понеделник, 11 октомври 2010 г.

Обещание

Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
няварно ще ме мразиш вечно за това,
не гледай слабоста ми като лесни оправдания,
с които ще запълвам празнотата си на вяра.
Но нека моля те, недей убива нещо свое,
което прави болката да спре отвътре гузна,
и колко тъничка е тази малка нишка на живота
от някой, който в теб възкръснал е с надежда.
Защото ти дължа, аз нещо със душата си,
и тя дължи ти, всъщност толкоз много,
но тази гордост, тя ранява толкова дълбоко,
и аз не зная, как да защитя представите от нея.
Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
и никога не искай повече това от мен,
за някой на когото в себе дължиш живота,
бих искал да запомни топлината във очите ми.

Място за живеене

Аз винаги съм грешната любов,
и винаги съм сякаш в теб неканен,
не станах ни поет, ни нечий чак до гроб,
описвайки една, неписана история,
която продължава сякаш само в мен,
и казваха ми ти не виждаш същноста ми,
ти гледаш вечно някакво далеч,
а аз опитвах се да я запазвам като своя,
а думите са тежки като стон,
пролазил във един копнееш ласка прилив,
и как ли да докажеш с прегладнялото сърце,
повтаряйки отново, аз не съм това, почувствай.
Аз винаги съм грешната любов,
навярно като уличница срещната по път за никъде,
и нямам чест, и нямам собствен път,
и нямам нещо със което да си кажеш чист е.
Но ако можеше да погледнеш под калта,
ще видиш че калта е само място за живеене,
и цялата ми ярост търси все обратно,
за някой някъде, пътеката за щастие.
Аз винаги съм грешната любов,
която ще познаеш и ще тръгнеш,
но можеш ли да знаеш и това,
което ще превърне любовта във къща.

неделя, 10 октомври 2010 г.

Аз знам сега какво е да намериш свойто място
във някого за цял живот, завинаги в сърцето,
преди живота да загуби сякаш неусетно смисъл,
във простите неща, които да изпуснем с времето.

И как ли да погледнем отвисоко в себе си,
когато няма как да се погледнем във очите,
когато във живота всичко се променя, а не искаме
и не защото, сме си чужди се загубваме.

И ако ти си вярваш, че ще мога да забравя,
и ако аз повярвам, че ще можеш да забравиш,
ако си кажем всичко туй е част в живота ни,
живота ни загубва някак тежеста си, сякаш.

И за това, ще спра навярно да говоря с думи,
но никога не ще забравя слънцето в душата ти,
но моля те, не си отивай, моля те послушай ме,
живей със мене, нека да сме заедно.

събота, 9 октомври 2010 г.

Не искам да си другаде

Не ми е добре, какво да те лъжа,
все нова и нова вълна ме залива,
вода, после пясъци, и после отново,
а как да накарам сърцето да слуша.
Не ми е добре, гордоста ми ме спира,
да казвам отново за всичко напиращо,
така се намразвам, за своите чувства,
и тези които ранявах във другите.
Не ми е добре, а колко студено е,
прелитат безлично самотните вечери,
как искам да може при мен да се върнеш,
а всъщност е късно, а всъщност не искам.

петък, 8 октомври 2010 г.

Всичко останало е само измислено

Ще легна с първата жена която ме поиска,
но нека поне да не разправя отново безмислици.
Колко често познаваме за непостоянство,
това в което няма как да се събудим.
Моя свят, твоя свят, а аз не си спестявам
точните определения, дали е грях или подробности.
Всъщност си лепя от дните, като мозайка,
лепя си лице и чувства, после очи които да плачат,
лепя си смях, но съм забравил как се рисува възторг от хората.
Може би защото не вярвам в приказки и измислици,
но всеки казват е различен, на думи всичко е твърде лесно.
Аз пък си харесвам собствената "депресия".
Отглеждал съм я толкова години такава тежка и привързваща се,
и не си мисли че иронията ми не е достатъчно остра,
но пък не хапя, освен ако не ме настъпят по лицето.
Не се опивам от печалната значимост на ехото си,
да рисуваш не е определено моето желано усещане,
но така поне по-бързо ще надживея липсата, нищо не е вечно.
Ето още малко ще повървим, и ти се връщай обратно,
жената при децата си, любовницата при мъжа си,
всичко си има ред, но това не е приказка а пародия,
пародия на една участ, а всичко останало е само измислено.

Официална версия

Айде не ми разправяй че ти пука за света и за хората,
за птиците и дори за децата. Първо си изгаси цигарата,
после когато дадеш левче следващия път, не стъпвай отстрани угарката,
подтичвайки на токчета, между хладината на локвите.
Извини се за всички дупки в сърцата които оставяше отвисоко.
Колко акорди тишина, определят бездната на една празнота.
Ние сме отражения, но повечето огледала просто поглъщат светлината.
И разбира се, можем да кажем как всичко е относително,
докато си играеш с маслинката в чашата си, аз не разбирам от коктейли,
още толкова неща са ми чужди, в твоя изискан свят на подробности.
Лицето ми трудно се носи открито, но поне се виждат резките под очите,
две секунди и вече съм другаде, и всъщност никъде, каква ти любов,
ирония и прагове на някаква участ и все е достатъчно, а всъщност,
всъщност накрая разбираш, колко е относителна дори добротата,
и това усещане за вечност когато някой превръща те в причина отричайки.
За всяко нещо си има обяснение, а ти разбираш, че няма причини,
че причините са като дъвка лепната на пода, понякога е твърда,
понякога се разтегля и всъщност няма много секунди, тишината до края е кратка.
Няколко акорди по ръба на умората,а уж е сутрин, всъщност е късно,
твърде късно, и може би има друг живот там някъде, по ръба на очите и.
Но аз не вярвам в носталгията на чаша мартини, с няколко ледчета.
Моля извинете ме за очите ми. Някой каза че те са студени,а аз помня.

Най-важното

Знаеш ли какво всъщност си мисля, скъпа,
че ти наистина нямаш нужда от мен,
щом все някъде другаде търсиш ежедневно близост,
и все така са думите, така, така безценни.
И нека, имай, халал да са ти всички жадни сънища,
за мене те нищичко не струват в самотата всяка вечер,
щом няма път, как да споделяш с мен поне открито,
без всякакви условности, без маски и през еднолични заключения.
Защото живота приятелко, не е в мен театър на маските,
и как се живее когато най-близкото липсва в дома ти,
не можеш да дишаш, не може нормално да се радваш,
опитвах даже да обичам, не се получава, съжалявам.
Така е със всичко, спестяваме истини, после се мразим,
и после се съдим за празното в цялата бездна,
но ние със тебе наистина не си пасваме,
защото аз исках, ти да си най-важното в света ми.
И за това чуй, ти нямаш нужда от мен, върви си,
това твойто е само перо на капризни моментни желания,
а аз дишам, и страдам, очаквам, ядосвам се, и толкова често умирам,
абе не ставам за украшение в едноличния ти спектакъл.

Смирение

Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
със която две детски ръце да чертаят по пясъка,
няколко думи, усмивки, приятната тихичка музика,
и винаги да има, какво да си кажем приятно.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
от която се будя загледан в очите ти,
просто отпускайки своята натежала длан,
да рисува спокойствие по цвета на косите ти.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като горски къпини, и мирис на мащерка,
да потъваш дълбоко, надоло в земята
и да става света все по-малък и по-малък.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като детско хвърчило по пътя на вятъра,
колко е просто всъщност да даряваме обич,
когато имаме живот да поделим със някого.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Просто си

Аз нямам думи за да кажа, че не искам още,
така е малко в нас сърцето, ако нощите са дълги,
но ти си там, от другата страна, все още теб те има,
до твоето дете, до твоята мълчана ежедневно участ.
А любовта се случва твърде бързо, сякаш нещо непривично,
когато цял живот очаквал си да разпознаеш точно нея,
и после се променя всичко, и си тръгваш беден и объркан,
когото нищо вече не е както трябвало да е логично.
Аз нямам думи за да кажа стига, моля те не тръгвай,
и нямам повече, с какво да те запазя още,
единствено успявам да не кажа тези думи
аз никога не исках да си отиваш, никога не исках.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Ето

Така е толкова добре,
когато ме убиваш с думи,
добре да е червено
в белите чаршафи на съня ми,
когато всичко в мен кипи да те прегърне за последно,
добре че е смърта тъй розова и пищна като блудница,
като онези макове с които пишехме греха си,
добре е да съм себе си, да дишам още,
когато те загубвам, и загубвам сякаш всичко,
и нямам име, нито формата на смърта си,
добре ми е да те изплаквам като краен прилив.
Добре ми е така, защото нейде ти си,
и нищо че ще кажеш, че е писък молещ,
добре ми е когато утре е последното затишие,
но нека да забавим края с няколко живота.
Добре ми е така, легни до мен на топло,
виж някъде отвъд се съмва вече, чуваш ли,
поспри за малко, нека те целуна по лицето, ето,
а после в мен заспи, сънувайки живота си спокойно.
Добре ми е така, не казвай нищо,
а после ще остана в очертаното ти тяло дълго,
ще начертая силуета на душата ти безшумно,
и никога не ще останеш в самотата, чужда.

Някакво си вчера

Не питаш защо избирам да оставам винаги във някакво си вчера,
дори когато сякаш има пътища обърнати напред,
не питаш колко в мен живота е предплащан от болезненост, дали понасям го,
и колко болно съм оставил зад гърба си не по моя воля, а и не в безсилие,
не питаш как да вярвам в нещо скъпо, навярно още дишащ в празните полета,
когато няма кой да каже стига мили, спри, не бива да тъжим един за други,
каквото е било, не е било защото не умеем да обичаме, прости ми,
не питаш как минават дните ми в очакване на случване, когато сме се случили,
не питаш колко просто е да бъдем в нас запазващи очите си,
а всичко друго ражда се ако дадем от нещо чисто дадено отвътре,
не питаш и защо не казах сбогом още, мълчах обидите, познатата ти гордост,
макар да чувах твоите сбогувания в ежедневни генерални репетиции,
и няма и да чуеш, че не мога да мечтая още за душата ти да е щастлива,
защото просто искам да живея, искам да живея, искам да живея,
но колко струват думите без нещо на което стъпваме извън съня си,
къде започваме да се загубваме, и как да вярваме че няма непосилни пътища.
( .. как измерваме живота си, през кои очи го гледаме,
какво е да сме верни на себе си, как да знаем колко да обичаме )

неделя, 3 октомври 2010 г.

Можеш ли да разбереш

Можеш да кажеш, че никога не съм те обичал
можеш да кажеш, че любовта умее да чака навярно до смърт,
но аз наистина чаках преди да позная смърта във очите,
преди сърцето да проси живота да свърши проклето отвътре,
преди да познава мечтите до дневните устреми дишащи,
а да разговаря надълго със себе си, всяка отлагана нощ,
аз говорих много повече отколкото думите стигаха за да дишаш,
поне за затишие в бедноста на един кратък жадуван покой.
Аз чаках до изгреви в които познаваме чистото в другите
познаваме хората, улици, дни, прекосили по пътя за вкъщи,
аз чаках зад себе си, презрял сякаш въздуха грабеш от устните,
защото твоите устни, намразих във ярост и болка в сърцето.
Ти можеш да кажеш, че никога не съм те обичал,
навярно дори не зная, какво е да даваш на някой любов,
но зная, какво е да чувстваш топлината във себе си,
преди да замлъкнеш, преди да загуби значение и защо ни боли.

Как си слънчице

Ела накрая, стига си се правила на недостъпна
та то се е видяло, моето завръщане не ще го бъде сякаш никога,
след толкова години от безкрайно търсене на твоята обувка,
не знам дали все още вярвам много във добрите вещици.
Любов не съществува, нека тъй да е, защо да спорим
но можем да воюваме поне така от близоста на птичи поглед,
и после след умората на твоите възвишени понятия,
да вземем да си сложим нещо за вечеря преди лягане.
Ела накрая, спри да пишеш стихове за дни и за планети горе,
не питай много колко ми държи сърцето дълго влага,
дали обичам много още неживяни залези и изгреви прочувствено,
ела преди да се събуди светлината на деня ни ожадняла.
Ела когато още сме невръстни в мъдроста в сърцата си,
и вярваме че можем да виним за всичко само, само другия,
каквото сме научили, е само празни приказки от песните и хората,
когато не успяваме поне със своето да разговаряме на живо.

Присъствие

Не искам да порасвам в още съзерцание
на смяната на дните,
от нямото навлязло като хлад
разграбващ неспокойно сънища,
това ожесточение
така съм го намразил зад очите си,
и впитата под всичко жажда
за няколко секунди в твоето присъствие.
Не искам да разбирам,
а да чувствам устрема на приливите още,
когато ще подменят мислите накрая
с многократни болни писъци,
разбира се, цената винаги отеква
скърцайки като ръждясалите ветропоказатели,
в размитото значени на изкушението
да прошепнеш мила, как живееш моя обич.
Повтарят се сезони,
утрини в които се оглеждат дните ни,
а ти ми казваш,
аз не съм това което виждаш още в себе си,
но кой съм аз, аз помня само топлината
зад гърба си в теб омекнала,
и всичко губещо значение
когато падаме безсилни сякаш неми.
И за това, ще легна в тази влажна пръст
на есента и времето,
и ще сънувам пясъци, вълни
от топъл бриз в залязващото слънце,
ще сънувам как ръката ми
ще гали по косата ти, тъй леко,
че да потрепват миглите ти
като птиците високо в свободата си.
Навярно е така, обречено
да си отиваме безшумно, безнадеждно,
а аз така и иначе не ще разбирам
смисъла на всичко обич моя,
аз просто те познавам в себе си,
прилегнала в гърдите ми,
къде започва в нас живота
когато някой стане част от тебе.