Аз помня още мириса от кожата и устните в косата ти преливаща,
останала е цялата ти същност запечатана и жива по ръцете ми,
и силиуета на ноща, на тихите дървета дишащи почти безмълвно,
на фаровете тръгващи отнасяйки ме на обратно и така далечe.
Така е беззащитно всяко мое търсене на място във душата ти
и колко трябваше да пазя тези кратки мигове за да ме има още,
копнежите превръщащи се повече във рана и във нещо изкривено по рождение,
с което да запомниш, за кого ще дишаш, за кого е някъде душата ти безсмъртна.
Не се научих да те пазя, нито винаги те имах повече в мечтите си,
отхвърлях липсата за дълго и с години като със венец от остри тръни,
и тази безутешност става повече игра с която да забравиш нейде цветовете,
да чудеса се случват, но и не когато в себе си не можем да ги скътваме.
И за това не ми разказвай мислите с които да закърпвам още дните си,
когато толкова е просто да целунеш устните, да галиш със ръце и пръсти,
и всичко можеш да простиш на някой който в теб опитва се да бъде близкия,
но не и ако имаме разбирания вместо слабостта на чувствата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар