Една душа

Колко думи ще ни стигнат да си кажиме със тебе, моя мила,
за липсата ни на крила с които да си вярваме в летенето,
след колко думи спираме да гледаме към собствените очертания,
в онези пориви, заклели се във своята обреченост безсмъртно да ни следват.

Коя душа прекрачиха от теб порутена от "вечни" истини,
от скритото на личното усещане преди дъжда да ни завърне в себе си,
кое лице не виждаше запазвайки света за тъй нареченото още близко,
и колко ще успееме да видиме от загубата на очите си, невидими за другите, ..

Когато е далече от ръцете ти, морето и вълните на заминалите в изгревите кораби,
сбогували се сякаш с хоризонт и бряг, и пристан, единствения фар да начертаеш още мястото,
когато от света, от неизказаната в тишина стълба към небето ни,
остава тази краткост на поредното прераждане бездомно във душите ни.

И как да те намразя непознал от сладоста да ме запомниш с нежноста ми,
от тази тъй невидима за близоста следа, когато дишам в теб безкрайно влюбен,
а дните, да рисуват с птиците пътуване достигайки се в хората след мислите,
като безлунна нощ в която срещаш в тъмнината живото, невинно и прегръщащо.

Защото дали ме измълча така невидимо прикрила силуетите на всички залези
прикрила своето болящо, безспосочно в многото лица, осъмнали в едно гнездо на облаци,
и можеш ли да си откраднеш от сърцето в мен живеещо след вятъра на чезнещите спомени
не утре, не и днес, не вчера, а сякаш толкова отдавна останало в пропуснато нейде бъдеще.