Ако затвориш очите си когато ме целуваш

Аз помня още мириса от кожата и устните в косата ти преливаща,
останала е цялата ти същност запечатана и жива по ръцете ми,
и силиуета на ноща, на тихите дървета дишащи почти безмълвно,
на фаровете тръгващи отнасяйки ме на обратно и така далечe.

Така е беззащитно всяко мое търсене на място във душата ти
и колко трябваше да пазя тези кратки мигове за да ме има още,
копнежите превръщащи се повече във рана и във нещо изкривено по рождение,
с което да запомниш, за кого ще дишаш, за кого е някъде душата ти безсмъртна.

Не се научих да те пазя, нито винаги те имах повече в мечтите си,
отхвърлях липсата за дълго и с години като със венец от остри тръни,
и тази безутешност става повече игра с която да забравиш нейде цветовете,
да чудеса се случват, но и не когато в себе си не можем да ги скътваме.

И за това не ми разказвай мислите с които да закърпвам още дните си,
когато толкова е просто да целунеш устните, да галиш със ръце и пръсти,
и всичко можеш да простиш на някой който в теб опитва се да бъде близкия,
но не и ако имаме разбирания вместо слабостта на чувствата.

.. завинаги Любов

Не съм опитвал да запомня всичко в мен изминало, дори не искам,
и нито помня стъпките си в дните като порива да те притегля от съня си,
но имам отговор какво остава в тишината между думите и мислите,
защо мечтите ни са само нещо случващо се все като отлаганото утре.
Така познавам тази относителност на всяка "наша" истина,
и толкова предъвканата дума в мен изричана "завинаги Любов",
но знам какво е да се бориш за живота с цялата си същност, а да прецъфтяваш с дните,
когато сме свидетели в поредната развръзка на желаното ни но така далечно щастие.
И някак е безмисленно да ти го казвам винаги отново и отново, моя мила,
че любовта е нещо със което винаги във нас да идва пролетта,
и аз не мисля че живота ще завърши неизказан като няколко сезона преигравана пиеса,
дори когато срещаш тихо есента и зимата и после и студа в живота и е празно.
Защото любовта е нещо от което продължава винаги когато страстно искаме,
но не без пръстите в които пускаш корени във този свят навътре в кожата,
и не, не ме лекувай от забравата и думите и твърде многословната ми живост,
а просто ми кажи, не мога миг без усета да те притисна до гърдите си във себе си.

Ти можеш ли ...

Навярно всичко има своите причини
и често в нас останали така недоизказани,
за всичко от което ни боли
все още за да можеме да литнем като птици.
И ако се вслушваме в сърцата си
превърнати като невидими оркестри,..
а срещаме звука напомняш на камбана,
някъде далече, като часовник сутрин
отбелязваш смяната на дните.
Тогава е живота в мен
тъй труден за рисуване,
и сигурно и любовта ни,
все изглеждаща полу-измислена,
а всъщност искам да ти кажа
колко силно мога да прегръщам,
а не да се превръщам
в някаква си приемлива участ.
Защото всеки порив, всяка липса
стенеща за още,
по детски първа и последна
в мен немее да се случи,
защото ти си болката,
и радоста, и цялото очакване,
за някой с който да деля
красивото в сърцето си.
И ако ще виждаш във това
единствено следите ни назад изгубени,
от бедноста запълнена
след сянката на мислите за другия,
а аз копнея да позная границата
между мекотата на гърдите ти,
където да посея тайните си корени.
Ти можеш ли да поделиш душата си ..

Каквото търсиш, такова намираш .. (дали)

Аз искам да живея без да тикам в мен съдбата непрестанно,
а сякаш в себе си, се търсят сто живота за лице да виждат още.
Обичам само е ключа да тръгнеш да говориш на душата си отново,
желая само е пътеката в която да запомниш времето с усещането за движение.

И ако във мен опре и тази глуха куча липса още по дълбоко,
като от бездна теглеща обратно, да се чувстваш пак до смърт ранен,
би трябвало да виждаме света и без това очакване за простото, аз имам те,
а някак като че ли все успяваш да повярваш че се случваш в нея истински.

И този избор да говориме така на другия във себе си с почти доверие,
мечти и пориви с които трудно да се гледаме един със друг в очите после,
и за това е туй мълчание, и думите на път за никъде покълнали отново глухи,
когато там успявам да си вярвам че ме търсиш в липсата на нещо свое.

Защото аз все още искам да живея, още искам да сънувам тихи залези
с една жена която няма да ме къса от ръката си когато я притеглям близко,
и нека съм наивник, нека да съм другата страна на някаква си само моя лудост
така е по добре да гледам дните, така се чувствам болен, но поне със
.. някакви човешки чувства.

Ако не можеш да говориш с мен

Къде ни носят нашите крила, кажи къде любов,
къде започнахме да бъдем просто непознати хора,
аз сякаш имам всичко в себе си способно да лети, а има ли значение,
аз сякаш пясък съм във ръцете ти останали така далече.
Не ме боли, в прозорците е тъмно, после идва тишина,
най-тайните мечти са тези казани наяве, после непотребни никому,
какво е истина, ако не мога на надникна лесно в твоята душа,
какво е сбъдване преди да съхраня света ти, като част от себе си.
И днес се гледам както често напоследък, нейде отстрани,
забравям толкова подробности крещящи за познатата премерена значимост,
но аз не искам спомени с които да говоря до поискване, не искам повече усилия,
когато спомените между теб и мен остават само сипеи от неизвестни пътища, за връщане.
Защото пазех нещо повече за другите от мен, било излишния разкош,
и чаках за живота не разделян в граници на моя и на твоя,
но колко можеш да си верен без да имаш нечие доверие, а не пресметната вина
и колко можеш да изминеш в себе си, ако си само мярката за болката и белега.
Къде ни носят нашите крила ... къде ни носят

И ти не знаеш...

Ако обичах като капката роса останала по листите,
ако обичах като полъха понесъл лодката на път до хоризонта,
ако обичах без да гледам всичко пазено от някого за много скъпо,
ако мечтаех без да моля някъде в сърцето ти, да бъде пролет.
Ако са дните ми, звезди откривани на път към залеза почти вълшебно,
и ням съм, скрит от всички премълчани в изгревите преживяни думи,
ако не мога да изплача част от твойта болка, просто никога опитвайки,
ако си тръгвам за да помня нежноста ти, не и като своя рана винаги.
Но аз съм друг, ти как не можеш да ме видиш, друг съм,
и не в усещане за някаква моментна преживяна своя слабост,
аз всъщност даже не успявам да повярвам че обичан съм от някой истински,
и само в самотата си, тъгувам като бяла птица толкова отдавна скитаща.
Ако обичах като слънцето обърнало се скрито в облака на здрача,
ако небето беше в мен широко с всяка нова стълба към звездите,
ако не помнех всичко в мен останало така дълбоко лично, и след тишината,
кажи ми, как да мога да живея със това във себе си, кажи ми ...

Тя

Аз вярвам само на онази обич със лице до голота открита,
която иска да даде от цялата си бездна прекопняла с топлина във себе си,
която хуква като вятър да разхвърля непослушно мислите немирно,
в една отчаяна прегръдка търсеща света погребана във нежноста на другия.
Аз вярвам във онази обич неспособна да се защити замлъквайки завинаги,
копнееща да те прегърне с цялата си светлина способна да говори,
и не защото силиуетите в света ни бледи са от цветове и жадна истинност,
от личното, от смисъла, от толкова копнежи да се имаме във себе си.
Аз вярвам като птица неприета, някъде встрани от другите във ятото,
почти забравила какво е да намериш път назад за връщане в сезоните,
аз вярвам, само днес, загубвайки дори насън лицето си с годините,
а спомените си, превърнала от гледане във упор, в непознати спътници.
Аз вярвам във онази обич, търсеща доброто дремещо във хората
и не това добро протягайки ръка в негласно преброено подаяние,
аз вярвам, че сме повече зависими отколкото признаваме на другите,
и нищо във живота ни не може да остане само наша собственост завинаги.
Аз вярвам в любовта способна да чертае пътища, не кръстове,
онази милост със която се копнее да живееш много още,
онази обич за която чувстваме немощ когато е далече, а ни липсва
аз вярвам в толкова неща които няма да успея да ти кажа че усещам още.

Тишина

Може би ще кажеш, той е като онези бели мишки
дето първи ше избягат от потъващия във морето кораб.
Но аз съм тук дори сега, пиесата си няма както виждаш край и
главна роля, само постоянния декор дъжда единствен с монолозите,
кап-кап, кап-кап, колко трае в полета ни вечноста надоло.
Може би ще кажеш, не, не можеш да намериш стълбата за мен
миришеш на земя и пръст, и даже твърде скучен си, със твойте разлики
навярно с времето забравяме, това преди и след това, и после уж начало е,
и същите не искани от никой думи за съдбата и живота, и очакване,
живота който може би харсваме така, дори с ръждата по листата си.
И аз ще кажа права си, предадох те и не веднъж във себе си,
но всъщност нали дори това човешко е, нали така познаваме и себе си пълзящи,
а всъщност важното е как те чаках да ми кажеш помня те, ей тъй на глас, до мене.
И може би, ще кажеш че не чаках в себе си достатъчно, почти накрая тръгнах си,
но аз не съм дошъл да прося за разплата, и не да кажа колко е цената на растежа,
аз винаги прощавам, после и на себе си, и не, не искам да забравям.
И за това не чакай повече, аз помня тебе ...

Не просто завинаги

Научих да вярвам само в дните си,
какво че ще вали
или ще гледа спряло слънцето.
Научих се, че в нас живота се измерва в мигове
а туй сърце оставено назад, така и иначе
наричаха го за излишно.
Научих се да не пестя от себе си, дали ми трябваше,
по-често никой всъщност няма до сърцето ти,
научих се да вярвам във възкръсване след постоянството,
но не на своята душа, а на живота за надеждата.
И за това не ми разказвай още, още приказки
за някаква съдба нечакана и много тъжна,
аз вярвам само в стъпките прекрачили вратата ми,
аз вярвам в този който ми шепти когато там осъмнем.
И да сърцето си оставих накъде край тебе,
дали продадено за няколко стотинки или
просто невидяно в дните ни,
във нашата пиеса няма главни роли и заглавие,
защото все сме малки, все до кръв познали се.
Вали сега от другата страна на слънцето,
и някак спираш да разбираш тишината си,
сценарият е същия, но аз не се познавам другия,
вали дъжда преди ноща да събере билетите накрая.

Времето не е всичко

Добър вечер обратна страна на мечтите ми
позатихнала съвест на моя живот
не за хората, не в въпросите в себе си все още те дишам,
не за истини всякакви те опазвам в съня си.

Добър вечер съдба със която заспиваме
като прошка и завет във дните, от бурите в нас,
добър вечер и слънце, и луна, и звезда за завръщане,
колко малко е нужно да се вслушаш в гръдта ми.

Днес съм повече, и не след запомнени удари,
не във правилни пътища и заблуди износени,
днес съм просто живота който да търсиш в ръцете си
просто масто за спиране, във което се връщаш да легнеш.

Добър вечер дори и когато, забравяме нощите
натежали с умора и недостиг на собствена плътност,
аз познавам това да си паднал зад себе си,
но това ли е всъщност пръста на живота.

Просто светлина

Отивам си, не просто като някой
не просто бягайки от нещо,
отивам си без път и без посока,
какво е свобода без да можеш да се върнеш,
какво е изгреви без спомен за вълшебното,
какво е пропаст без да вярваш във летенето.
а той живота имал всичко предостатъчно,
но аз не искам всичко неразтворено полу-забравено.
Отивам си не просто изведнъж и не за малко,
отивам си с години, чакайки едно завръщане.
И не, не съм от тия дето ще се молят много,
за малко тишина до теб, за голотата ти до мен разцъфнала.
Отивам си невръстен както се огледах в тебе някога,
когато себе си изгубих търсейки надеждата в очите ти.
И сякаш днес смърта е повече логична,
смърта в която ме разпъна като бяла птица литвайки.
Отивам си, преди да съм те имал
отивам си когато те познавам толкова,
и бих простил, и бих си казал грешен съм,
какво е тази свобода без път към личното,
какво е любовта ни без достигане.
Отивам си когато няма да те пусна
да си идеш никога.

Покажи ми очите си

Аз знам какво е да пропада в нас небето
защото няма път през някой
към сърцето чувствано за нещо много свое,
аз знам какво е да очакваш само още дума,
една единствена с която да усетиш
в себе си надеждата.
но всъщност думите с които виждаме
са много повече
какво е личното без пътя към душата ни
постелена със истини,
какво е да пропадаш в празното очакване
да те познавам в себе си,
и не във разлики, а просто
правейки живота в себе си различен.
Но днес ти казвам, стига толкова мълчание,
и стига толкова полувенчати ръкостискания,
аз имам себе си способен да обича много
много, много чуваш ли,
но се размивам от безплътие на чувствата.
Не ми достига просто твойта пълна искренност
и нищо друго от това да бъда всичко,
във мен живеят толкова слънца
способни да затоплят цялата картина,
рисувайки със любовта по кожата и дланите, и устните.
Направен съм от пръст, в която да поникне със душа живота ..

Една душа

Колко думи ще ни стигнат да си кажиме със тебе, моя мила,
за липсата ни на крила с които да си вярваме в летенето,
след колко думи спираме да гледаме към собствените очертания,
в онези пориви, заклели се във своята обреченост безсмъртно да ни следват.

Коя душа прекрачиха от теб порутена от "вечни" истини,
от скритото на личното усещане преди дъжда да ни завърне в себе си,
кое лице не виждаше запазвайки света за тъй нареченото още близко,
и колко ще успееме да видиме от загубата на очите си, невидими за другите, ..

Когато е далече от ръцете ти, морето и вълните на заминалите в изгревите кораби,
сбогували се сякаш с хоризонт и бряг, и пристан, единствения фар да начертаеш още мястото,
когато от света, от неизказаната в тишина стълба към небето ни,
остава тази краткост на поредното прераждане бездомно във душите ни.

И как да те намразя непознал от сладоста да ме запомниш с нежноста ми,
от тази тъй невидима за близоста следа, когато дишам в теб безкрайно влюбен,
а дните, да рисуват с птиците пътуване достигайки се в хората след мислите,
като безлунна нощ в която срещаш в тъмнината живото, невинно и прегръщащо.

Защото дали ме измълча така невидимо прикрила силуетите на всички залези
прикрила своето болящо, безспосочно в многото лица, осъмнали в едно гнездо на облаци,
и можеш ли да си откраднеш от сърцето в мен живеещо след вятъра на чезнещите спомени
не утре, не и днес, не вчера, а сякаш толкова отдавна останало в пропуснато нейде бъдеще.

Носталгия за полет

Дали ме гледа в своето високомерие съдбата някъде отгоре
като един нечакан диалог с шума на листите в дърветата и вятъра
дали и обичта е нещо със което да дарим на хората живота си
но толкова познато е да чакаш някой да дари и в твоята любов живота.

Понякога си мисля как прелитаха годините, така набързо,
дали поисках повече отколкото възможно е да имаме въобще,
дали ме виждаха във извора на усета, но недостъпен и безплътен в липсата,
а този импулсивен и болезнен беше чужд със нуждата си за взаимност.

И тази вечер е почти излишно да си казвам че ми липсваш, колко много
излишно е да казвам, че не искам някаква открадната любов,
не искам никой да рисува светове намиращ в мене малкото за още, и за още,
не искам чувства дето са белязани, като предвестие за чакащо възмездие.

Почти си вярвах че са устните ти нещо истинско вълшебно
което няма да загубвам всяка сутрин с тишината между световете ни,
почти повярвах, че е лесно да обичаш за да си обичан просто със доверие
почти повярвах че си моето момиче, от което няма да е нужно повече да се очиствам.

Така остават думите, онази глупава развръзка в мойта пребогата кошница
от толкова наречено което се изражда във носталгия за полет
онези думи слагащи черта на всяка нужда да е вечно всичко истинско и вярно
и тези другите белязали ме като черната овца с набъбналото до небето его.

Доверие

Тя вярва в съдбата която посява с ръцете си леко замислена
две плахи милувки на път за подслон в вечерта ни пулсираща,
тя вярва във слънцето с което обичаме топло с душата си
така както можем да раждаме за всеки по малко живот и надежда.
Тя вярва във въздуха, къщите, песните, хората, птиците,
звездите достигнати в ляво на малката пулсираща гръд,
и стиска дълбоко страха си от цялото стенещо болно и дишащо
във пясъци пламнали само насън между смърта и живота.
След всяка война от ноща се завръща разграбена, тичаща,
защото ужасно копнее да стигне назад към вълшебния мъничък дом,
дома който избягваш да кажеш на глас колко ти липсва,
и този приятел и мъж, и момче и дори и малко жена.
И след това ме изпраща на ъгъла на нощната пролетна улица
почти изживяла един цял живот между деня и ноща
а аз много тихичко ще си прошепна че мога да дишам във нея,
защото отключва очите ми в себе си, моето момиче, в нашия живот.

Ничия земя

Тук всичко намира набързо, нормална понятна развръзка,
преди да забрави ноща свойто було навярно по път към дъжда,
мълчаха дърветата, мълчаха разрязани бурени, мълчаха тревите,
получили мярка единствено в туй раздвоение от своите корени.

Какво като не толкова далеч, живота ще се свърши безвъзвратно,
ще смеси от дъха на пръст с плътта съдбата в няколко сезона,
какво че, своето обратно се размива по-далече в светлината на сърцата,
когато избледняват и годините от преброените в душата залези и липси.

Какво като от няколко живота няма нищо минало за пазене,
макар че, се твърди, живял е в мен открадвайки от топлината уж деня,
и не с душа убежище за пясъци и бури ме измерва времето назаде,
а още повече не искам да живея вечно в плиткото на думи казани набързо.

Ако ме видиш изкривен от някаква белязана баналност на представите,
и после само туй от мен остава като погледа преди да кажеш край, до тук,
не ми разправяй как си превъзпитала духа ми, или с болката познала светлината ми,
защото нищо не научих повече от туй да не заспивам, ако те запазя в себе си.

И знам вината ни е бездна, вечно празна от богати намерения,
и всяко благородство устояло, не понече да е мръсното във някой вместо мен,
когато всеки ден дописваш с малко думи всичко за което няма думи за да кажеш,
и с повече усещане за хората, които просто с теб се разминават ежедневно.

Какво ли значи да си част от някого, когато си във никъде осъмнал,
не просто знаци липсващи в спестената човешка дума, казана наум,
и колко малко искаме в живота си познавайки се като скриваната участ
не искам нищо без крила втъкани и издялани дори несръчно, но до мене.