Тук всичко намира набързо, нормална понятна развръзка,
преди да забрави ноща свойто було навярно по път към дъжда,
мълчаха дърветата, мълчаха разрязани бурени, мълчаха тревите,
получили мярка единствено в туй раздвоение от своите корени.
Какво като не толкова далеч, живота ще се свърши безвъзвратно,
ще смеси от дъха на пръст с плътта съдбата в няколко сезона,
какво че, своето обратно се размива по-далече в светлината на сърцата,
когато избледняват и годините от преброените в душата залези и липси.
Какво като от няколко живота няма нищо минало за пазене,
макар че, се твърди, живял е в мен открадвайки от топлината уж деня,
и не с душа убежище за пясъци и бури ме измерва времето назаде,
а още повече не искам да живея вечно в плиткото на думи казани набързо.
Ако ме видиш изкривен от някаква белязана баналност на представите,
и после само туй от мен остава като погледа преди да кажеш край, до тук,
не ми разправяй как си превъзпитала духа ми, или с болката познала светлината ми,
защото нищо не научих повече от туй да не заспивам, ако те запазя в себе си.
И знам вината ни е бездна, вечно празна от богати намерения,
и всяко благородство устояло, не понече да е мръсното във някой вместо мен,
когато всеки ден дописваш с малко думи всичко за което няма думи за да кажеш,
и с повече усещане за хората, които просто с теб се разминават ежедневно.
Какво ли значи да си част от някого, когато си във никъде осъмнал,
не просто знаци липсващи в спестената човешка дума, казана наум,
и колко малко искаме в живота си познавайки се като скриваната участ
не искам нищо без крила втъкани и издялани дори несръчно, но до мене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар