново,
и всичко в мен желаещо, със птичите ята отлитащи далеч от дните
познавам тези дето ме мълчат а винаги ще чувствам близки,
познавам пътищата на сърцето в допира на устните.

сряда, 19 май 2010 г.

Най-светлата неделя

Ще те потърся когато с вечерта познаеш тишината
поне за малко, колкото да кажа как върви живота, моя мила,
но не със глас, за глас не стига от надеждата да разговаряш много,
от липсата на плътност в толкова очаквания, ти стига за години.
Защото тези дни сънувах как ще спреш до моята врата отново,
и плахо, както казваше ще чукнеш на вратата и ще влезнеш,
но явно влаковете са пътували за нейде другаде, навярно е назад останало,
или е просто всичко в мен поредна илюзия за нещо липсващо отвътре.
И трудно е да кажеш как е близоста събирана като трохи за птиците,
дори да пазиш ревностно мечтите си от чуждото, не ти и трябва повече,
единствено това което не успя да се измие от съдбата и годините
ще падне от дъжда очакайки да се завърнат аромата на лалетата в душата ти.

неделя, 16 май 2010 г.

И да остане тишина

(на Мария)

Бих искал да не помня от табелите по улиците дето съхраняват стъпките
витрините които се оглеждат в пъстрото на дните като жив водовъртеж,
бих искал да не зная семето в коя от хиляди земи душата ми забрави да покълва
и колко повече ще натделее да лети ако ме откъсне вятъра на времето.
Бих искал да си нямам име за да ме посочват с пръсти за добро и лошо,
и да не си поемам дъх преди да скоча от ръба надоло и надоло,
бих искал да облагородя капризите на собствени си прищевки, най-накрая,
и мисълта, че паметта е като кутия с повече от няколко дъна и чекмежета.
Но как ще ме намериш ако искаш да се върнем някога във къщи заедно,
кои са думите с които все пропуснах да простя и да поискам прошка в себе си,
и пътя все остава същия, от този който те изпратих със страха в сърцето,
страха, че липсва начин в който ще разбираме еднакво тежеста във другия.
И как да кажа аз умея повече да чакам, повече от сляпо, сиво, грозно,
но колко от нещата във живота имат точно тежеста поставена във нас дълбоко,
каква е истината, ако все пропускаш да ми довериш сърцето си отново,
ако не мога да намеря изход в толкова отхвърляни наглед ненужни обяснения.
И за това не ме вини, не искам правотата да дели живота ни на черно и на бяло
ще падна спъвайки се, ще се смеся със тревата под краката ти, дано утихна непробудно,
и когато пулса ни загуби някакво значение, и стане просто част от цялото,
ще кажеш ли, аз вярвам в теб любов, аз вярвам в обичта ти, моя същност.

събота, 15 май 2010 г.

Аз няма да забравя нищо в себе си

Не стяга здраво времето измерено в секунди и познание на всички силуети
като служители на тайна секта в дните ни почти банално прекопирани,
дали сме остаряли с младоста която нямахме а търсиме със всяко свое бягство,
или е всичко като руската ролетка, ден до пладне до последен изстрел във сърцето.

И мерим тежеста на дългите страни на вятъра изгубили посоките преди началото
потдържащи от няколко сезони формата на сладострастните внушения за таен вкус,
дали сме богове забравили за своя корен бягащи от рая тук от скука,
или сме само кръпки от съдбата във една лавина от безмерие и уж логичните последствия.

Това е в нас изказано скалъпено, пришито и дописано отново и отново,
на глътка дъх, пиянство просто някакъв катарзис в който търсиш лятото на жаждата,
какъв ще бъда утре няма вече никакво значение когато пътя си го виждаш все обратно,
защото да държиш света било за всички в рая мярка за безвкусие.

Почти безветрие, ще можеш да загубиш вечноста на гръб на тъжното на времето,
небето ти говори, в броеници от нагризани от суетата облаци от сънища,
и цялата еротика дали ще ни достигне да отвориме очите си за черно-бялото,
след толкова години тъй и иначе живота губи старото значение за мене.

И няма страшно аз не мога да си тръгна ням преди да ти разкажа тази моя бездна
макар отдавна да не питам как и любовта се скрива в ъгала все по-ранима,
защото аз не крия своята обърканост или това че съм зависим силно в себе си,
но той живота не е като да го тикаш за да можеш да го виждаш с бялото на дните.

Разбира се говоря, не да бъда повече желан а просто да измоля милост за душите ни
говоря като нещо от което няма граница с която да деля света на мой и твой
и ако нещо в мен е плащало цената повече от поносимото в сърцето
това не значи че сърцето ми не може да умира ако го убиваш още отдалече.

петък, 14 май 2010 г.

Всичко което съм

Кой съм аз, по белия процеп в душата си попил достатъчно горчивото
когато всичко скъпо сякаш е изгубено назад, преди да се разсъмне с утрото надеждата
кой съм аз, по тънката следа от малката хралупа в тъничкото детско щастие
почти като мираж във спомен за живот все пак рисуван нейде в чакащото бъдеще.
Кой съм аз след толкова упорстване да спреш секундите, дори за още малко,
и всъщност да не помниш знаците във някаква объркана до слепота съдба,
и кой остана от допускането, че е просто всичко, ако се обичаме,
със простите неща, възможни ако чувстваш във душата си за другия живота.
Та аз не помня някой да е казал във очите ми, обичам те завинаги любими,
не помня нещо чисто като утринна роса в полепналите ти сълзи, по моята ръка,
аз виждам толкова отвън света, и даже мога скрито да обичам хората дори и сиви,
а вътре в мен остава повече отчаяно и празно ако теб те няма, ако си далече.
Защото ти стоиш в живота ми, в едно усещане с зората с цветовете преди съмване,
което някак избледнява неусетно в бледо сиво-синьо в изрисувани лъчи и тишина,
защото може би така посяваш в мен живота, за да кажеш твоя съм вземи ме,
и мога да почувстам как душата ти трепти от усета на кротка жажда.
Защото ако ти си нощното момиче скрило се под свода на прегръдките
и малко повече и повече забравя мярката за мое и за твое,
и ако лежа, забравил пътища за минало и бъдеще, ако лежа до тебе
ще легнеш ли до мен и да забравиш за света отвън, усещайки сърцата ни единствено.

вторник, 11 май 2010 г.

Силует на едно бездумие

Аз не познавам други хора във разтегнатите дни след толкови посоки,
освен по улиците дето плащат с мен секундите, по малко или много всеки ден,
какво е свобода, ако си вързан в края на причините, до края на възможното,
какво е повече душевност, ако ни липсва все допирна точка с нещо неразделно твое.

Аз не познавам други хора, и не затъвам в някаква фалшива неизбежна участ,
но в мен попива толкова дълбоко черното и бялото,и после пърха сякаш със криле от избелял копнеж,
а аз не искам да съм нещо от цената, всяко наше неразбиране и в думите пропуснато нанякъде,
не искам да съм съдника, дори да не успявам да го удържа понякога болезнено.

И ако съм във теб мъжа от който да затоплиш с мекота в ръцете ни живота,
ако се будиш всяка нощ от опита да ме докоснеш като сливане полу-насън,
ако след тези дни е толкова студено през пространството, а липсата е силна като болка,
и всички дни приличат си, защото са заключени в душата ти отвънка, а ключа е в другия.

Бих искал този някой, да е нещо със което се пречиства от следите и причините,
бих искал всяка крайната точка да не бъде мярка за изгубено назад,
но не разбирам все причината защо оставаме далеч макар и сигурни във свойта близост,
и ако те виждам в себе си, а някак не успявам да намеря пътя си към теб.

Аз не познавам други хора, много по-различни от това което в нас посявахме
и обичта ми не желае нещо съвършенно, нито обещания за мярка в вечноста,
аз просто искам да усещам как потръпваш в моето докосване на устните,
и колко важно е да спрем това бездумие заспивайки допрени до гръдта си.

неделя, 9 май 2010 г.

Отдавна непознати

Всичко е много просто, знаем правилата
кои не писани, кои дописвани почти неволно,
и ако искаш да си себе си, не просто в себе си обърнат винаги,
ако на връщане от рая все обичаш грешните достатъчно да ги изстрадваш.
Така са думите единствения проток между липсата
от мен до теб, от любовта с която се познаваме отново,
ще кажат няма култивирано достигане на свободата и на чувствата,
и с рани по краката, с бурени по пътя ни, и после с болката от раните.
Но няма да говоря за сълзите, или за светлина в усмивките
и нито в мен за пролетния мирис на едно разцъфване на чувствата,
говоря за живота не дарен, и не наречен да се случи като приказка,
говоря за това което искаме да си поискаме от другия открито.
Да искам да живея в цветна топлина и нежни сънища, разбираш ли,
но не да слагам мярката във себе си за всяка своя мисъл,
от толкова завръщане единствено останаха световъртежи в дните ми,
и тези уж пространствените разлики не ги разбирам всъщност никога.
Разбирам топлината, разбирам да обичаш хората,
разбирам колко малко обич все си даваме когато липсва ни,
разбирам от прегръдката, от мисълта за вярното на верноста ни,
разбирам как усещаме сърцата голо в себе си, почти невръстни.
Да всичко просто е, не само в правилата ни,
сърцето има толкова да каже, тъй тънко в разума на прозата,
и за това говоря, не за точно свое място някъде,
говоря за нещата които искам от живота с любовта си.

Когато някой трябва да говори

Колко малко носят днес света на всички в себе си,
и не, това не може да се пише по-лирично и красиво,
по-правилно било да имаш свое точно място под звездите,
какво е туй да пазиш от света на другите, макар така отнесено.
Това е като вик за помощ, в който казват, ти си лудия,
а само трябва да крепиш от пясъчни дворци на път за ново срутване,
това е като да говориш колко важно е да имаш вяра в нещо истинско,
а някой да ти тика от прилежно напечатана фабрична библия.
Колко малко носят от света в ръцете си,
на думи всички все сме равни, даже ако просим хляба си,
и няма да говоря за продажби и продадени, за правилната дялба,
и нито за великото вълшебство на охолството огряло някои.
Аз просто си седя накрай на света, без точно място в себе си,
каквото винаги испусках без да разбера защо се случва неизменно,
и колко малко имах всъщност все за даване отвътре,
когато се опитваш да не се отвръщаш от живота, в тези просто другите.
Понякога си мисля, има ли ни всъщност всички,
така абсурдно и натрапчиво е времето изглеждащо за повечето смислено,
защо ли някъде извън това измило всички мисли и надежди,
все пак остава нещо молещо дълбоко, като липсващата глътка сред пустинята.
Защо ни липсват тези съживили от надеждата, не само с думи,
и не написана със приказки, рисувана със цветовете на сънуваното бъдеще,
защото все мисля, че живота си, не го създаваме единствено и само ние,
и във това да си зависим няма нищо толкова за криене.
Защото тъкмо тези сънища които в нас извикваме
почти по детски, спрели да говорят като неми спътници,
или дори да си испросим малко обич, макар и толкова нелепо,
преди да спрем да се загубваме в мълчание и глухи звуци.
Да хубаво е да говорим като крайпътни камъни за свои спътници,
да не забравя да ви благодаря за малкото надникване из мене,
но всъщност аз не искам нищо от света на някой мерещ от цената на нещата,
аз искам някой просещ, с липсата в сърцето си.

Твърде много тишина

Жената дето днес ме срещна някъде по пътя
не искаше да ме погледне във лицето,
дали бе другаде, измисляйки за някой други свое бъдеще,
дали гласът и просто бе стаен от стари удари.
Но знам, че тази свобода е просто част от мигове премислени,
преди и след очакването да измамиш времето препускащо,
когато крачим в себе си, и уж летим но свити от студа си,
когато падаме а сякаш носим се по въздуха от прекопняла нежност.
Живота дава казват честна дялба всекиму заслужено,
каквото трябва да се върне ще се върне, казват също,
но ехото така се искривява безвъзвратно от пространство помежду ни,
че някой ден не знаеш що да чакаш още в себе си и да пропускаш.
И за това аз гледам във очите на жената спряла се във пътя ми,
дали разбира тая участ, няма да се питам повече,
живота продължава, а петлите нейде пеят като вестоносци,
какво ли ме възпира да и кажа, вие сте красива тази сутрин.