И ти не знаеш...

Ако обичах като капката роса останала по листите,
ако обичах като полъха понесъл лодката на път до хоризонта,
ако обичах без да гледам всичко пазено от някого за много скъпо,
ако мечтаех без да моля някъде в сърцето ти, да бъде пролет.
Ако са дните ми, звезди откривани на път към залеза почти вълшебно,
и ням съм, скрит от всички премълчани в изгревите преживяни думи,
ако не мога да изплача част от твойта болка, просто никога опитвайки,
ако си тръгвам за да помня нежноста ти, не и като своя рана винаги.
Но аз съм друг, ти как не можеш да ме видиш, друг съм,
и не в усещане за някаква моментна преживяна своя слабост,
аз всъщност даже не успявам да повярвам че обичан съм от някой истински,
и само в самотата си, тъгувам като бяла птица толкова отдавна скитаща.
Ако обичах като слънцето обърнало се скрито в облака на здрача,
ако небето беше в мен широко с всяка нова стълба към звездите,
ако не помнех всичко в мен останало така дълбоко лично, и след тишината,
кажи ми, как да мога да живея със това във себе си, кажи ми ...