Не съм опитвал да запомня всичко в мен изминало, дори не искам,
и нито помня стъпките си в дните като порива да те притегля от съня си,
но имам отговор какво остава в тишината между думите и мислите,
защо мечтите ни са само нещо случващо се все като отлаганото утре.
Така познавам тази относителност на всяка "наша" истина,
и толкова предъвканата дума в мен изричана "завинаги Любов",
но знам какво е да се бориш за живота с цялата си същност, а да прецъфтяваш с дните,
когато сме свидетели в поредната развръзка на желаното ни но така далечно щастие.
И някак е безмисленно да ти го казвам винаги отново и отново, моя мила,
че любовта е нещо със което винаги във нас да идва пролетта,
и аз не мисля че живота ще завърши неизказан като няколко сезона преигравана пиеса,
дори когато срещаш тихо есента и зимата и после и студа в живота и е празно.
Защото любовта е нещо от което продължава винаги когато страстно искаме,
но не без пръстите в които пускаш корени във този свят навътре в кожата,
и не, не ме лекувай от забравата и думите и твърде многословната ми живост,
а просто ми кажи, не мога миг без усета да те притисна до гърдите си във себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар