Обещание

Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
няварно ще ме мразиш вечно за това,
не гледай слабоста ми като лесни оправдания,
с които ще запълвам празнотата си на вяра.
Но нека моля те, недей убива нещо свое,
което прави болката да спре отвътре гузна,
и колко тъничка е тази малка нишка на живота
от някой, който в теб възкръснал е с надежда.
Защото ти дължа, аз нещо със душата си,
и тя дължи ти, всъщност толкоз много,
но тази гордост, тя ранява толкова дълбоко,
и аз не зная, как да защитя представите от нея.
Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
и никога не искай повече това от мен,
за някой на когото в себе дължиш живота,
бих искал да запомни топлината във очите ми.

Място за живеене

Аз винаги съм грешната любов,
и винаги съм сякаш в теб неканен,
не станах ни поет, ни нечий чак до гроб,
описвайки една, неписана история,
която продължава сякаш само в мен,
и казваха ми ти не виждаш същноста ми,
ти гледаш вечно някакво далеч,
а аз опитвах се да я запазвам като своя,
а думите са тежки като стон,
пролазил във един копнееш ласка прилив,
и как ли да докажеш с прегладнялото сърце,
повтаряйки отново, аз не съм това, почувствай.
Аз винаги съм грешната любов,
навярно като уличница срещната по път за никъде,
и нямам чест, и нямам собствен път,
и нямам нещо със което да си кажеш чист е.
Но ако можеше да погледнеш под калта,
ще видиш че калта е само място за живеене,
и цялата ми ярост търси все обратно,
за някой някъде, пътеката за щастие.
Аз винаги съм грешната любов,
която ще познаеш и ще тръгнеш,
но можеш ли да знаеш и това,
което ще превърне любовта във къща.

Аз знам сега какво е да намериш свойто място
във някого за цял живот, завинаги в сърцето,
преди живота да загуби сякаш неусетно смисъл,
във простите неща, които да изпуснем с времето.

И как ли да погледнем отвисоко в себе си,
когато няма как да се погледнем във очите,
когато във живота всичко се променя, а не искаме
и не защото, сме си чужди се загубваме.

И ако ти си вярваш, че ще мога да забравя,
и ако аз повярвам, че ще можеш да забравиш,
ако си кажем всичко туй е част в живота ни,
живота ни загубва някак тежеста си, сякаш.

И за това, ще спра навярно да говоря с думи,
но никога не ще забравя слънцето в душата ти,
но моля те, не си отивай, моля те послушай ме,
живей със мене, нека да сме заедно.

Не искам да си другаде

Не ми е добре, какво да те лъжа,
все нова и нова вълна ме залива,
вода, после пясъци, и после отново,
а как да накарам сърцето да слуша.
Не ми е добре, гордоста ми ме спира,
да казвам отново за всичко напиращо,
така се намразвам, за своите чувства,
и тези които ранявах във другите.
Не ми е добре, а колко студено е,
прелитат безлично самотните вечери,
как искам да може при мен да се върнеш,
а всъщност е късно, а всъщност не искам.

Всичко останало е само измислено

Ще легна с първата жена която ме поиска,
но нека поне да не разправя отново безмислици.
Колко често познаваме за непостоянство,
това в което няма как да се събудим.
Моя свят, твоя свят, а аз не си спестявам
точните определения, дали е грях или подробности.
Всъщност си лепя от дните, като мозайка,
лепя си лице и чувства, после очи които да плачат,
лепя си смях, но съм забравил как се рисува възторг от хората.
Може би защото не вярвам в приказки и измислици,
но всеки казват е различен, на думи всичко е твърде лесно.
Аз пък си харесвам собствената "депресия".
Отглеждал съм я толкова години такава тежка и привързваща се,
и не си мисли че иронията ми не е достатъчно остра,
но пък не хапя, освен ако не ме настъпят по лицето.
Не се опивам от печалната значимост на ехото си,
да рисуваш не е определено моето желано усещане,
но така поне по-бързо ще надживея липсата, нищо не е вечно.
Ето още малко ще повървим, и ти се връщай обратно,
жената при децата си, любовницата при мъжа си,
всичко си има ред, но това не е приказка а пародия,
пародия на една участ, а всичко останало е само измислено.

Официална версия

Айде не ми разправяй че ти пука за света и за хората,
за птиците и дори за децата. Първо си изгаси цигарата,
после когато дадеш левче следващия път, не стъпвай отстрани угарката,
подтичвайки на токчета, между хладината на локвите.
Извини се за всички дупки в сърцата които оставяше отвисоко.
Колко акорди тишина, определят бездната на една празнота.
Ние сме отражения, но повечето огледала просто поглъщат светлината.
И разбира се, можем да кажем как всичко е относително,
докато си играеш с маслинката в чашата си, аз не разбирам от коктейли,
още толкова неща са ми чужди, в твоя изискан свят на подробности.
Лицето ми трудно се носи открито, но поне се виждат резките под очите,
две секунди и вече съм другаде, и всъщност никъде, каква ти любов,
ирония и прагове на някаква участ и все е достатъчно, а всъщност,
всъщност накрая разбираш, колко е относителна дори добротата,
и това усещане за вечност когато някой превръща те в причина отричайки.
За всяко нещо си има обяснение, а ти разбираш, че няма причини,
че причините са като дъвка лепната на пода, понякога е твърда,
понякога се разтегля и всъщност няма много секунди, тишината до края е кратка.
Няколко акорди по ръба на умората,а уж е сутрин, всъщност е късно,
твърде късно, и може би има друг живот там някъде, по ръба на очите и.
Но аз не вярвам в носталгията на чаша мартини, с няколко ледчета.
Моля извинете ме за очите ми. Някой каза че те са студени,а аз помня.

Най-важното

Знаеш ли какво всъщност си мисля, скъпа,
че ти наистина нямаш нужда от мен,
щом все някъде другаде търсиш ежедневно близост,
и все така са думите, така, така безценни.
И нека, имай, халал да са ти всички жадни сънища,
за мене те нищичко не струват в самотата всяка вечер,
щом няма път, как да споделяш с мен поне открито,
без всякакви условности, без маски и през еднолични заключения.
Защото живота приятелко, не е в мен театър на маските,
и как се живее когато най-близкото липсва в дома ти,
не можеш да дишаш, не може нормално да се радваш,
опитвах даже да обичам, не се получава, съжалявам.
Така е със всичко, спестяваме истини, после се мразим,
и после се съдим за празното в цялата бездна,
но ние със тебе наистина не си пасваме,
защото аз исках, ти да си най-важното в света ми.
И за това чуй, ти нямаш нужда от мен, върви си,
това твойто е само перо на капризни моментни желания,
а аз дишам, и страдам, очаквам, ядосвам се, и толкова често умирам,
абе не ставам за украшение в едноличния ти спектакъл.