вторник, 28 септември 2010 г.

Южни спомени

(на Мария)

Кой каза, че тази роля за мене е писана,
дали сценариста познава съдбата желана от куклите,
кой търси усещане, изпъващ конците до скъсване,
да вярвам в съдбовност е малко за мен почти непосилно.
И плащам не с кръв, и нито с изрядно скроени желания,
защо все си мислиш, че с нещо сме твърде различни,
аз имам си слабости, не крия душата си в всякакви тайни,
но точно за това желая до теб да се будя като близкия.
И за това спри да премерваш от пулса ми винаги,
дали е лъжа, къда са ми хлътнали литвайки чувствата,
аз дълго наистина дълго се вглеждах за истина,
а помня само една колеблива твоя замислена нежност,
една обърканост подобна навярно на моята,
и страх от това да са хладни нощите ако спрем да се търсим,
кой каза, че искам да бъда героя с главната роля,
аз просто очаквам нашата обикновена човешка история.

Когато говоря с теб

Не е ли достатъчно,
че слънцето изгрява сутрин,
по свитите от вятър улици,
завили се с праха от тази есен,
не е ли достатъчно,
че искам, ти да си сега щастлива,
че някой някъде говори със душата ти,
а спомените се пречистват с времето.
Не е ли достатъчно,
да търся повече усмивката в лицето ти,
когато сутрин ме погледнеш мълчаливо,
не е ли достатъчно да сме безименни в сезоните,
и само пръстите да вплитаме присвити във усилие.
Не е ли достатъчно, че гледам през очите ти,
това което виждам ще превърна в свои корени,
не е ли достатъчно, че помня всичко по-различно
единствено копнеещ, да съм другата страна на твоето.

Нещата които познаваме

Зад думите, безформенни следи в сезони и мълчания
сънуваме света на всеки ден така различно,
ядем от същата земя която е поела от смърта с годините,
и гледаме все същото небе, във синьо и във черно.
Но ако питаш мен, къде да бъдем у дома си,
не просто дом, от твърдата студенина на камъни и пръст,
ако попиташ, колко струва вярата в очите днес на хората,
за някакво докосване, и милост, навярно и разликите във надеждата.
По-важни ли са думите, безформени контури, корени в съня ни,
притопляйки от своята все търсеща се в дните глътка нежност,
по-важно ли е, че водата плащаме като живота, а сме просто птиците,
или кълвем от времето зърната ненаситно, накак си, набързо.
А всичко почва със една ръка протегната, през всяка своя бедност
и аз съм там до теб, останал сякаш сянка между силуета ти изпусната,
от другата страна на моя свят е само тишината, в някакво присъствие,
аз търся думите с които да се върна у дома си, път отдавна няма.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Болка

Дъждът ни заваля,
и нека да вали по-дълго
и по-трайно,
и стига туй отлагане
на обичайното движение
нагоре и надоло,
да някой утре ще си каже,
че е намокрил като
кърлежи под кожата,
кой помни от калта
оцапала обувките
в движение.
Аз мога да позная силуети,
имам повече очи
гладувайки за въздух,
и като спрели да отпиват,
зад нещата ще се случват,
и без празници съдбите ни,
дори наричайки го глупост,
или малкото затишие
преди предизвистеното
прелитане до сблъсъка,
но аз дори не помня бях ли,
на връщане от никъде убих
говорещия с думи.

Между нас казано

От толкова Азове сякаш пропада надоло земята
в ръцете пречупена, виждаш ли,
аз търсих, аз вярвах, аз мислех,
аз раждах, умирах от сенки превзели ноща,
и после какво пак очакваш
да стане със тази поредна съдбовна история,
от цялата гордо извоювана, едноличност.
Наричай мечтите луна, и звезди и комети,
и слепи пространства отнесени гърбом,
наричай лъчите вълшебни и святи,
от истинско усещане невидяно от други,
но любовта е за мен някак напълно, напълно, различна,
различна във малкото скътано тананикане в хората.
Любовта е тъй крехка, плашлива и мека на пипане,
вълшебното зърно по ъгли на вятъра дишайки бавно,
да усещам е само надеждата поделена помежду ни,
преди да разбирам, запомняйки мекотата на твоите устни.

Спомен за лятото

Ако все някога, живота ни обърне се обратно,
с ограбените дни в една въздишка привечер,
ако пресилените думи, не увисват на бесилото на вярата,
прегърбени от болката която всъщност няма много смисъл,
тогава ще ти кажа, галейки с ръка косата ти,
че най-боли, за твоята душа във мен безсмъртно дишаща,
и за това, че няма как да кажа, мила ти си грешната,
и за красивото в което искам да се сбъднеш, винаги.
Ако все пак, някога, живота се обърне на обратно,
и пак успееш да повярваш, че сърцето ни, не лъжи никога,
тогава ще поискам да ти нарисувам блясъка в очите,
защото аз не съм забравил нищо за което съм се вричал,
защото не успях да кажа колко си красива мила,
след толкова пространства скъсали деня във думи,
и аз не съм присъдата, не съм и обвинителя,
не съм защитника, не съм в приведените зад гърба ти.
И ако мисля си, как някой в тишината тихо страда ме,
и всяка нощ в следите ми се взира със надежда,
ако не искам да съм топлината претопена мъртва в мрака,
когато някоя жена убива святото на любовта си,
а аз съм просто щрих, по детствената белота на жаждата,
потънал във мечтите ти, опитваш някак си да диша още,
и все не стигнал правилното място вътре в себе си,
и все загубил се, когато те привиждат,в своето за чуждия.
Така абсурден е плода на туй отлагано мълчание,
живота продължава, а вината сякаш расне в теб със дни,
и мойте залъци, с надеждата все повече присядат,
заченати преди да мога да позная теб, в лицето ти.
И казваш край,.. след дни, отново всичко е посято с плът,
пилея себе си, поръсвам с опрощение до синьо-сиво,
единствено остава да си вярвам че не е напразно,
че чакам лятото в което ще осъмна в голотата ти отново.

сряда, 22 септември 2010 г.

Както кажеш, мила ..

Опитвах се да бъда повече отколкото разбира се, можах,
опитвах се да вярвам във красивото на всяка дума,
макар затънал в ниското на придобитите така наречени "награди",
и мен ме лъжат, за това измислям трудно и надеждата от дните.
Но въпреки това, живота в мен създавам само за това,
отново да повярваш истински във нещо че е живо,
но не за себе си, и не защото ще спечеля като във лотария,
какво печелиш да раздаваш още в недоимъци от липсите.
И за това спести ми цялата си оцеляла своя жлъч,
дори не знам кое лице зад теб рисува приказки и истини,
но знам едно, не съм откраднал нищо неизстрадано отвътре,
не съм поискал нищо от което да не изплащам в мен с години.
И все е тая край ли е, или пък и начало, не било,
когато няма нищо за което да си кажеш, има смисъл,
а приказките, те са за това, за тези дето не живеят с хората.

Аз вярвам в любовта ти

Какво спечелих повече от теб във себе си, не виждаш ли,
дали намерих се, опитвайки да те запазя в мен безсмъртна,
дали са дните ми игра със времето в надлъгване,
дали си трупам лихвите за утре надживял те в чувствата.
Какво да кажа, че да чуеш някак просто истината в думите,
какво е всъщност важното макар и неразбрано с времето,
потъвам не защото съм от слабост срещу тебе чуждия
а в бездната когато липсва топлината на дланта ти, близо.
И ако може да остане нямо, че душите ни, наистина умират,
а всъщност исках да живея като точно твоя същност,
че аз, мечтаех дъждовете ти да стихнат укротени привечер,
понякога по кожата, да палят ручеи след грешките.
Сега съм повече виновен, от безмълвие, от прекосени пътища,
и аз не знам как да те погледна във очите още, мила,
какво остава да си повтаряме едни и същи наболяли думи,
а просто трябва да сме заедно, дори без прави пътища.

вторник, 21 септември 2010 г.

Когато си далече

Аз нямам много, само две очи,
с които да те гледам как заспиваш,
когато слънцето прелита между залези и изгреви,
а тишината ми е сякаш все навън обърната отвътре.
Минават дни, за мен са сякаш векове,
по улици забравили какво е да се спираш нощем,
осъмвам с думи, а сънувам просто обичта без думи,
и колко трудно е да чакаш някакво си "неизбежно" утре.
Аз нямам много, само две ръце,
с които да притегля по-дълбоко мекотата на гърдите,
а мисълта ми е разграбена от ветрове, почти безшумно,
и нямам в себе си надежда, че морето е било бездънно.
Аз нямам много, нямам и дори за теб небе,
в което да говорят със прозорците звездите,
не знам дали ще можеш някак да ме разбереш,
но толкова ужасно е мълчанието, когато си далече.

неделя, 19 септември 2010 г.

Достатъчно високо

Разпръсква се като надут балон
надеждата за някакво съдбовно случване
осъмнала безсилна в мен от липсата
на силует и своя плътност във очите на деня,
каквото трябвало няварно се е случило,
нали така, заслужих го защото не летя достатъчно високо,
защото исках да си вярвам, че е възможно сякаш всичко.
И тези предвидливо стъпили на твърдо,
пак гордо оцеляха надживели ме със плодовете ти,
а аз съм трън в петата, как ли да се видя чист
оглеждайки се някога по твойте стъпки,
когато всеки път се гледах в грешното лице,
за глътката надежда, за думите "завинаги любов",
и че, "живота е награда щом ни има, мила", чувстваш ли,
и още, "какво ли повече е нужно на душата ни
освен за някой да си мястото да се завърнеш вкъщи".
Не гордоста не бе причината да си говоря
като многословна сляпа скитница по пътя за надеждата,
тя обичта, поръчва се по форма и по тежест
до поискване в цената сякаш отначало още,
сега съм точно там, където трябвало
да бъдат всички неудачници на края на бездумното,
и жалко няма копче да взривя света, но знам не трябва.
И знам, все някак си в живота има равновесие,
за всички търсили на път лика си, и намерили болезненост,
и за онези дето имат уж от всичко в бедноста си в повече,
каквото няма мярка и обем,
разпада се в забравата без истина за съществуване.
И някак в този ден загубва и значение съдбата,
и цялата ми оцеляла чувственост, и болката, и любовта ми,
така и иначе са хората студени, а аз не искам да го вярвам още,
така и иначе сме някак все безмилостни един към други,
а любовта е вечна и божественна макар и недоказано.
Разспръсква се като балон във лунапарк
надеждата да сътвориш привечер тихи приказки,
за всяко мъничко дете което няма дом и топлина в сърцето,
а думите какво са те, ако живота ни е в никого ненужен,
а утре имат тези виждащи света във писта за излитане.

събота, 18 септември 2010 г.

По-късно от вчера

(на Мария)

Ако отворя сърцето си за нощния вятър
като дете без подслон, сред рояк от звезди и планети,
сякаш цял живот скитал да срещне душатата ти някъде,
а не можеш да стигне човека отсреща във мислите.
Ако си кажа, че няма съдба, че няма предели на времето,
на нещо в което опазваме спомен в сърцето,
ако си кажа, прощавам на всеки, защото прощавам на себе си,
как ще очаквам, че живеем завинаги делейки света си.
А сега съм забравил във мен какво е навярно нормално усещане,
просто взривове лава от дъното на целия тлеещ за милост живот,
ако отворя душата си, дори във смърта на надеждата,
ще дойдеш ли с мен, да притиснеш ръката ми, обратно, ще можеш ли.

сряда, 15 септември 2010 г.

И какво

Не знам какво, аз повече
от себе си да кажа,
живота толкова е труден
ако разделяш в самота сърце за двама.
Когато всичко казва ти,
какво безумие е всъщност да очакваш,
и все пак, се опитваш
да надмогваш тези пропасти от разстояния.
Не знам кога да кажа
няма вече смисъл да те търся,
с кои от думите да меря истина и правда,
това което съм, това което чувствам,
не виждаш ли, за тебе все го пазех скътано.
Вината ми, страха по който ходим,
и тези дето винаги ни виждат другите,
вината е онова доверие пропуснато в началото,
редицата от липси станали хронични болести.
И за това кажи, в какво да вярвам още,
защо си толкова далеч, а не до мене,
намери ли от щастието поделено с някой,
и искаш ли да си повярвам, че обичта умира също.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Ако имам теб

Не съм виновен, не, не съм виновен,
защото те обичах и не свърши никога,
защото ме боли от толкова което в себе си не стигнах
онази проста дума, ей това е този от мечтите ми, това е хора.
Не съм виновен че мълчах с години в себе си, не исках,
говорих повече за да нахраня от мечтите сякаш в другите,
не съм виновен че те мразех, търсейки надеждата в очите ти
а после някой който с малко доброта да ме прегърне, не достигах.
Не съм виновен че не виждаш никога човека в мене,
как аз показвам само гордостта във изкривени странни образи,
не ме предвиждай, не ме поставяй в рамките на липсата,
аз имам повече лица, но не избирам с тях ръката ти да стисна.
Не съм виновен, не, не съм виновен, чуваш ли,
че толкоз малко нужно е да разпознаеш себе си във мене,
защото аз бих тръгнал срещу всичко,
бих изкоренил и гордостта си, ако имам мекотата ти,
не съм виновен, че не достигат думите ми, за последно.

Човек без работа

По-бързо, нека хванем думите преди да избледнеят
преди цвета им да заглъхне като писък горе,
нека мислите ни се престорят на завеси
там във стаята в която слънцето е в розите обесено.
Нека влажната ни кожа полудее блудна,
с дъх на плесен и на вино се разтвори като облак,
нека да танцуват по бедрата ти нозете ми,
щом това е следващата обуздана буря на безумие.
Нека боледуваме така поне за малко,
и през погледа ми да преплувам слънчогледите до ситост,
нека лятото не свършва с есента ни, даже утре,
нека самотата да е нашата награда за безвремие,
ако можем нека построим и сводове в небето си.
После утре можем да мълчим, утре е простено всичко,
сред милион изгубени на път желания и толкоз сънища,
утре ще предскажем че живота ни е всъщност свършил, мила,
днес единствено бих искал да обяздвам вятъра в косата ти.

Моето безплътие

Във моята война със тишината няма враг отсреща
но изстрелите и пронизват унизително дълбоко като истински,
воюваш за душата си, да имаш малкото затишие след бурите,
преди да те разкъса липсата на нежността като полу-разпятие.
Това е моята зараза, всъщност казват няма и последни влакове,
но аз с плътта си няма как да те забравя, имам мои оцелели чувства,
дори и ако можеше да свърши всичко, аз не го разбирам,
каква е тази обич дето можела да свърши всъщност, всъщност може ли.
И после продължавам, след смъртта на плътността на думите,
когато те са просто капките които да спестят кръвта ми денем,
аз искам да живея, искам си душата в мен възкръснала пречистена,
но моята душа, е някъде назад обречена да чака все помилване.
Измерваме вината си, като огромни черни облаци намръщени,
а някъде над облаците винаги е ясно и красиво чак до хоризонта,
опитвам се да казвам, стига с еднолична истина, и стига с недомлъвки,
от цялата игра с която да доказваш слабостта и глупостта на другия.
Във моята война, звука от изстрелите идва твърде късно,
и нямам и представа как да стигна до покоя надживял душата ми,
попитах дъщеря си, питах я какво да правя ако пазя любовта си,
и тя ми каза, което нямаме до себе си, единствено забравяме.

сряда, 8 септември 2010 г.

Любов до поискване

Създай за мен дома във който,
липите ще говорят със прозорците
леглото ще поема светлината като кораб
по който ще потъваме с нозете си дълбоко.
Създай ми маса с шарена покривка,
и пушещи чинии като малки острови,
и твоята коса превързана на плитка
създай ми босите крака с които да те гоня.
Създай ми смях и шум на счупените чаши,
и прах от пух когато те догонвам жадно,
създай умора за която с теб мълчим говорейки
един до друг, в една душа единствена.
Създай ми танц, и малките капризи наши,
от глупости в които можем да се караме по малко,
а после мигове в които се сдобряваме,
понякога дори от мен, до мен, така проплаквай.
И може би тогава ще повярвам в бога,
защото ме обича със ръцете ти, любима,
и всичките сезони ще очаквам в мен отново,
като от корени които да родиш красивото.
Защото има есен, сладка като праскова,
и зима с огъня във който с теб се топлим,
защото после идва пролетта с цветята,
и после лятото по пясъка когато тичаш гола.

Лицето на един приятел

Аз също мога да измервам истината само в себе си,
но от това бих спрял да чакам нейното лице отсреща,
и не мечтаейки за следващия ренесанс на чувствата отивам си,
или любов в която да се видим със крила отвъд мечтите.

От този плен на някой свой в ръцете ни притеглян много дълго,
за който казваш, че създал би и света във себе си отново,
онази вярната съдба, и толкова копнени изгреви и утрини,
защо ли въпреки това обърква се живота ни, до бедност някаква.

И аз съм тук, на края на едно безмерие на все понятното,
и може би с години ще остана сякаш чужд на ничии представи,
защото сигурно не мога да градя въздушни кули без ръката ти,
или с търпение за всички пожелани, в суетата ни капризни уж желания.

Защото може би е твърде много в мен от калното и ветровете,
и твърде много жаждата да поделя света си като дар за тебе,
не просто самотата между спътници познали се за миг по пътя,
а нещо във което тялото ни ще запомня повече от общото, на своето.

Вървя по навик, в този опит да намеря мир във думите и хората,
опитвайки отново и отново да запазя нещо между рая и земята във душата,
и нищо друго, нищо друго не познавам с тази сила, че за теб потребен съм,
освен желанието да ти кажа, има и любов за теб животе мой, има я ..

вторник, 7 септември 2010 г.

Безвучие

Познавам разклоненията на света
обратните посоки на пътеки всякакви
познавам сухите лета, и тези от които
аз винаги те чаках с голотата ти.
Познавам нуждата да съм обичан,
и бреговете от които стъпките да
се преплитат в пясъка ни заедно,
познавам добротата на ръката си понякога,
и нежното здравей, но не познавам,
обреченост, на дълго премълчано сбогом.
Познавам снимките на цялата немощ,
когато е завързано сърцето ти безпомощно,
познавам цялото безсилие да те притисна силно
а от това да не възкръсва много от душите ни.
Познавам мъртви светове в които те сънувам
когато търся с нещо от живота да отекват дните,
познавам хора за които мога да обичам дните
защото някак в себе си, познавам добротата им.
Но все стоя, по нишката зад себе си,
макар различен винаги оставаш неразумно близо,
отвъд мълчанието, отвъд предречено,
отвъд надеждата, отвъд разбиране.
И ако прекрача целия затворен кръг отново
в това абсурдно странно равновесие пред буря,
когато толкова омекнал бих прегръщал до безволие,
или пък, бих оставил да валиш в дъха ми сутрин.
Въздъхваш тежко, в тази странна карма,
а някъде край мен разбиват с чукове земята,
забравяш времето и доводите в тежестта им,
и само оцеляват стъпките на хората в душата ми.
Познавам всички отпечатъци на тишината.

понеделник, 6 септември 2010 г.

Не съвсем

Любовта е ръка за която притискаме,
просто път, между две измерения помежду тишината,
любовта е невинна във чистото оцеляло от бурите,
ако връщаш невинното в себе си опазвайки чувствата.
Любовта е от прилива жаждата в бавното търсено сливане
все си тръгва за малко и се връща за още и още,
като тъжен рефрен за години, години безкрайно очакване,
като спомен за нещо останало все недоизказано.
Любовта е посока с която се гледаме повече истински,
доброта със която прощаваме своите грешки,
любовта е живота със който потъваме в липсата,
и възможно ли е да умира живота ни от надценена обич.
Любовта е непристойна и гладна за още доказване,
просто махаш с ръката от гняв, но отвътре е теглеща бездна от лудост,
любовта не забравя за малкото в другия очаквано мъничко щастие,
и дори не съвсем оцеляла е винаги на пипане пареща.
Любовта е това със което се учим да дишаме с дните си,
да рисуваме дъжд, и небе, и посоки в сезони за двама
любовта е това многозвучие на тъгата в сърцето ни
способно да възкръсва под устните вечно и вечно оцеляло.
Любовта не търпи дълго товара на измъчени отговори,
а убива и мрази с празнотата на липсата на разбиране,
любовта е наивна и глупава, и въпреки това способна да ражда,
любовта е това с което споделяш отвътре целостта си.

неделя, 5 септември 2010 г.

you don`t know what Love is

Пази се от онези които сякаш те боготворят
а следващите дни наричат те за най-ужасен,
пази се от пространства без мерило за понятност
но с цяла бездна без-въпросия
достатъчна да види лесно края.

Пази се от любов за десет дни, и после,
да няма как да почваш отначало и отново,
пази се от разбиране без силата на думите,
от чувства надценени в жаждата
почувствани за другия.

Пази се да разказваш светостта на всяко утро
когато утрото ще става повече химера
със развръзката нататък,
пази се от цвета на истинското влюбване,
когато добротата уж излишък някакъв е,
защото все на думи вярваме.

Пази от себе си онези премълчани думи,
с които обедняват думите наречени човешки,
пази се от вълшебства като наздравица привечер,
а чезнещи в посоката към себе си копнееща така естественост.

Пази се от разбиране което знае всичко,
когато сам не знаеш всичко за душата си,
пази се от религии в която все сме чисти,
когато от калта край нас все търсиме дома си.

Пази се от сезони дълги със години
когато аз едва измервам някакви секунди в мигове,
пази се от любов която в теб остава вечна,
когато слънцето живее затворено в очите и.

сряда, 1 септември 2010 г.

Be someone

Бих искал да зная какво е да говоря,
преди секундите да изтънеят във години,
но сякаш този който продължава
когато душата не успее да намери смисъла на всичко

а той е място за което помним думите,
някак да настигнеш днешната прибързаност,
нещата които остават само като силуети на живота,
плановете които не можем да напишем,
въпросите които не искаме да зададем,
мечтите които не можем да разкажем,

казваш искам да мечтая, за очите ти, за косата ..
да сънувам вчерашните дни, когато се усмихваш,
когато простираш дрехите, когато слагаш масата,
когато стоиш отпусната прилегнала до мен, ..

и това което ще има как да ти покажа,
как думите могат да променят тежестта си
търся обърканата мярка да разбирам,
преди да съумея да опазя смисъла в душата,
връщам се когато няма сякаш в нищо смисъл

търся те преди да разбера, че си си отишла
казвам вярвай ми преди да си повярвам сам,
бих искал да зная как да говоря че да съществувам,
да връщам това което се опитвам да предвидя
да вземам не повече отколкото да нося вярвайки,

и мълчанието е нещо което се учи от врабците
важноста с която да преповтаряш да опитваш
преди времето да бъде пропиляно в уверения,
колко е крехко това което смачкваш в оправданията,
с никога повече .. бих искал
да зная, какво е любовта която оживява чиста