Аз искам да живея без да тикам в мен съдбата непрестанно,
а сякаш в себе си, се търсят сто живота за лице да виждат още.
Обичам само е ключа да тръгнеш да говориш на душата си отново,
желая само е пътеката в която да запомниш времето с усещането за движение.
И ако във мен опре и тази глуха куча липса още по дълбоко,
като от бездна теглеща обратно, да се чувстваш пак до смърт ранен,
би трябвало да виждаме света и без това очакване за простото, аз имам те,
а някак като че ли все успяваш да повярваш че се случваш в нея истински.
И този избор да говориме така на другия във себе си с почти доверие,
мечти и пориви с които трудно да се гледаме един със друг в очите после,
и за това е туй мълчание, и думите на път за никъде покълнали отново глухи,
когато там успявам да си вярвам че ме търсиш в липсата на нещо свое.
Защото аз все още искам да живея, още искам да сънувам тихи залези
с една жена която няма да ме къса от ръката си когато я притеглям близко,
и нека съм наивник, нека да съм другата страна на някаква си само моя лудост
така е по добре да гледам дните, така се чувствам болен, но поне със
.. някакви човешки чувства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар