Защото е лято

Аз мисля си, живота е едно безкрайно в нас сбогуване
не криейки от тази самота попила от света наоколо,
и думите, пътеката останала далеч от тихото на свободата
и близостта приела собствената форма търсеща очите си във другия.

Олеква ако те прегърна с думите, ако те погаля сякаш дишайки
и в себе си покълнали беззвучния да плуват в тишината сънени,
къде съм аз, къде си ти, какво остава неизказано във мислите
когато липсва измеримост със която да усетя голотата в раменете ти.

Аз мисля си живота е в секундите за миг преди да се достигнем,
когато можем да скъсим безкрайността в два лъча светлина,
и вместо да познаваме света на тук и на отсреща все измервайки си чувствата,
да знаем, имаме очи с които някой те притегля в себе си безсмъртно.

И знаеш ли, ужасно е да лягаш вечно в празнина и във съмнения,
кое е твоето лице, защо душата ти се крие с тежестта отдолу,
и ако отричам себе си от всичките пясъци улегнали за да останеш жива,
това не е ли нещо със което да си кажем стига ми, за да сме живи.

И аз се мъча вместо теб да бъда силния, а сила всъщност има ли,
понякога е толкова студено, нищо че е лято и е юли, и горещо,
аз искам просто да прегърна близостта и тази вечер да прилегне укротена
и да избуява разпиляна във света на шарените сънища на прашни улици.

Ако не беше толкова далеч, дали на обед щяхме да приседнем двама
и ти със шарената рокля, да разцъфнеш срамежливо като ален мак,
дали ще е достатъчно да ти даря от себе си, и да си вътрешно от моето
и за това аз просто искам да прилегнеш на тревата и да дишаш в мен живота.

Над покривите на града

Ти знаеш ли до колко си важна за мен, ти знаеш нали,
като това първо момиче което целуваш по устните, очите притваряйки,
като любов която умира в леглото от старост, едно прегърнато цяло,
като древна поличба която отново живее но в друг свят съня си.
Ти знаеш ли какъв е цвета на сърцето когато изгаря по кожата,
с какво помним лъчите от крехките пръсти стопили се в скута ти,
не я сънуваме, а просто в себе си я пазим дълбоко и чисто ранимо,
не гледаме през нея, но е същата точно тази, наша си единствена обич.
Ти знаеш ли, светът израства със дни и полека открива си тайничко пътя,
прилича на някаква приказка, от която различен се будиш сред кратко затишие,
и помнейки всяко докосване в което се учим какво е да помниш обичайки,
изграждаме спомени когато душите ни сплитат се в докосване търсейки истина.
А после ще дойде и утро, тъй дълго отлагано след безброй кратки безвремия
и ти ще си там до моята гръд, тъй близко в сърцето ми една малка вселена
и аз ще те гледам заключен във твоето тихичко дишане, пазеш съня ти
като едно място в което се сбъдват най-тайните мечти, от едно бъдеще.

>>>

Къде започва утре

Стига вече, стига ме къса от тази дъждовна душа,
ти не виждаш ли, аз съм толкова лесен за стигане,
аз не си тръгвам ако срещна всяка нова звезда,
ако просто споделяш живота, оставам от топлото в себе си.

Стига толкова нощни пътеки, прозорци познали небето безспир,
аз познавам съдбата със която да бъдем щастливи, не чуваш ли,
но не мога да пазя небе за което стените са кухи и слепи зад бурите,
и не искам пространства, в които да прося очите ти, нейде спестено отвътре.

И когато те няма и нощта се събира във шепи от мислите падайки,
и на глас няма как да ти кажа обичам те, болно заспивайки
аз забравям за себе си, аз забравям света, аз забравям и тебе,
и живота върви си нататък, не защото така съм го търсил в сърцето.

Стига вече, ти знаеш ли аз цял живот забравям все някаква обич,
и не знам колко залези сякаш си паднаха окосени невръстни изострени,
аз опитвам да имам душа със която разбираш не само зад късото в прага си,
но не мога да зная къде ще изгубим вълшебния усет отвънка.

И за това не търси забодено остро на черно нейде в вените,
аз не знам във какво да повярвам и кое е единствено истинско
и не предавам от никой, просто опитвам да свикна във дните без тебе,
по една от звездите успели да греят в небето за което сънуваш.

Лирични отклонения

Ако да обичаш не е за мен прелитнал
порив между листите на път на някъде
завесите поклащащи се леко,
пред отворения свят изглеждаш като в черно бяло,
когато те дописвам в мен със дни
защото думите са тъй безволно избелели,
да обичам не е очакване за по-красивите и
овладени чувства сменяйки лицето на човека,
а нещо от което гасне пламъка в секунди, дни,
и месеци, и още как измерваме от времето с което помним.
И за това, не мога да разбирам тази твоя
премълчана споделена наша обща обич,
за някой който може би е първата посока сутрин,
и не разбирам бедността в която си богат,
способен да очакваш изгрева в едно красиво утро,
за да те имам в силуета на живяното
и припознал душата ти за кратката но измерена секунда,
а тя, душата е като отхвърлена от ято болна птица,
и всичко някак се оглежда после друго,
самата същност търсеща взаимност в всеки срещнат
можещ да гладува малко с нежността с която теб обичах,
или защото няма нищо за което чувствата,
да могат да опазват чувствата от съхраняване,
носталгия в която казваме аз искам повече да дишам,
повече извън оковите на всяка рамка и разбиране,
и този привкус на кръвта по устните да бъде още,
когато хапеш ме до болка в страст и искаш, искаш, ..
потръпването на клавишите, във ритъма отнякъде
навлизайки дълбоко камбани взрив усилил и туптенето,
и ритъма се стича ако впиваш силно нокти
за да можеш да въздъхнеш после укротено.
Познаваш ли от тази напоритост с която все опитваш
къде ще стигне края си дори ако протегнеш мислите,
когато всъщност липсва някаква опитомена вътрешна среда
и място вечер образа на този смях, и ти да гледаш мен,
когато виждаш с толкова лица, и всички те мълчат,
и после викат едновременно, а всъщност тихо е,
и кой от другата страна е в теб приятеля
и кой е винаги стоящ отсреща в мене лудия.
Лирични отклонения, някак може би пресилени,
разтегляйки се в склона грабнал цялото останало безсъние,
хвани, придърпай ме, разкъсай ме отвътре,
но пощади лицето ми от загуба на спомена, че има утре.

Къде познаваме сърцето си

Понякога отваря се небето и за мен, като един прозорец някъде отвъд и нагоре,
и сякаш иска да излее цялата си натежалост от сълзите по лицето,
макар за простосмъртните билетите за Рая да се дават все назаем другимо, ..
а аз с учудване да гледам и това как трепва като лист прегъната от усета надеждата,
почти започнал да докосва пролива в безсмъртието ни на чувствата.
Ти можеш да говориш много за нещата, но аз не стигам до покоя на ръцете ти,
а аз не искам да съм беглата прогноза за разваляне на времето,
или единствения спътник между полета на дъждовете някъде отвътре.
И ако всяка утрешна полу-вина която ще ме стигне, като къс мълчание, като тишина,
защото няма как да те запазя, ако в душата е така широко за поделяне,
а аз не мога все да разбера, защо е нуждата оставаща с запомнянето на вините
а все пропускаща от светлината със която да се довериш в невинното на другия,
и колко трудно е да имаме причини да разбираме, а не усещане за мярката от теб до мен.
Но не мисли със огорчение, не е студеното говорещото във думите, мерилото за толкова различия,
аз просто целия горя, когато все едно и също се повтаря,в мен липсва близкия приятел,
и времето с което да олекнеш, когато всичко цъфнало ще бъде лято и няма да се свърши,
и че живота ти е важен с другите неща които нямат нищо общо с разстояния и граници.
Но някак моето объркване е в мислите, доколко можеш да говориш като в себе си за мен,
и колко моя свят, и моята прохождаща за порива обвързаност е нещо извървяно лично твое,
и ако обичам, а разбирам многото лица с които няма как да те погледна, ако не поискаш.
Говориш ли със мен, с размитите черти от спомени за преживяно бъдеще,
живота не е труден, ако не закърпваме със личната си участ не отново еднолично,
къде е мястото и времето, поредното началото, и колко интервюта на надежда има да дописваме.
И друго, аз познавам малката планета със цветя, историята и с неясен край на принца,
когато всъщност бих продал от своята душа, за много малко, но туй ли е живота,
аз казвал ли съм ти, че мразя толкова във себе си разделите със близкото,
и стига толкова въпроси, има ли значение когато ти си там, а аз съм тук, а аз не знам защо,
защо е трудно да се изповядаш със сърцето си, онази другата, единствена, пропусната,
уморих се да говоря, къде е топлината на ръцете ти, къде познаваме сърцето си.

Единственно, във себе си

Ти разбираш нали, че за тебе създавам от всичко във себе си слънцето,
всяко синьо небе, всеки цвят, всяко тъжно мечтание, бреговете на липсата,
и очите ми търсят си място под твоята кожа на близо до твоите,
по-навътре, по-неделимо, по-истински във това което остава единствено.

Ти разбираш нали, че не искам да бъда стена между разлики в мислите
и започва деня ми с надежда която да търся в сърцето ти винаги,
ти разбираш нали, че не тръгнах защото до гроб те осъдих за грешното,
а защото ми липсваше толкова много във болката нежността на ръцете ти.

Ти разбираш нали, аз говоря със теб от гласа само в мене прошепнат
и тогава лъжата и грешките нямат фатална сляпа страна, просто път за достигане,
ти разбираш нали, че не мога да бъда идеален когато безплътното граби те,
но аз мога да чувам когато говориш отвътре във мен, аз те чувам наистина.

За това не очаквай да зная от къде ще започва и пътя и мястото,
няма нищо което да пазиш безгласно в душата си болно и жадно,
колко пъти ще казвам говори ми, говори ми, говори с гласа си с доверие,
а със времето ще закърпиме всичко в душите способно да ражда мечтание.

Цената на една прегръдка

Тази вечер всички филми говорят за секс, какво безсрамие
а аз последно вече и не помня как го правехме със тебе някога,
дали защото всъщност каза ми че съм на грешна част от грешната история,
а аз не мога да забравя колко те намразих с липсата на мекотата ти.

Но тази вечер нямам и понятие кого очаквам, мен очаква ли ме някого
не съм от тези дето вярват много в празни думи, много е горещо всъщност,
живота някак си налага вечно сивата окраска в прозата и във делата ни,
и тъй започваш да се виждаш с вечерите пишейки писмата си извън вълшебството.

Така остана връзката към другите останали за някъде заминали,
направих си акаунт във сайт за запознанства, някак си напук и на съдбата,
и не че някой ще ти кажи, ей като те видя сърцето ми вибрира от желание,
но някак успокоява усещането че може те стигнат, и на луната.

А всъщност мисля си, че има толкова обикновени хора,
такива дето чакат от години някой да ги съхрани във себе си, за малко,
и добротата не е луксозна стока със която да наддаваме душата си,
а просто нещо за което да прегръщаме защото идва ни отвътре.

И ако свърши цялата история, напред, назад, завинаги, понякога
не питай мога ли да се завърна без да съм намерил място в мръсното
това съм аз, едно такова вечно отрицание на правилата,
но някой който знае колко плащаме с годините една прегръдка.

Жива вода

Ще я задуша тази куча привързаност да те следвам във себе си
и не защото мисля някому все злото блъскам се насреща с тези думи
ако ме беше чула, в трите ми секунди за живот и за поемане на въздух
едва ли щеше да познаеш още изкривени доказателства на бедността ми.
Каква ирония са напъните да изтръгна цял от болката живота
и как се мразя с туй как винаги избирах другата страна на себе си,
не ми разправяй колко съм обичал, колко ме познаваш със далечното докосване
защото нищо не разбираш гледаща от цялото пространство извисена над душата.
Какво остава просто края още се променя във очите без вълшебства,
като една мъгла от сивото безбрежие на маранята сутрин натежала,
гори света, в последните си напъни да се изпълни с нежност във душата ми
такива вечери мечтаеш просто да преспиш при някого дори за малко.
Притихвам, спирам се, магията отдавна в мен я няма,
и колкото и да обяснявам как се оцелява с жаждата за заедно изгубвам се,
а само мога да поставям диагнози на едно безкрайно падане
когато ти не можеш просто да ми кажеш някаква човешка жива дума.

Има нужда от крила

Би трябвало да бъде всичко лесно казваш ми любима,
a ако започваш винаги в началото да преброяваш пилците след всяко лято,
ако запазваш всички рани от които ще загубваш още плътността си,
и само се надяваш следващата да те вземе с старите.
А някак края му не виждам и не виждам, никак даже утре,
макар да има нещо изкупително във въздуха от огъня на лятото,
да изгориш е нещо невъзможно в бедността си, все за няколко секунди,
а да забравиш е като да хвърлиш всичко за което вярваш че усещах някога.
И не заради това да изпревариш някой можеш да се връщаш малко още
и не в желанието да си точната награда и някак над съдбата
а просто лутайки се със надежда че обичта навярно съществува с другото лице,
и няма нужда да сме вечно тези срещащи стените си в сърцата.
Преди си мислех че съдбата ни обрича да се случим непременно,
че времето показва от коя страна е вярната следа за да се помним,
след толкова години самота не знам да вярвам ли във някой още,
дали да търся точно теб, защото мога да те видя още в силуета на луната си.
Какви са нашите желания, какви са тези бегли невъзможни разстояния,
какви са толкова огромните стени в които няма по нататък стигане,
кого разбираме, кого не можем да опазим, и докога ще чакаме
защо е ужасно трудно да намерим щастие в секундите си заедно.
Въпроси, истини, разперили въздушно сенките за крилете си,
най-лесно да си кажеш, карай ще ти мине само дърпай времето с ръцете си
а после всичко някак ще се стопли, както всяка пролет въздуха в сезоните,
а аз не знам кое е истината, коя е вярната посока да запомням
къде започва всичко и кога обречено е да си кажем свърши.

Да имаш и да нямаш

От толкова истини, познаваш праха отлежал там отвътре полепнал в стените
и липсва ти въздух, и липсва ти праг към небето отвъд тази тъй дълга нощ,
и няма сълзи, и няма познатата греховност на твоите устни с които сънуваш,
а само пастелно беззвучие сред няколко фатални и твърде крехки истини.
И още малко връщане, мечтания които чакат просто мястото,
а красотата е разпъната от опита да се изкаже непосилното на полета,
и не растат цветята, и не говорят натежали от живот и цветовете със ухание,
морето твърде е широко за крайбрежия без сянката на точно твоята чуплива същност.
А всичко във сърцето е на път и разделено сякаш някак твърде, твърде правилно,
дали съдбата го предрече или е вятъра в посоките обратно към промените,
аз малко имах от живота за да познавам гордо сладостта от жаждата на своето,
и щом те имам, не би ли трябвало да сме приседнали от същата страна на мислите.
След всички бури, свикваш с бурното на всяка зряла подранила ежегодно есен
и от коя страна се гонят птиците от натежали облаци във мен дори не знам,
.. да, моето сърце едва ли толкова умее да износва със години тази болка,
но то те помни в себе си способно да запази страховете че ще те уцели нямо.

Преди да дойдат дъждовете

Това не е игра,
аз мога да те нося
даже да забравя в мен живота,
не е игра с която искам
да вървиш във крачка
с музиката само правилно,
не те деля на съществуване и
на загубване, не те поставям
в розово небе и синя пръст,
защото разбираш ли,
аз имам теб повече с копнежа
повече със раната че имаме значение
една достатъчност за всичко
и за всичко, чуваш ли поляните
и птиците, и тези бягащи дървета
с вятъра, аз повече мълча до теб,
защото думите били са тежки
и после имам само дълги нощи.
Как искам да ме хванеш и
да ме разстърсиш, с цялата си сила
гола, обуздавайки сезоните в умора
от промени и смяна на периоди.
Аз искам да остана някъде
преди и дъждовете да чертаят от
сивата романтика, да бягаме
смеещи се повече деца изгубени
по пясъка, аз искам, искам
да очаквам всяка сутрин с тебе.
И не задавай повече въпроса
за какво, кога ще свърши всичко,
не ме доказвай и не ме разбирай,
просто повече повтаряй липсваш ми,
повече притискай пръстите ми,
до гърдите си, и тази буря
в мен ще се успокои набързо
но не това е онова с което имаме,
колко близо можеш да стигнеш,
колко искаш да ме родиш в сърцето си.

Да разделиш секундите

Те ме харесват, като сянка на моето аз
но не харесват моя живот,
твърде набързо казват
садиш градинта на чувствата.
Те ме обичат като времето с което
стават от леглото сити от мъжа вкусвал
миловидното лице, това лице което бях някога,
и вглъбеност в идеята за полета на живота.
Липсва корени, липсват посоки,
и за това аз съм пръста и молитвата
дявола и бога, който наричат с различни имена,
а аз рядко говоря за прераждане,
те сънуват следващия живот,
който също толкова ще опознаят с дирите.
Да съжаляваш е като паметта,
помниш само лепкавите секунди преди и след
и ако попиташ, колко струва едно раждане
в очертанията на живота, в изплъзналите се пръсти,
този свят от другата страна без преиграване,
без идеални роли и жажда за още, и още,
кога ще е достъатъчно, кога ще е просто наше.
Довиждане на цветовете, на глада и на мекотата
довиждане на клавишите които свирят музика
някъде между бедрата, пъпките на гърдите и,
мириса на сласт и потта от напъна,
като чаша с която извира живот
и искаш да пиеш, и още, и още си жаден, ..
това е живота който казваше че е пясъка в ръцете ми
който крие скъпоценни камъни в лицата останали невидяни
без мен, това е моята алчност и късмет,
моята достатъчно дълго очакване,
защото аз дишам дори и недочакал обичта ти
аз дишам дори и не срещнал мекотата на едно разбиране
аз дишвам когато всеки път вяла по стъклата на
твоите широки прозорци, с които любезно ме каниш.
И все по радко си казвам, има какво да ти дам,
има в мен красиво за раздаване, кажи ми къде са ръцете ти.

Моята болест

Душата ме боли, душата ме боли,
поредната ми есен по средата на лятото,
какво не достигнах, какво все пропуснах
душата ме боли с години бягащи от мене сякаш.
Дали те надживях, дали не те дочаках
дали познавах вечно криво мислите в сърцето си,
душата ме боли, по тъпо от умиране
аз искам да забравя чувствата,
аз искам да не помня нищо в себе си.
Душата ме боли като гора
в която огъня е взел живота гълтайки,
душата ме боли така
като жената оставила детето си отвънка,
душата ме боли като пръста
не виждала дъжда от три години,
о боже има ли във мен такъв живот,
за който няма да потрябва да надмогвам дните.
Душата ме боли за тези в мен
които казваха че нямам нищо,
душата ме боли за всички спомени
които толкова не искам да остават в мен дописвани,
душата ме боли с лице на шут,
по грозно от смеха намразил болното,
душата ми е стон от тишина, която мразя
със избраната във мене надживяна обич.
А всъщност толкова е тихо, толкова ..

Лицето на чувствата

Ако можехме да кажем какво е доброта
какво е обич и какво е просто нужда,
ако можехме да дефинираме ранимото в душата си,
ако успявахме да закрещим когато се загубваме сред другите.
Ако света желаеше да оправдае смисъла,
и нямаше и болни, и ранени, и обречени,
ако се срещахме по улиците не като различия
ако не си дължахме нищо, и от нищо не зависехме.
Ако любовта създаваше не двойни острови,
ако не я разказвахме от дъното на бедността със думи,
ако летежите не бяха само краткотрайни слепи пориви,
до следващата нужда от по-истинска надежда.
Ако оставахме преди да се напуснем,
ако говорехме преди да замълчим разбирайки,
ако оставяхме вратите си отворени във себе си,
ако имаше какво да ми разкажеш преди заспиване.

А аз мога да ти простя

(.. на Мария )

Аз нямам глухо скривани вини и сляпо оправдани рани
дори и някои да са достатъчно от срамни да ги помниш в себе си,
а туй да търсиш истина е като дете завързано за стола си
когато аз не пазя мислите си скрити в неудобни малки рафчета заключени.
Аз имам много неизречено във мен останало безсилно литване,
а повечето чака от години да го кажа чисто със сърцето си,
аз имам думи срещнали се със смъртта и с тъжното в живота
които никога не могат да намерят нейде прага за завръщане.
Аз плача само пишейки за тебе своите твърде малки мисли
а после сам не знам къде отиват дните и кошмарите отнесени,
аз не поднасям милостиня, не от твърде наедряла лична ситост,
а просто мразейки безсмислието на понятните причини.
Аз търся от вината имайки по равно теб във себе си,
но няма никога вина единствено за нещо само в другия
и бих говорил ако знаех че не разговарям на отворени прозорци,
и бих те чул ако не ме пропускаше в молитвите за собствената живост.
Така прощавам, и за тебе, и за мене, и за грозното във хората,
какво променя ако ти не търсиш прошка в обичта създавана от себе си,
ако от тази гордост не умееш да прокарваш нови по различни пътища,
и само пращаш своите писма в адреси до поискване но винаги обратно.
Аз имам също тази гордост, просто много, много си приличаме,
но само с теб омеквам като някой който гледам непознат и другия
аз искам да намеря начин да те имам без да се загубвам в много истини
аз мога да простя когато искам да съм нещо в тебе хубаво.

Not so far, where you go ...

Дали прошепнатото е единствената мярка за красивото в мечтите ни,
дали сърцето ни усеща вярната посока още в нас, дали полу-насън,
защо ли пишем толкова писма да стигнем чувствата на другия,
и вместо да си кажем във очите, чакам те, преди разсъмване.

И ако след някоя неделя пак стоя на прага си, до късно вечер сам с звездите,
а ти поемеш в другата посока измълчала всички мои земни чудеса,
и после колко в мен остава да е бяла птица, крехката надежда че сме нещо цяло,
дали да вярвам че не създадох само себе си способен да обича твоето.

Така в прозореца лепиш сърцето си с небето и дърветата и хората,
навярно няколко секунди срязани от вятъра за да усетим че живеем още,
така изричам себе си дори и в закъснелите ухаещи на дъжд от натежалост думи,
така се губя в жадното око на залеза, преди да се притеглят пръстите.

И ако след всичко си повярваш, тук е лятото белязано да пламне непокорно в огъня,
и тя те пита, с този кротък равен глас, като полу-разплакано дете,
ти можеш ли да спреш да дишаш и душата да остане не докоснала сърцето,
аз няма да се чудя за да кажа, имам светлина в излишък всъщност много.

Аз не мога да обичам ..

Започват дните ни почти нестройно
като напъни да скъсаш нещо неистово във думите,
като след всяко късно раждане и края на нощта
отново и отново хванала със натиск грозно тишината,
след всяка глътка разстояние покълнало през пръстите,
и продължило безвъзвратно да изстива от следата си,
макар, дали са стъпките напред или назад
дори не искаш да се питаш гледайки
следите на обувките пред прага си.
Не знам кое лице е мое в тези тръгналите
виждащи ме винаги различно в огледалото на дните,
като от корени болезнено оставили очите си
напомнящи за своето пространство под душата ти наивно,
след толкова познания за точната ти същност
след опита да имам хладното на голота ти по себе си отвътре,
започва в мен деня почти преситен от познати заключения
и някак все в началото като логичното си уж избрано следствие.
И този свят живян в стотици мигове и твърде малко от вълшебството
като мечтите ти притискани на скрито тайно в себе си,
усетил жаждата за твоята ръка, ..
така копнееш за пороя и калта ти по очите.
И колко силно можеш да крещиш, за да повярваш сам
че можеш да обичаш още истински,
макар с остатъка не искан като рана, ..
и думите, и думите, и думите, не са за да си кажеш още има ме
а просто да притвориш от умората очи
и да осъмнем, просто други с момичето до мене.

Птиче в кукувиче гнездо

Това за вечната любов с която чакаме до края .., забрави
та аз едва пристъпвам по изсъхналата в мен земя,
понякога прописвам и поезия, подвързвам се в усещане,
но как бих го заменил за вечер във леглото ти,
не защото толкова си падам по еротиката или по порното,
даже трудно помня колко дълго е живота в самота, но и друго..
Всичко има начало и има и край, ако знаеш как да виждаш края
или знаеш поне началото, а аз не познавам
нито едното, нито другото, и ще кажеш
отново проза, а аз искам да усещам, силно,
завладяващо, достатъчно за да забравя стаите около мен,
и още, да зная че местата съществуват, но коя си ти ако ..,
а аз гледам дните между движението, от, до,
и се опитвам да се убеждавам че не е всичко моментност.
Нищо не заглъхва по лесно от надеждата в думите,
трите секунди в които ще се роди птицата на непринуденото,
но сигурно е тайната в това което си казваме че се подразбира,
онази къща с стъпалата, приятели и вещи, сигурност, навярно обич,
а там в моята тишина няма много, и всъщност,
всъщност не искам толкова, нали разбираш,
просто да не ме бъркаш с кучето когато се разхождаш,
и да не се прибираш в мен за заспиване,
нищо не е същото, та любовта е толкова необходимо лесна
ако можеш да я пуснеш в другия, не само като твоя начин на движение,
и ти не си единствено пространството, като поливане на роза сутрин преди съмване,
че нещата не се торят и подкастрят, а имат крехка същност,
и разклонения в които дори и себе си не бихме разпознали утре,
дали уморяват думите, или повече мълчанието между тях,
най-уморява липсата да запалиш огън и пространството в леглото,
понякога почти успяваш да се влюбиш в хора,
докато не кажат че си имунно недостатъчен или закъсал в пясъци,
аз всъщност гледам на света по цигански недоверчиво,
и кой харесва черната ми физиономия, дори да се усмихнеш простовато и наивно, когато моята носталгия за нещо бяло пърха да отпие светлина,
защото в нас живеят повече огледала, почти завързани едно за друго,
очите ми са само част в потока, от тук натам и после до обратно,
ще те запомня ако чувствам навика да си до мен, с усмивка
а иначе не помня много, и улиците само са една моментна периферна траектория
запомни ли къде, до тук и на обратно, обичам голотата на душата ти ..

Come to me

Дали познаваш бясното разтърсващо усещане,
когато спрат секундите за миг отнели всяко утро
и сякаш в нас е пътя без движение и без завръщане,
и сякаш е живота в теб така излишен и безмислен.
Дали познаваш цветовете на това полу-дихание
в един океан превърнал се в прозрачна тъмна пустош,
и ние само миг от тишината, две страни на неделимо търсене,
от другата страна, от другата страна на сянката на липсата.
Дали познаваш тази смърт в която ти се раждаш сутрин,
в която никога не спираш да вървиш след ветровете,
и няма плът с която да наситиш на кръвта утайката горчива
а нейната душа е нещо за което трябва да си просто смъртен.
Дали познаваш нощите забравили за свойте пристани,
но търсещи в звездите знак че там съдбата съществува,
дали си казвал с цялата любов с която можеш да усетиш дните
еле при мен, ела при мене и забрави посоките за връщане.

Когато тя спре до теб

Аз знам къде прибират се привечер да нощуват птиците,
във гребена на морските вълни, и силуета на луната,
аз знам къде заспива по красив света, и по вълшебен залеза на слънцето
с отворени очи да вдишва от земята шепот на дърветата и на вятъра.
Аз знам това докосване на тънкия воал на хладината
и там отгоре цялата магия дето се събира необятна в разливи
и смисъла на всичко в нас, тази толкова човешка топлина в душата
която ме притегля винаги и винаги към тебе да се връщам да погаля с пръсти.
Аз знам с очите, с устните, с ръце като от житен клас,
покълнвал и изсъхвал кротко гледайки към голотата нощем,
аз знам как да те изплача и да разцъфна ако ме погалиш търсейки сърцето ми
аз знам какво е да приемеш болката на другия отвътре сякаш своя.
И после нека да заспи света, и нека дълго да сме будни двама
над чудно-тихата земя, под пътя на звездите и планетите,
и даже да забравиш колко мигове разделят от нощта душите ни до утрото,
ще спра до будната ти чувственост и ще сънувам още, много още.

Теб обичам слънчице

Ноща е като блудна кучка крачеща по булеварда
разбира се, дори и тези думи някъде са вече казани,
и ако търсим нещо все първично а е всичко май предвкусвано в глада си,
и ако вземем няколко живота в скороста и всъщност, винаги все тая е.
Но казват, в миг копнееш да дариш душата си,
а аз си мисля любовта е винаги до смърт отчаяна от бедност,
и ако имах хоризонти, ако и със теб не ме болеше толкова
едва ли щях да преполвявам нощите, надоло и нагоре с лудоста си.
Ноща понятно редактирана със всички сънища и изгреви нахалост,
логична като собствения хаос на живота ни обърната наопаки,
и няма да откриеш колко от носталгията те прилепва търсейки нагоре,
от тези толкова "намразени" отвътре спомени от бъдеще почти предвкусвани.
А аз навиквам да се виждам в огледало изкривено и безформено,
и думите отново сякаш се завръщат в тишината все по-мръсни,
а в мен е толкова студено тръпнеш като лист преди изгаряне от жажда,
и все си мисля че обичан съм, но спя отново сам, превил гръбнака си отвътре.
Какво да кажа, аз не мога да намразя дълго глупоста на другия,
и ще остана някъде на прага без да казвам нито дума, пак сънувайки,
останал с всичките въпроси никога не търсени а винаги цитирани,
и все така без някой да ми каже във очите, теб обичам слънчице.

Пленен почти завинаги

Загубвах себе си и не веднъж умирах
събирах срязани ръцете си в половините на празното,
дали грехът е същия като на отлежало вино не допито,
което да разлеем голи срещу огъня по пода, двама.
Събирах помисли и силуети на надеждата
устата ми е суха прегоряла да притисне устни до гърдите ти,
по кожата ти казваш ще настръхнат наште белези в искрите,
и можем да направим дявола във нас за миг в божественост.
Но много малко време е останало не виждаш ли,
от тук до края се затварят само страници дописвани,
сънуваш че летиш, по купола в бедрата ти
ще коленичиш ли и ти, под мен повтаряйки, аз твоя съм
а после да забравиш на къде сънуваше посоките за рая.

Не обичай мен

Забравих да ти кажа колко си красива
един цъфтеж във моите ръце от нежна чувственост,
разместил всички облаци от слънцето до слънчогледите,
и заредил планетите със някакво сънуващо движение.

Дали защото толкова въпроси мълчаливо казахме
един пропуснат отговор ще се повтаря винаги,
дали зад цялата съдба ще крача просто с тишината ти
в която да открием мислите за другия във себе си отминали.

Забравих да ти кажа тази вечер, моя мила,
че всичките сезони виждам в теб обърнати,
дъжда и слънцето, и тези облаци облечени,
забравих да ти кажа че усещам мириса на слънцето.

И за това прости ми, че притихвам до сърцето ти
прости ми за това че ще те искам още малко,
ще искам всяко кътче да прелистя във косите ти,
и после да прилепна в топлината на краката ти.

Забравих всичко със което да помня тишината си.

Жената до вратата ми

Не ме познавай в белега на всички измечтани залези
останали назаде в огледалото на дните недокоснати
достатъчно лъжи наричаха във мен за нещо препознато
и тази относителност на липсата, и на очаквано.
Но аз си казвам имам просто в себе си живот за даване
като една вселена от безброй посоки търсещи небето
и няма да ме срещнеш нейде зад гърба си, да те гоня за помилване,
подтичвайки след мярката за някаква си уж съдбовна същност.
Живот, обреченост, какви са тези всепризнати правила и думи,
от правото си да усещаме, от тишината без присъствие на думите,
поне звучим така правдоподобно ако съберем надеждата
но и след това доколко можем да предвидим всеки усет.
Защото нека съм виновен, нека ме усещай просто, другия
но колко в мен секунди могат да останат неизменно твои,
не ме изплаквай във желания, не припознавай дните ми
рисувайки света единствено във себе си,
не ме изгубвай, ако не делиш света до мене.
Защото от живота който казваше да искаме в душите си
е нещо мое туй с което пожела да имам свободата
и след това минават трите ни секунди за помилване
на моите, на твоите, на грешките на всичките останали.
Така те виждам, в мен жената от живота си
не те изплаквам, нито прекроявам световете ни,
достатъчно е да си вярваме, достатъчно е да сме истински,
достатъчно е дадеш надеждата, че можем да сме нужни живи.

Писмо до небето

Аз помня как започнах да мълча
когато вечерите падаха сами загубили звездите
и ако се върна някога в живота си със теб назад
прегърнал твоята душа да ме опази моя мила.
Това момче порасналоо за миг от цялата тъга
от толкова болезненост на други ослепи хора,
едно момче загубило ръка за топлина,
във своето момиче виждащо сега живота.
След залеза ще дойде тишинна
и ние ще забравим всички сътворени думи
и в този миг, единствено бих искал да мечтая
да бъдеш с мен, да измълчиш света си в скута ми.