Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
няварно ще ме мразиш вечно за това,
не гледай слабоста ми като лесни оправдания,
с които ще запълвам празнотата си на вяра.
Но нека моля те, недей убива нещо свое,
което прави болката да спре отвътре гузна,
и колко тъничка е тази малка нишка на живота
от някой, който в теб възкръснал е с надежда.
Защото ти дължа, аз нещо със душата си,
и тя дължи ти, всъщност толкоз много,
но тази гордост, тя ранява толкова дълбоко,
и аз не зная, как да защитя представите от нея.
Аз никога не ще ти кажа всъщност сбогом,
и никога не искай повече това от мен,
за някой на когото в себе дължиш живота,
бих искал да запомни топлината във очите ми.
понеделник, 11 октомври 2010 г.
Място за живеене
Аз винаги съм грешната любов,
и винаги съм сякаш в теб неканен,
не станах ни поет, ни нечий чак до гроб,
описвайки една, неписана история,
която продължава сякаш само в мен,
и казваха ми ти не виждаш същноста ми,
ти гледаш вечно някакво далеч,
а аз опитвах се да я запазвам като своя,
а думите са тежки като стон,
пролазил във един копнееш ласка прилив,
и как ли да докажеш с прегладнялото сърце,
повтаряйки отново, аз не съм това, почувствай.
Аз винаги съм грешната любов,
навярно като уличница срещната по път за никъде,
и нямам чест, и нямам собствен път,
и нямам нещо със което да си кажеш чист е.
Но ако можеше да погледнеш под калта,
ще видиш че калта е само място за живеене,
и цялата ми ярост търси все обратно,
за някой някъде, пътеката за щастие.
Аз винаги съм грешната любов,
която ще познаеш и ще тръгнеш,
но можеш ли да знаеш и това,
което ще превърне любовта във къща.
и винаги съм сякаш в теб неканен,
не станах ни поет, ни нечий чак до гроб,
описвайки една, неписана история,
която продължава сякаш само в мен,
и казваха ми ти не виждаш същноста ми,
ти гледаш вечно някакво далеч,
а аз опитвах се да я запазвам като своя,
а думите са тежки като стон,
пролазил във един копнееш ласка прилив,
и как ли да докажеш с прегладнялото сърце,
повтаряйки отново, аз не съм това, почувствай.
Аз винаги съм грешната любов,
навярно като уличница срещната по път за никъде,
и нямам чест, и нямам собствен път,
и нямам нещо със което да си кажеш чист е.
Но ако можеше да погледнеш под калта,
ще видиш че калта е само място за живеене,
и цялата ми ярост търси все обратно,
за някой някъде, пътеката за щастие.
Аз винаги съм грешната любов,
която ще познаеш и ще тръгнеш,
но можеш ли да знаеш и това,
което ще превърне любовта във къща.
неделя, 10 октомври 2010 г.
Аз знам сега какво е да намериш свойто място
във някого за цял живот, завинаги в сърцето,
преди живота да загуби сякаш неусетно смисъл,
във простите неща, които да изпуснем с времето.
И как ли да погледнем отвисоко в себе си,
когато няма как да се погледнем във очите,
когато във живота всичко се променя, а не искаме
и не защото, сме си чужди се загубваме.
И ако ти си вярваш, че ще мога да забравя,
и ако аз повярвам, че ще можеш да забравиш,
ако си кажем всичко туй е част в живота ни,
живота ни загубва някак тежеста си, сякаш.
И за това, ще спра навярно да говоря с думи,
но никога не ще забравя слънцето в душата ти,
но моля те, не си отивай, моля те послушай ме,
живей със мене, нека да сме заедно.
във някого за цял живот, завинаги в сърцето,
преди живота да загуби сякаш неусетно смисъл,
във простите неща, които да изпуснем с времето.
И как ли да погледнем отвисоко в себе си,
когато няма как да се погледнем във очите,
когато във живота всичко се променя, а не искаме
и не защото, сме си чужди се загубваме.
И ако ти си вярваш, че ще мога да забравя,
и ако аз повярвам, че ще можеш да забравиш,
ако си кажем всичко туй е част в живота ни,
живота ни загубва някак тежеста си, сякаш.
И за това, ще спра навярно да говоря с думи,
но никога не ще забравя слънцето в душата ти,
но моля те, не си отивай, моля те послушай ме,
живей със мене, нека да сме заедно.
събота, 9 октомври 2010 г.
Не искам да си другаде
Не ми е добре, какво да те лъжа,
все нова и нова вълна ме залива,
вода, после пясъци, и после отново,
а как да накарам сърцето да слуша.
Не ми е добре, гордоста ми ме спира,
да казвам отново за всичко напиращо,
така се намразвам, за своите чувства,
и тези които ранявах във другите.
Не ми е добре, а колко студено е,
прелитат безлично самотните вечери,
как искам да може при мен да се върнеш,
а всъщност е късно, а всъщност не искам.
все нова и нова вълна ме залива,
вода, после пясъци, и после отново,
а как да накарам сърцето да слуша.
Не ми е добре, гордоста ми ме спира,
да казвам отново за всичко напиращо,
така се намразвам, за своите чувства,
и тези които ранявах във другите.
Не ми е добре, а колко студено е,
прелитат безлично самотните вечери,
как искам да може при мен да се върнеш,
а всъщност е късно, а всъщност не искам.
петък, 8 октомври 2010 г.
Всичко останало е само измислено
Ще легна с първата жена която ме поиска,
но нека поне да не разправя отново безмислици.
Колко често познаваме за непостоянство,
това в което няма как да се събудим.
Моя свят, твоя свят, а аз не си спестявам
точните определения, дали е грях или подробности.
Всъщност си лепя от дните, като мозайка,
лепя си лице и чувства, после очи които да плачат,
лепя си смях, но съм забравил как се рисува възторг от хората.
Може би защото не вярвам в приказки и измислици,
но всеки казват е различен, на думи всичко е твърде лесно.
Аз пък си харесвам собствената "депресия".
Отглеждал съм я толкова години такава тежка и привързваща се,
и не си мисли че иронията ми не е достатъчно остра,
но пък не хапя, освен ако не ме настъпят по лицето.
Не се опивам от печалната значимост на ехото си,
да рисуваш не е определено моето желано усещане,
но така поне по-бързо ще надживея липсата, нищо не е вечно.
Ето още малко ще повървим, и ти се връщай обратно,
жената при децата си, любовницата при мъжа си,
всичко си има ред, но това не е приказка а пародия,
пародия на една участ, а всичко останало е само измислено.
но нека поне да не разправя отново безмислици.
Колко често познаваме за непостоянство,
това в което няма как да се събудим.
Моя свят, твоя свят, а аз не си спестявам
точните определения, дали е грях или подробности.
Всъщност си лепя от дните, като мозайка,
лепя си лице и чувства, после очи които да плачат,
лепя си смях, но съм забравил как се рисува възторг от хората.
Може би защото не вярвам в приказки и измислици,
но всеки казват е различен, на думи всичко е твърде лесно.
Аз пък си харесвам собствената "депресия".
Отглеждал съм я толкова години такава тежка и привързваща се,
и не си мисли че иронията ми не е достатъчно остра,
но пък не хапя, освен ако не ме настъпят по лицето.
Не се опивам от печалната значимост на ехото си,
да рисуваш не е определено моето желано усещане,
но така поне по-бързо ще надживея липсата, нищо не е вечно.
Ето още малко ще повървим, и ти се връщай обратно,
жената при децата си, любовницата при мъжа си,
всичко си има ред, но това не е приказка а пародия,
пародия на една участ, а всичко останало е само измислено.
Официална версия
Айде не ми разправяй че ти пука за света и за хората,
за птиците и дори за децата. Първо си изгаси цигарата,
после когато дадеш левче следващия път, не стъпвай отстрани угарката,
подтичвайки на токчета, между хладината на локвите.
Извини се за всички дупки в сърцата които оставяше отвисоко.
Колко акорди тишина, определят бездната на една празнота.
Ние сме отражения, но повечето огледала просто поглъщат светлината.
И разбира се, можем да кажем как всичко е относително,
докато си играеш с маслинката в чашата си, аз не разбирам от коктейли,
още толкова неща са ми чужди, в твоя изискан свят на подробности.
Лицето ми трудно се носи открито, но поне се виждат резките под очите,
две секунди и вече съм другаде, и всъщност никъде, каква ти любов,
ирония и прагове на някаква участ и все е достатъчно, а всъщност,
всъщност накрая разбираш, колко е относителна дори добротата,
и това усещане за вечност когато някой превръща те в причина отричайки.
За всяко нещо си има обяснение, а ти разбираш, че няма причини,
че причините са като дъвка лепната на пода, понякога е твърда,
понякога се разтегля и всъщност няма много секунди, тишината до края е кратка.
Няколко акорди по ръба на умората,а уж е сутрин, всъщност е късно,
твърде късно, и може би има друг живот там някъде, по ръба на очите и.
Но аз не вярвам в носталгията на чаша мартини, с няколко ледчета.
Моля извинете ме за очите ми. Някой каза че те са студени,а аз помня.
за птиците и дори за децата. Първо си изгаси цигарата,
после когато дадеш левче следващия път, не стъпвай отстрани угарката,
подтичвайки на токчета, между хладината на локвите.
Извини се за всички дупки в сърцата които оставяше отвисоко.
Колко акорди тишина, определят бездната на една празнота.
Ние сме отражения, но повечето огледала просто поглъщат светлината.
И разбира се, можем да кажем как всичко е относително,
докато си играеш с маслинката в чашата си, аз не разбирам от коктейли,
още толкова неща са ми чужди, в твоя изискан свят на подробности.
Лицето ми трудно се носи открито, но поне се виждат резките под очите,
две секунди и вече съм другаде, и всъщност никъде, каква ти любов,
ирония и прагове на някаква участ и все е достатъчно, а всъщност,
всъщност накрая разбираш, колко е относителна дори добротата,
и това усещане за вечност когато някой превръща те в причина отричайки.
За всяко нещо си има обяснение, а ти разбираш, че няма причини,
че причините са като дъвка лепната на пода, понякога е твърда,
понякога се разтегля и всъщност няма много секунди, тишината до края е кратка.
Няколко акорди по ръба на умората,а уж е сутрин, всъщност е късно,
твърде късно, и може би има друг живот там някъде, по ръба на очите и.
Но аз не вярвам в носталгията на чаша мартини, с няколко ледчета.
Моля извинете ме за очите ми. Някой каза че те са студени,а аз помня.
Най-важното
Знаеш ли какво всъщност си мисля, скъпа,
че ти наистина нямаш нужда от мен,
щом все някъде другаде търсиш ежедневно близост,
и все така са думите, така, така безценни.
И нека, имай, халал да са ти всички жадни сънища,
за мене те нищичко не струват в самотата всяка вечер,
щом няма път, как да споделяш с мен поне открито,
без всякакви условности, без маски и през еднолични заключения.
Защото живота приятелко, не е в мен театър на маските,
и как се живее когато най-близкото липсва в дома ти,
не можеш да дишаш, не може нормално да се радваш,
опитвах даже да обичам, не се получава, съжалявам.
Така е със всичко, спестяваме истини, после се мразим,
и после се съдим за празното в цялата бездна,
но ние със тебе наистина не си пасваме,
защото аз исках, ти да си най-важното в света ми.
И за това чуй, ти нямаш нужда от мен, върви си,
това твойто е само перо на капризни моментни желания,
а аз дишам, и страдам, очаквам, ядосвам се, и толкова често умирам,
абе не ставам за украшение в едноличния ти спектакъл.
че ти наистина нямаш нужда от мен,
щом все някъде другаде търсиш ежедневно близост,
и все така са думите, така, така безценни.
И нека, имай, халал да са ти всички жадни сънища,
за мене те нищичко не струват в самотата всяка вечер,
щом няма път, как да споделяш с мен поне открито,
без всякакви условности, без маски и през еднолични заключения.
Защото живота приятелко, не е в мен театър на маските,
и как се живее когато най-близкото липсва в дома ти,
не можеш да дишаш, не може нормално да се радваш,
опитвах даже да обичам, не се получава, съжалявам.
Така е със всичко, спестяваме истини, после се мразим,
и после се съдим за празното в цялата бездна,
но ние със тебе наистина не си пасваме,
защото аз исках, ти да си най-важното в света ми.
И за това чуй, ти нямаш нужда от мен, върви си,
това твойто е само перо на капризни моментни желания,
а аз дишам, и страдам, очаквам, ядосвам се, и толкова често умирам,
абе не ставам за украшение в едноличния ти спектакъл.
Смирение
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
със която две детски ръце да чертаят по пясъка,
няколко думи, усмивки, приятната тихичка музика,
и винаги да има, какво да си кажем приятно.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
от която се будя загледан в очите ти,
просто отпускайки своята натежала длан,
да рисува спокойствие по цвета на косите ти.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като горски къпини, и мирис на мащерка,
да потъваш дълбоко, надоло в земята
и да става света все по-малък и по-малък.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като детско хвърчило по пътя на вятъра,
колко е просто всъщност да даряваме обич,
когато имаме живот да поделим със някого.
със която две детски ръце да чертаят по пясъка,
няколко думи, усмивки, приятната тихичка музика,
и винаги да има, какво да си кажем приятно.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
от която се будя загледан в очите ти,
просто отпускайки своята натежала длан,
да рисува спокойствие по цвета на косите ти.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като горски къпини, и мирис на мащерка,
да потъваш дълбоко, надоло в земята
и да става света все по-малък и по-малък.
Ако знаеш колко ми липсва онази любов,
като детско хвърчило по пътя на вятъра,
колко е просто всъщност да даряваме обич,
когато имаме живот да поделим със някого.
вторник, 5 октомври 2010 г.
Просто си
Аз нямам думи за да кажа, че не искам още,
така е малко в нас сърцето, ако нощите са дълги,
но ти си там, от другата страна, все още теб те има,
до твоето дете, до твоята мълчана ежедневно участ.
А любовта се случва твърде бързо, сякаш нещо непривично,
когато цял живот очаквал си да разпознаеш точно нея,
и после се променя всичко, и си тръгваш беден и объркан,
когото нищо вече не е както трябвало да е логично.
Аз нямам думи за да кажа стига, моля те не тръгвай,
и нямам повече, с какво да те запазя още,
единствено успявам да не кажа тези думи
аз никога не исках да си отиваш, никога не исках.
така е малко в нас сърцето, ако нощите са дълги,
но ти си там, от другата страна, все още теб те има,
до твоето дете, до твоята мълчана ежедневно участ.
А любовта се случва твърде бързо, сякаш нещо непривично,
когато цял живот очаквал си да разпознаеш точно нея,
и после се променя всичко, и си тръгваш беден и объркан,
когото нищо вече не е както трябвало да е логично.
Аз нямам думи за да кажа стига, моля те не тръгвай,
и нямам повече, с какво да те запазя още,
единствено успявам да не кажа тези думи
аз никога не исках да си отиваш, никога не исках.
понеделник, 4 октомври 2010 г.
Ето
Така е толкова добре,
когато ме убиваш с думи,
добре да е червено
в белите чаршафи на съня ми,
когато всичко в мен кипи да те прегърне за последно,
добре че е смърта тъй розова и пищна като блудница,
като онези макове с които пишехме греха си,
добре е да съм себе си, да дишам още,
когато те загубвам, и загубвам сякаш всичко,
и нямам име, нито формата на смърта си,
добре ми е да те изплаквам като краен прилив.
Добре ми е така, защото нейде ти си,
и нищо че ще кажеш, че е писък молещ,
добре ми е когато утре е последното затишие,
но нека да забавим края с няколко живота.
Добре ми е така, легни до мен на топло,
виж някъде отвъд се съмва вече, чуваш ли,
поспри за малко, нека те целуна по лицето, ето,
а после в мен заспи, сънувайки живота си спокойно.
Добре ми е така, не казвай нищо,
а после ще остана в очертаното ти тяло дълго,
ще начертая силуета на душата ти безшумно,
и никога не ще останеш в самотата, чужда.
когато ме убиваш с думи,
добре да е червено
в белите чаршафи на съня ми,
когато всичко в мен кипи да те прегърне за последно,
добре че е смърта тъй розова и пищна като блудница,
като онези макове с които пишехме греха си,
добре е да съм себе си, да дишам още,
когато те загубвам, и загубвам сякаш всичко,
и нямам име, нито формата на смърта си,
добре ми е да те изплаквам като краен прилив.
Добре ми е така, защото нейде ти си,
и нищо че ще кажеш, че е писък молещ,
добре ми е когато утре е последното затишие,
но нека да забавим края с няколко живота.
Добре ми е така, легни до мен на топло,
виж някъде отвъд се съмва вече, чуваш ли,
поспри за малко, нека те целуна по лицето, ето,
а после в мен заспи, сънувайки живота си спокойно.
Добре ми е така, не казвай нищо,
а после ще остана в очертаното ти тяло дълго,
ще начертая силуета на душата ти безшумно,
и никога не ще останеш в самотата, чужда.
Някакво си вчера
Не питаш защо избирам да оставам винаги във някакво си вчера,
дори когато сякаш има пътища обърнати напред,
не питаш колко в мен живота е предплащан от болезненост, дали понасям го,
и колко болно съм оставил зад гърба си не по моя воля, а и не в безсилие,
не питаш как да вярвам в нещо скъпо, навярно още дишащ в празните полета,
когато няма кой да каже стига мили, спри, не бива да тъжим един за други,
каквото е било, не е било защото не умеем да обичаме, прости ми,
не питаш как минават дните ми в очакване на случване, когато сме се случили,
не питаш колко просто е да бъдем в нас запазващи очите си,
а всичко друго ражда се ако дадем от нещо чисто дадено отвътре,
не питаш и защо не казах сбогом още, мълчах обидите, познатата ти гордост,
макар да чувах твоите сбогувания в ежедневни генерални репетиции,
и няма и да чуеш, че не мога да мечтая още за душата ти да е щастлива,
защото просто искам да живея, искам да живея, искам да живея,
но колко струват думите без нещо на което стъпваме извън съня си,
къде започваме да се загубваме, и как да вярваме че няма непосилни пътища.
( .. как измерваме живота си, през кои очи го гледаме,
какво е да сме верни на себе си, как да знаем колко да обичаме )
дори когато сякаш има пътища обърнати напред,
не питаш колко в мен живота е предплащан от болезненост, дали понасям го,
и колко болно съм оставил зад гърба си не по моя воля, а и не в безсилие,
не питаш как да вярвам в нещо скъпо, навярно още дишащ в празните полета,
когато няма кой да каже стига мили, спри, не бива да тъжим един за други,
каквото е било, не е било защото не умеем да обичаме, прости ми,
не питаш как минават дните ми в очакване на случване, когато сме се случили,
не питаш колко просто е да бъдем в нас запазващи очите си,
а всичко друго ражда се ако дадем от нещо чисто дадено отвътре,
не питаш и защо не казах сбогом още, мълчах обидите, познатата ти гордост,
макар да чувах твоите сбогувания в ежедневни генерални репетиции,
и няма и да чуеш, че не мога да мечтая още за душата ти да е щастлива,
защото просто искам да живея, искам да живея, искам да живея,
но колко струват думите без нещо на което стъпваме извън съня си,
къде започваме да се загубваме, и как да вярваме че няма непосилни пътища.
( .. как измерваме живота си, през кои очи го гледаме,
какво е да сме верни на себе си, как да знаем колко да обичаме )
неделя, 3 октомври 2010 г.
Можеш ли да разбереш
Можеш да кажеш, че никога не съм те обичал
можеш да кажеш, че любовта умее да чака навярно до смърт,
но аз наистина чаках преди да позная смърта във очите,
преди сърцето да проси живота да свърши проклето отвътре,
преди да познава мечтите до дневните устреми дишащи,
а да разговаря надълго със себе си, всяка отлагана нощ,
аз говорих много повече отколкото думите стигаха за да дишаш,
поне за затишие в бедноста на един кратък жадуван покой.
Аз чаках до изгреви в които познаваме чистото в другите
познаваме хората, улици, дни, прекосили по пътя за вкъщи,
аз чаках зад себе си, презрял сякаш въздуха грабеш от устните,
защото твоите устни, намразих във ярост и болка в сърцето.
Ти можеш да кажеш, че никога не съм те обичал,
навярно дори не зная, какво е да даваш на някой любов,
но зная, какво е да чувстваш топлината във себе си,
преди да замлъкнеш, преди да загуби значение и защо ни боли.
можеш да кажеш, че любовта умее да чака навярно до смърт,
но аз наистина чаках преди да позная смърта във очите,
преди сърцето да проси живота да свърши проклето отвътре,
преди да познава мечтите до дневните устреми дишащи,
а да разговаря надълго със себе си, всяка отлагана нощ,
аз говорих много повече отколкото думите стигаха за да дишаш,
поне за затишие в бедноста на един кратък жадуван покой.
Аз чаках до изгреви в които познаваме чистото в другите
познаваме хората, улици, дни, прекосили по пътя за вкъщи,
аз чаках зад себе си, презрял сякаш въздуха грабеш от устните,
защото твоите устни, намразих във ярост и болка в сърцето.
Ти можеш да кажеш, че никога не съм те обичал,
навярно дори не зная, какво е да даваш на някой любов,
но зная, какво е да чувстваш топлината във себе си,
преди да замлъкнеш, преди да загуби значение и защо ни боли.
Как си слънчице
Ела накрая, стига си се правила на недостъпна
та то се е видяло, моето завръщане не ще го бъде сякаш никога,
след толкова години от безкрайно търсене на твоята обувка,
не знам дали все още вярвам много във добрите вещици.
Любов не съществува, нека тъй да е, защо да спорим
но можем да воюваме поне така от близоста на птичи поглед,
и после след умората на твоите възвишени понятия,
да вземем да си сложим нещо за вечеря преди лягане.
Ела накрая, спри да пишеш стихове за дни и за планети горе,
не питай много колко ми държи сърцето дълго влага,
дали обичам много още неживяни залези и изгреви прочувствено,
ела преди да се събуди светлината на деня ни ожадняла.
Ела когато още сме невръстни в мъдроста в сърцата си,
и вярваме че можем да виним за всичко само, само другия,
каквото сме научили, е само празни приказки от песните и хората,
когато не успяваме поне със своето да разговаряме на живо.
та то се е видяло, моето завръщане не ще го бъде сякаш никога,
след толкова години от безкрайно търсене на твоята обувка,
не знам дали все още вярвам много във добрите вещици.
Любов не съществува, нека тъй да е, защо да спорим
но можем да воюваме поне така от близоста на птичи поглед,
и после след умората на твоите възвишени понятия,
да вземем да си сложим нещо за вечеря преди лягане.
Ела накрая, спри да пишеш стихове за дни и за планети горе,
не питай много колко ми държи сърцето дълго влага,
дали обичам много още неживяни залези и изгреви прочувствено,
ела преди да се събуди светлината на деня ни ожадняла.
Ела когато още сме невръстни в мъдроста в сърцата си,
и вярваме че можем да виним за всичко само, само другия,
каквото сме научили, е само празни приказки от песните и хората,
когато не успяваме поне със своето да разговаряме на живо.
Присъствие
Не искам да порасвам в още съзерцание
на смяната на дните,
от нямото навлязло като хлад
разграбващ неспокойно сънища,
това ожесточение
така съм го намразил зад очите си,
и впитата под всичко жажда
за няколко секунди в твоето присъствие.
Не искам да разбирам,
а да чувствам устрема на приливите още,
когато ще подменят мислите накрая
с многократни болни писъци,
разбира се, цената винаги отеква
скърцайки като ръждясалите ветропоказатели,
в размитото значени на изкушението
да прошепнеш мила, как живееш моя обич.
Повтарят се сезони,
утрини в които се оглеждат дните ни,
а ти ми казваш,
аз не съм това което виждаш още в себе си,
но кой съм аз, аз помня само топлината
зад гърба си в теб омекнала,
и всичко губещо значение
когато падаме безсилни сякаш неми.
И за това, ще легна в тази влажна пръст
на есента и времето,
и ще сънувам пясъци, вълни
от топъл бриз в залязващото слънце,
ще сънувам как ръката ми
ще гали по косата ти, тъй леко,
че да потрепват миглите ти
като птиците високо в свободата си.
Навярно е така, обречено
да си отиваме безшумно, безнадеждно,
а аз така и иначе не ще разбирам
смисъла на всичко обич моя,
аз просто те познавам в себе си,
прилегнала в гърдите ми,
къде започва в нас живота
когато някой стане част от тебе.
на смяната на дните,
от нямото навлязло като хлад
разграбващ неспокойно сънища,
това ожесточение
така съм го намразил зад очите си,
и впитата под всичко жажда
за няколко секунди в твоето присъствие.
Не искам да разбирам,
а да чувствам устрема на приливите още,
когато ще подменят мислите накрая
с многократни болни писъци,
разбира се, цената винаги отеква
скърцайки като ръждясалите ветропоказатели,
в размитото значени на изкушението
да прошепнеш мила, как живееш моя обич.
Повтарят се сезони,
утрини в които се оглеждат дните ни,
а ти ми казваш,
аз не съм това което виждаш още в себе си,
но кой съм аз, аз помня само топлината
зад гърба си в теб омекнала,
и всичко губещо значение
когато падаме безсилни сякаш неми.
И за това, ще легна в тази влажна пръст
на есента и времето,
и ще сънувам пясъци, вълни
от топъл бриз в залязващото слънце,
ще сънувам как ръката ми
ще гали по косата ти, тъй леко,
че да потрепват миглите ти
като птиците високо в свободата си.
Навярно е така, обречено
да си отиваме безшумно, безнадеждно,
а аз така и иначе не ще разбирам
смисъла на всичко обич моя,
аз просто те познавам в себе си,
прилегнала в гърдите ми,
къде започва в нас живота
когато някой стане част от тебе.
вторник, 28 септември 2010 г.
Южни спомени
(на Мария)
Кой каза, че тази роля за мене е писана,
дали сценариста познава съдбата желана от куклите,
кой търси усещане, изпъващ конците до скъсване,
да вярвам в съдбовност е малко за мен почти непосилно.
И плащам не с кръв, и нито с изрядно скроени желания,
защо все си мислиш, че с нещо сме твърде различни,
аз имам си слабости, не крия душата си в всякакви тайни,
но точно за това желая до теб да се будя като близкия.
И за това спри да премерваш от пулса ми винаги,
дали е лъжа, къда са ми хлътнали литвайки чувствата,
аз дълго наистина дълго се вглеждах за истина,
а помня само една колеблива твоя замислена нежност,
една обърканост подобна навярно на моята,
и страх от това да са хладни нощите ако спрем да се търсим,
кой каза, че искам да бъда героя с главната роля,
аз просто очаквам нашата обикновена човешка история.
Кой каза, че тази роля за мене е писана,
дали сценариста познава съдбата желана от куклите,
кой търси усещане, изпъващ конците до скъсване,
да вярвам в съдбовност е малко за мен почти непосилно.
И плащам не с кръв, и нито с изрядно скроени желания,
защо все си мислиш, че с нещо сме твърде различни,
аз имам си слабости, не крия душата си в всякакви тайни,
но точно за това желая до теб да се будя като близкия.
И за това спри да премерваш от пулса ми винаги,
дали е лъжа, къда са ми хлътнали литвайки чувствата,
аз дълго наистина дълго се вглеждах за истина,
а помня само една колеблива твоя замислена нежност,
една обърканост подобна навярно на моята,
и страх от това да са хладни нощите ако спрем да се търсим,
кой каза, че искам да бъда героя с главната роля,
аз просто очаквам нашата обикновена човешка история.
Когато говоря с теб
Не е ли достатъчно,
че слънцето изгрява сутрин,
по свитите от вятър улици,
завили се с праха от тази есен,
не е ли достатъчно,
че искам, ти да си сега щастлива,
че някой някъде говори със душата ти,
а спомените се пречистват с времето.
Не е ли достатъчно,
да търся повече усмивката в лицето ти,
когато сутрин ме погледнеш мълчаливо,
не е ли достатъчно да сме безименни в сезоните,
и само пръстите да вплитаме присвити във усилие.
Не е ли достатъчно, че гледам през очите ти,
това което виждам ще превърна в свои корени,
не е ли достатъчно, че помня всичко по-различно
единствено копнеещ, да съм другата страна на твоето.
че слънцето изгрява сутрин,
по свитите от вятър улици,
завили се с праха от тази есен,
не е ли достатъчно,
че искам, ти да си сега щастлива,
че някой някъде говори със душата ти,
а спомените се пречистват с времето.
Не е ли достатъчно,
да търся повече усмивката в лицето ти,
когато сутрин ме погледнеш мълчаливо,
не е ли достатъчно да сме безименни в сезоните,
и само пръстите да вплитаме присвити във усилие.
Не е ли достатъчно, че гледам през очите ти,
това което виждам ще превърна в свои корени,
не е ли достатъчно, че помня всичко по-различно
единствено копнеещ, да съм другата страна на твоето.
Нещата които познаваме
Зад думите, безформенни следи в сезони и мълчания
сънуваме света на всеки ден така различно,
ядем от същата земя която е поела от смърта с годините,
и гледаме все същото небе, във синьо и във черно.
Но ако питаш мен, къде да бъдем у дома си,
не просто дом, от твърдата студенина на камъни и пръст,
ако попиташ, колко струва вярата в очите днес на хората,
за някакво докосване, и милост, навярно и разликите във надеждата.
По-важни ли са думите, безформени контури, корени в съня ни,
притопляйки от своята все търсеща се в дните глътка нежност,
по-важно ли е, че водата плащаме като живота, а сме просто птиците,
или кълвем от времето зърната ненаситно, накак си, набързо.
А всичко почва със една ръка протегната, през всяка своя бедност
и аз съм там до теб, останал сякаш сянка между силуета ти изпусната,
от другата страна на моя свят е само тишината, в някакво присъствие,
аз търся думите с които да се върна у дома си, път отдавна няма.
сънуваме света на всеки ден така различно,
ядем от същата земя която е поела от смърта с годините,
и гледаме все същото небе, във синьо и във черно.
Но ако питаш мен, къде да бъдем у дома си,
не просто дом, от твърдата студенина на камъни и пръст,
ако попиташ, колко струва вярата в очите днес на хората,
за някакво докосване, и милост, навярно и разликите във надеждата.
По-важни ли са думите, безформени контури, корени в съня ни,
притопляйки от своята все търсеща се в дните глътка нежност,
по-важно ли е, че водата плащаме като живота, а сме просто птиците,
или кълвем от времето зърната ненаситно, накак си, набързо.
А всичко почва със една ръка протегната, през всяка своя бедност
и аз съм там до теб, останал сякаш сянка между силуета ти изпусната,
от другата страна на моя свят е само тишината, в някакво присъствие,
аз търся думите с които да се върна у дома си, път отдавна няма.
четвъртък, 23 септември 2010 г.
Болка
Дъждът ни заваля,
и нека да вали по-дълго
и по-трайно,
и стига туй отлагане
на обичайното движение
нагоре и надоло,
да някой утре ще си каже,
че е намокрил като
кърлежи под кожата,
кой помни от калта
оцапала обувките
в движение.
Аз мога да позная силуети,
имам повече очи
гладувайки за въздух,
и като спрели да отпиват,
зад нещата ще се случват,
и без празници съдбите ни,
дори наричайки го глупост,
или малкото затишие
преди предизвистеното
прелитане до сблъсъка,
но аз дори не помня бях ли,
на връщане от никъде убих
говорещия с думи.
и нека да вали по-дълго
и по-трайно,
и стига туй отлагане
на обичайното движение
нагоре и надоло,
да някой утре ще си каже,
че е намокрил като
кърлежи под кожата,
кой помни от калта
оцапала обувките
в движение.
Аз мога да позная силуети,
имам повече очи
гладувайки за въздух,
и като спрели да отпиват,
зад нещата ще се случват,
и без празници съдбите ни,
дори наричайки го глупост,
или малкото затишие
преди предизвистеното
прелитане до сблъсъка,
но аз дори не помня бях ли,
на връщане от никъде убих
говорещия с думи.
Между нас казано
От толкова Азове сякаш пропада надоло земята
в ръцете пречупена, виждаш ли,
аз търсих, аз вярвах, аз мислех,
аз раждах, умирах от сенки превзели ноща,
и после какво пак очакваш
да стане със тази поредна съдбовна история,
от цялата гордо извоювана, едноличност.
Наричай мечтите луна, и звезди и комети,
и слепи пространства отнесени гърбом,
наричай лъчите вълшебни и святи,
от истинско усещане невидяно от други,
но любовта е за мен някак напълно, напълно, различна,
различна във малкото скътано тананикане в хората.
Любовта е тъй крехка, плашлива и мека на пипане,
вълшебното зърно по ъгли на вятъра дишайки бавно,
да усещам е само надеждата поделена помежду ни,
преди да разбирам, запомняйки мекотата на твоите устни.
в ръцете пречупена, виждаш ли,
аз търсих, аз вярвах, аз мислех,
аз раждах, умирах от сенки превзели ноща,
и после какво пак очакваш
да стане със тази поредна съдбовна история,
от цялата гордо извоювана, едноличност.
Наричай мечтите луна, и звезди и комети,
и слепи пространства отнесени гърбом,
наричай лъчите вълшебни и святи,
от истинско усещане невидяно от други,
но любовта е за мен някак напълно, напълно, различна,
различна във малкото скътано тананикане в хората.
Любовта е тъй крехка, плашлива и мека на пипане,
вълшебното зърно по ъгли на вятъра дишайки бавно,
да усещам е само надеждата поделена помежду ни,
преди да разбирам, запомняйки мекотата на твоите устни.
Спомен за лятото
Ако все някога, живота ни обърне се обратно,
с ограбените дни в една въздишка привечер,
ако пресилените думи, не увисват на бесилото на вярата,
прегърбени от болката която всъщност няма много смисъл,
тогава ще ти кажа, галейки с ръка косата ти,
че най-боли, за твоята душа във мен безсмъртно дишаща,
и за това, че няма как да кажа, мила ти си грешната,
и за красивото в което искам да се сбъднеш, винаги.
Ако все пак, някога, живота се обърне на обратно,
и пак успееш да повярваш, че сърцето ни, не лъжи никога,
тогава ще поискам да ти нарисувам блясъка в очите,
защото аз не съм забравил нищо за което съм се вричал,
защото не успях да кажа колко си красива мила,
след толкова пространства скъсали деня във думи,
и аз не съм присъдата, не съм и обвинителя,
не съм защитника, не съм в приведените зад гърба ти.
И ако мисля си, как някой в тишината тихо страда ме,
и всяка нощ в следите ми се взира със надежда,
ако не искам да съм топлината претопена мъртва в мрака,
когато някоя жена убива святото на любовта си,
а аз съм просто щрих, по детствената белота на жаждата,
потънал във мечтите ти, опитваш някак си да диша още,
и все не стигнал правилното място вътре в себе си,
и все загубил се, когато те привиждат,в своето за чуждия.
Така абсурден е плода на туй отлагано мълчание,
живота продължава, а вината сякаш расне в теб със дни,
и мойте залъци, с надеждата все повече присядат,
заченати преди да мога да позная теб, в лицето ти.
И казваш край,.. след дни, отново всичко е посято с плът,
пилея себе си, поръсвам с опрощение до синьо-сиво,
единствено остава да си вярвам че не е напразно,
че чакам лятото в което ще осъмна в голотата ти отново.
с ограбените дни в една въздишка привечер,
ако пресилените думи, не увисват на бесилото на вярата,
прегърбени от болката която всъщност няма много смисъл,
тогава ще ти кажа, галейки с ръка косата ти,
че най-боли, за твоята душа във мен безсмъртно дишаща,
и за това, че няма как да кажа, мила ти си грешната,
и за красивото в което искам да се сбъднеш, винаги.
Ако все пак, някога, живота се обърне на обратно,
и пак успееш да повярваш, че сърцето ни, не лъжи никога,
тогава ще поискам да ти нарисувам блясъка в очите,
защото аз не съм забравил нищо за което съм се вричал,
защото не успях да кажа колко си красива мила,
след толкова пространства скъсали деня във думи,
и аз не съм присъдата, не съм и обвинителя,
не съм защитника, не съм в приведените зад гърба ти.
И ако мисля си, как някой в тишината тихо страда ме,
и всяка нощ в следите ми се взира със надежда,
ако не искам да съм топлината претопена мъртва в мрака,
когато някоя жена убива святото на любовта си,
а аз съм просто щрих, по детствената белота на жаждата,
потънал във мечтите ти, опитваш някак си да диша още,
и все не стигнал правилното място вътре в себе си,
и все загубил се, когато те привиждат,в своето за чуждия.
Така абсурден е плода на туй отлагано мълчание,
живота продължава, а вината сякаш расне в теб със дни,
и мойте залъци, с надеждата все повече присядат,
заченати преди да мога да позная теб, в лицето ти.
И казваш край,.. след дни, отново всичко е посято с плът,
пилея себе си, поръсвам с опрощение до синьо-сиво,
единствено остава да си вярвам че не е напразно,
че чакам лятото в което ще осъмна в голотата ти отново.
сряда, 22 септември 2010 г.
Както кажеш, мила ..
Опитвах се да бъда повече отколкото разбира се, можах,
опитвах се да вярвам във красивото на всяка дума,
макар затънал в ниското на придобитите така наречени "награди",
и мен ме лъжат, за това измислям трудно и надеждата от дните.
Но въпреки това, живота в мен създавам само за това,
отново да повярваш истински във нещо че е живо,
но не за себе си, и не защото ще спечеля като във лотария,
какво печелиш да раздаваш още в недоимъци от липсите.
И за това спести ми цялата си оцеляла своя жлъч,
дори не знам кое лице зад теб рисува приказки и истини,
но знам едно, не съм откраднал нищо неизстрадано отвътре,
не съм поискал нищо от което да не изплащам в мен с години.
И все е тая край ли е, или пък и начало, не било,
когато няма нищо за което да си кажеш, има смисъл,
а приказките, те са за това, за тези дето не живеят с хората.
опитвах се да вярвам във красивото на всяка дума,
макар затънал в ниското на придобитите така наречени "награди",
и мен ме лъжат, за това измислям трудно и надеждата от дните.
Но въпреки това, живота в мен създавам само за това,
отново да повярваш истински във нещо че е живо,
но не за себе си, и не защото ще спечеля като във лотария,
какво печелиш да раздаваш още в недоимъци от липсите.
И за това спести ми цялата си оцеляла своя жлъч,
дори не знам кое лице зад теб рисува приказки и истини,
но знам едно, не съм откраднал нищо неизстрадано отвътре,
не съм поискал нищо от което да не изплащам в мен с години.
И все е тая край ли е, или пък и начало, не било,
когато няма нищо за което да си кажеш, има смисъл,
а приказките, те са за това, за тези дето не живеят с хората.
Аз вярвам в любовта ти
Какво спечелих повече от теб във себе си, не виждаш ли,
дали намерих се, опитвайки да те запазя в мен безсмъртна,
дали са дните ми игра със времето в надлъгване,
дали си трупам лихвите за утре надживял те в чувствата.
Какво да кажа, че да чуеш някак просто истината в думите,
какво е всъщност важното макар и неразбрано с времето,
потъвам не защото съм от слабост срещу тебе чуждия
а в бездната когато липсва топлината на дланта ти, близо.
И ако може да остане нямо, че душите ни, наистина умират,
а всъщност исках да живея като точно твоя същност,
че аз, мечтаех дъждовете ти да стихнат укротени привечер,
понякога по кожата, да палят ручеи след грешките.
Сега съм повече виновен, от безмълвие, от прекосени пътища,
и аз не знам как да те погледна във очите още, мила,
какво остава да си повтаряме едни и същи наболяли думи,
а просто трябва да сме заедно, дори без прави пътища.
дали намерих се, опитвайки да те запазя в мен безсмъртна,
дали са дните ми игра със времето в надлъгване,
дали си трупам лихвите за утре надживял те в чувствата.
Какво да кажа, че да чуеш някак просто истината в думите,
какво е всъщност важното макар и неразбрано с времето,
потъвам не защото съм от слабост срещу тебе чуждия
а в бездната когато липсва топлината на дланта ти, близо.
И ако може да остане нямо, че душите ни, наистина умират,
а всъщност исках да живея като точно твоя същност,
че аз, мечтаех дъждовете ти да стихнат укротени привечер,
понякога по кожата, да палят ручеи след грешките.
Сега съм повече виновен, от безмълвие, от прекосени пътища,
и аз не знам как да те погледна във очите още, мила,
какво остава да си повтаряме едни и същи наболяли думи,
а просто трябва да сме заедно, дори без прави пътища.
вторник, 21 септември 2010 г.
Когато си далече
Аз нямам много, само две очи,
с които да те гледам как заспиваш,
когато слънцето прелита между залези и изгреви,
а тишината ми е сякаш все навън обърната отвътре.
Минават дни, за мен са сякаш векове,
по улици забравили какво е да се спираш нощем,
осъмвам с думи, а сънувам просто обичта без думи,
и колко трудно е да чакаш някакво си "неизбежно" утре.
Аз нямам много, само две ръце,
с които да притегля по-дълбоко мекотата на гърдите,
а мисълта ми е разграбена от ветрове, почти безшумно,
и нямам в себе си надежда, че морето е било бездънно.
Аз нямам много, нямам и дори за теб небе,
в което да говорят със прозорците звездите,
не знам дали ще можеш някак да ме разбереш,
но толкова ужасно е мълчанието, когато си далече.
с които да те гледам как заспиваш,
когато слънцето прелита между залези и изгреви,
а тишината ми е сякаш все навън обърната отвътре.
Минават дни, за мен са сякаш векове,
по улици забравили какво е да се спираш нощем,
осъмвам с думи, а сънувам просто обичта без думи,
и колко трудно е да чакаш някакво си "неизбежно" утре.
Аз нямам много, само две ръце,
с които да притегля по-дълбоко мекотата на гърдите,
а мисълта ми е разграбена от ветрове, почти безшумно,
и нямам в себе си надежда, че морето е било бездънно.
Аз нямам много, нямам и дори за теб небе,
в което да говорят със прозорците звездите,
не знам дали ще можеш някак да ме разбереш,
но толкова ужасно е мълчанието, когато си далече.
неделя, 19 септември 2010 г.
Достатъчно високо
Разпръсква се като надут балон
надеждата за някакво съдбовно случване
осъмнала безсилна в мен от липсата
на силует и своя плътност във очите на деня,
каквото трябвало няварно се е случило,
нали така, заслужих го защото не летя достатъчно високо,
защото исках да си вярвам, че е възможно сякаш всичко.
И тези предвидливо стъпили на твърдо,
пак гордо оцеляха надживели ме със плодовете ти,
а аз съм трън в петата, как ли да се видя чист
оглеждайки се някога по твойте стъпки,
когато всеки път се гледах в грешното лице,
за глътката надежда, за думите "завинаги любов",
и че, "живота е награда щом ни има, мила", чувстваш ли,
и още, "какво ли повече е нужно на душата ни
освен за някой да си мястото да се завърнеш вкъщи".
Не гордоста не бе причината да си говоря
като многословна сляпа скитница по пътя за надеждата,
тя обичта, поръчва се по форма и по тежест
до поискване в цената сякаш отначало още,
сега съм точно там, където трябвало
да бъдат всички неудачници на края на бездумното,
и жалко няма копче да взривя света, но знам не трябва.
И знам, все някак си в живота има равновесие,
за всички търсили на път лика си, и намерили болезненост,
и за онези дето имат уж от всичко в бедноста си в повече,
каквото няма мярка и обем,
разпада се в забравата без истина за съществуване.
И някак в този ден загубва и значение съдбата,
и цялата ми оцеляла чувственост, и болката, и любовта ми,
така и иначе са хората студени, а аз не искам да го вярвам още,
така и иначе сме някак все безмилостни един към други,
а любовта е вечна и божественна макар и недоказано.
Разспръсква се като балон във лунапарк
надеждата да сътвориш привечер тихи приказки,
за всяко мъничко дете което няма дом и топлина в сърцето,
а думите какво са те, ако живота ни е в никого ненужен,
а утре имат тези виждащи света във писта за излитане.
надеждата за някакво съдбовно случване
осъмнала безсилна в мен от липсата
на силует и своя плътност във очите на деня,
каквото трябвало няварно се е случило,
нали така, заслужих го защото не летя достатъчно високо,
защото исках да си вярвам, че е възможно сякаш всичко.
И тези предвидливо стъпили на твърдо,
пак гордо оцеляха надживели ме със плодовете ти,
а аз съм трън в петата, как ли да се видя чист
оглеждайки се някога по твойте стъпки,
когато всеки път се гледах в грешното лице,
за глътката надежда, за думите "завинаги любов",
и че, "живота е награда щом ни има, мила", чувстваш ли,
и още, "какво ли повече е нужно на душата ни
освен за някой да си мястото да се завърнеш вкъщи".
Не гордоста не бе причината да си говоря
като многословна сляпа скитница по пътя за надеждата,
тя обичта, поръчва се по форма и по тежест
до поискване в цената сякаш отначало още,
сега съм точно там, където трябвало
да бъдат всички неудачници на края на бездумното,
и жалко няма копче да взривя света, но знам не трябва.
И знам, все някак си в живота има равновесие,
за всички търсили на път лика си, и намерили болезненост,
и за онези дето имат уж от всичко в бедноста си в повече,
каквото няма мярка и обем,
разпада се в забравата без истина за съществуване.
И някак в този ден загубва и значение съдбата,
и цялата ми оцеляла чувственост, и болката, и любовта ми,
така и иначе са хората студени, а аз не искам да го вярвам още,
така и иначе сме някак все безмилостни един към други,
а любовта е вечна и божественна макар и недоказано.
Разспръсква се като балон във лунапарк
надеждата да сътвориш привечер тихи приказки,
за всяко мъничко дете което няма дом и топлина в сърцето,
а думите какво са те, ако живота ни е в никого ненужен,
а утре имат тези виждащи света във писта за излитане.
събота, 18 септември 2010 г.
По-късно от вчера
(на Мария)
Ако отворя сърцето си за нощния вятър
като дете без подслон, сред рояк от звезди и планети,
сякаш цял живот скитал да срещне душатата ти някъде,
а не можеш да стигне човека отсреща във мислите.
Ако си кажа, че няма съдба, че няма предели на времето,
на нещо в което опазваме спомен в сърцето,
ако си кажа, прощавам на всеки, защото прощавам на себе си,
как ще очаквам, че живеем завинаги делейки света си.
А сега съм забравил във мен какво е навярно нормално усещане,
просто взривове лава от дъното на целия тлеещ за милост живот,
ако отворя душата си, дори във смърта на надеждата,
ще дойдеш ли с мен, да притиснеш ръката ми, обратно, ще можеш ли.
Ако отворя сърцето си за нощния вятър
като дете без подслон, сред рояк от звезди и планети,
сякаш цял живот скитал да срещне душатата ти някъде,
а не можеш да стигне човека отсреща във мислите.
Ако си кажа, че няма съдба, че няма предели на времето,
на нещо в което опазваме спомен в сърцето,
ако си кажа, прощавам на всеки, защото прощавам на себе си,
как ще очаквам, че живеем завинаги делейки света си.
А сега съм забравил във мен какво е навярно нормално усещане,
просто взривове лава от дъното на целия тлеещ за милост живот,
ако отворя душата си, дори във смърта на надеждата,
ще дойдеш ли с мен, да притиснеш ръката ми, обратно, ще можеш ли.
сряда, 15 септември 2010 г.
И какво
Не знам какво, аз повече
от себе си да кажа,
живота толкова е труден
ако разделяш в самота сърце за двама.
Когато всичко казва ти,
какво безумие е всъщност да очакваш,
и все пак, се опитваш
да надмогваш тези пропасти от разстояния.
Не знам кога да кажа
няма вече смисъл да те търся,
с кои от думите да меря истина и правда,
това което съм, това което чувствам,
не виждаш ли, за тебе все го пазех скътано.
Вината ми, страха по който ходим,
и тези дето винаги ни виждат другите,
вината е онова доверие пропуснато в началото,
редицата от липси станали хронични болести.
И за това кажи, в какво да вярвам още,
защо си толкова далеч, а не до мене,
намери ли от щастието поделено с някой,
и искаш ли да си повярвам, че обичта умира също.
от себе си да кажа,
живота толкова е труден
ако разделяш в самота сърце за двама.
Когато всичко казва ти,
какво безумие е всъщност да очакваш,
и все пак, се опитваш
да надмогваш тези пропасти от разстояния.
Не знам кога да кажа
няма вече смисъл да те търся,
с кои от думите да меря истина и правда,
това което съм, това което чувствам,
не виждаш ли, за тебе все го пазех скътано.
Вината ми, страха по който ходим,
и тези дето винаги ни виждат другите,
вината е онова доверие пропуснато в началото,
редицата от липси станали хронични болести.
И за това кажи, в какво да вярвам още,
защо си толкова далеч, а не до мене,
намери ли от щастието поделено с някой,
и искаш ли да си повярвам, че обичта умира също.
четвъртък, 9 септември 2010 г.
Ако имам теб
Не съм виновен, не, не съм виновен,
защото те обичах и не свърши никога,
защото ме боли от толкова което в себе си не стигнах
онази проста дума, ей това е този от мечтите ми, това е хора.
Не съм виновен че мълчах с години в себе си, не исках,
говорих повече за да нахраня от мечтите сякаш в другите,
не съм виновен че те мразех, търсейки надеждата в очите ти
а после някой който с малко доброта да ме прегърне, не достигах.
Не съм виновен че не виждаш никога човека в мене,
как аз показвам само гордостта във изкривени странни образи,
не ме предвиждай, не ме поставяй в рамките на липсата,
аз имам повече лица, но не избирам с тях ръката ти да стисна.
Не съм виновен, не, не съм виновен, чуваш ли,
че толкоз малко нужно е да разпознаеш себе си във мене,
защото аз бих тръгнал срещу всичко,
бих изкоренил и гордостта си, ако имам мекотата ти,
не съм виновен, че не достигат думите ми, за последно.
защото те обичах и не свърши никога,
защото ме боли от толкова което в себе си не стигнах
онази проста дума, ей това е този от мечтите ми, това е хора.
Не съм виновен че мълчах с години в себе си, не исках,
говорих повече за да нахраня от мечтите сякаш в другите,
не съм виновен че те мразех, търсейки надеждата в очите ти
а после някой който с малко доброта да ме прегърне, не достигах.
Не съм виновен че не виждаш никога човека в мене,
как аз показвам само гордостта във изкривени странни образи,
не ме предвиждай, не ме поставяй в рамките на липсата,
аз имам повече лица, но не избирам с тях ръката ти да стисна.
Не съм виновен, не, не съм виновен, чуваш ли,
че толкоз малко нужно е да разпознаеш себе си във мене,
защото аз бих тръгнал срещу всичко,
бих изкоренил и гордостта си, ако имам мекотата ти,
не съм виновен, че не достигат думите ми, за последно.
Човек без работа
По-бързо, нека хванем думите преди да избледнеят
преди цвета им да заглъхне като писък горе,
нека мислите ни се престорят на завеси
там във стаята в която слънцето е в розите обесено.
Нека влажната ни кожа полудее блудна,
с дъх на плесен и на вино се разтвори като облак,
нека да танцуват по бедрата ти нозете ми,
щом това е следващата обуздана буря на безумие.
Нека боледуваме така поне за малко,
и през погледа ми да преплувам слънчогледите до ситост,
нека лятото не свършва с есента ни, даже утре,
нека самотата да е нашата награда за безвремие,
ако можем нека построим и сводове в небето си.
После утре можем да мълчим, утре е простено всичко,
сред милион изгубени на път желания и толкоз сънища,
утре ще предскажем че живота ни е всъщност свършил, мила,
днес единствено бих искал да обяздвам вятъра в косата ти.
преди цвета им да заглъхне като писък горе,
нека мислите ни се престорят на завеси
там във стаята в която слънцето е в розите обесено.
Нека влажната ни кожа полудее блудна,
с дъх на плесен и на вино се разтвори като облак,
нека да танцуват по бедрата ти нозете ми,
щом това е следващата обуздана буря на безумие.
Нека боледуваме така поне за малко,
и през погледа ми да преплувам слънчогледите до ситост,
нека лятото не свършва с есента ни, даже утре,
нека самотата да е нашата награда за безвремие,
ако можем нека построим и сводове в небето си.
После утре можем да мълчим, утре е простено всичко,
сред милион изгубени на път желания и толкоз сънища,
утре ще предскажем че живота ни е всъщност свършил, мила,
днес единствено бих искал да обяздвам вятъра в косата ти.
Моето безплътие
Във моята война със тишината няма враг отсреща
но изстрелите и пронизват унизително дълбоко като истински,
воюваш за душата си, да имаш малкото затишие след бурите,
преди да те разкъса липсата на нежността като полу-разпятие.
Това е моята зараза, всъщност казват няма и последни влакове,
но аз с плътта си няма как да те забравя, имам мои оцелели чувства,
дори и ако можеше да свърши всичко, аз не го разбирам,
каква е тази обич дето можела да свърши всъщност, всъщност може ли.
И после продължавам, след смъртта на плътността на думите,
когато те са просто капките които да спестят кръвта ми денем,
аз искам да живея, искам си душата в мен възкръснала пречистена,
но моята душа, е някъде назад обречена да чака все помилване.
Измерваме вината си, като огромни черни облаци намръщени,
а някъде над облаците винаги е ясно и красиво чак до хоризонта,
опитвам се да казвам, стига с еднолична истина, и стига с недомлъвки,
от цялата игра с която да доказваш слабостта и глупостта на другия.
Във моята война, звука от изстрелите идва твърде късно,
и нямам и представа как да стигна до покоя надживял душата ми,
попитах дъщеря си, питах я какво да правя ако пазя любовта си,
и тя ми каза, което нямаме до себе си, единствено забравяме.
но изстрелите и пронизват унизително дълбоко като истински,
воюваш за душата си, да имаш малкото затишие след бурите,
преди да те разкъса липсата на нежността като полу-разпятие.
Това е моята зараза, всъщност казват няма и последни влакове,
но аз с плътта си няма как да те забравя, имам мои оцелели чувства,
дори и ако можеше да свърши всичко, аз не го разбирам,
каква е тази обич дето можела да свърши всъщност, всъщност може ли.
И после продължавам, след смъртта на плътността на думите,
когато те са просто капките които да спестят кръвта ми денем,
аз искам да живея, искам си душата в мен възкръснала пречистена,
но моята душа, е някъде назад обречена да чака все помилване.
Измерваме вината си, като огромни черни облаци намръщени,
а някъде над облаците винаги е ясно и красиво чак до хоризонта,
опитвам се да казвам, стига с еднолична истина, и стига с недомлъвки,
от цялата игра с която да доказваш слабостта и глупостта на другия.
Във моята война, звука от изстрелите идва твърде късно,
и нямам и представа как да стигна до покоя надживял душата ми,
попитах дъщеря си, питах я какво да правя ако пазя любовта си,
и тя ми каза, което нямаме до себе си, единствено забравяме.
сряда, 8 септември 2010 г.
Любов до поискване
Създай за мен дома във който,
липите ще говорят със прозорците
леглото ще поема светлината като кораб
по който ще потъваме с нозете си дълбоко.
Създай ми маса с шарена покривка,
и пушещи чинии като малки острови,
и твоята коса превързана на плитка
създай ми босите крака с които да те гоня.
Създай ми смях и шум на счупените чаши,
и прах от пух когато те догонвам жадно,
създай умора за която с теб мълчим говорейки
един до друг, в една душа единствена.
Създай ми танц, и малките капризи наши,
от глупости в които можем да се караме по малко,
а после мигове в които се сдобряваме,
понякога дори от мен, до мен, така проплаквай.
И може би тогава ще повярвам в бога,
защото ме обича със ръцете ти, любима,
и всичките сезони ще очаквам в мен отново,
като от корени които да родиш красивото.
Защото има есен, сладка като праскова,
и зима с огъня във който с теб се топлим,
защото после идва пролетта с цветята,
и после лятото по пясъка когато тичаш гола.
липите ще говорят със прозорците
леглото ще поема светлината като кораб
по който ще потъваме с нозете си дълбоко.
Създай ми маса с шарена покривка,
и пушещи чинии като малки острови,
и твоята коса превързана на плитка
създай ми босите крака с които да те гоня.
Създай ми смях и шум на счупените чаши,
и прах от пух когато те догонвам жадно,
създай умора за която с теб мълчим говорейки
един до друг, в една душа единствена.
Създай ми танц, и малките капризи наши,
от глупости в които можем да се караме по малко,
а после мигове в които се сдобряваме,
понякога дори от мен, до мен, така проплаквай.
И може би тогава ще повярвам в бога,
защото ме обича със ръцете ти, любима,
и всичките сезони ще очаквам в мен отново,
като от корени които да родиш красивото.
Защото има есен, сладка като праскова,
и зима с огъня във който с теб се топлим,
защото после идва пролетта с цветята,
и после лятото по пясъка когато тичаш гола.
Лицето на един приятел
Аз също мога да измервам истината само в себе си,
но от това бих спрял да чакам нейното лице отсреща,
и не мечтаейки за следващия ренесанс на чувствата отивам си,
или любов в която да се видим със крила отвъд мечтите.
От този плен на някой свой в ръцете ни притеглян много дълго,
за който казваш, че създал би и света във себе си отново,
онази вярната съдба, и толкова копнени изгреви и утрини,
защо ли въпреки това обърква се живота ни, до бедност някаква.
И аз съм тук, на края на едно безмерие на все понятното,
и може би с години ще остана сякаш чужд на ничии представи,
защото сигурно не мога да градя въздушни кули без ръката ти,
или с търпение за всички пожелани, в суетата ни капризни уж желания.
Защото може би е твърде много в мен от калното и ветровете,
и твърде много жаждата да поделя света си като дар за тебе,
не просто самотата между спътници познали се за миг по пътя,
а нещо във което тялото ни ще запомня повече от общото, на своето.
Вървя по навик, в този опит да намеря мир във думите и хората,
опитвайки отново и отново да запазя нещо между рая и земята във душата,
и нищо друго, нищо друго не познавам с тази сила, че за теб потребен съм,
освен желанието да ти кажа, има и любов за теб животе мой, има я ..
но от това бих спрял да чакам нейното лице отсреща,
и не мечтаейки за следващия ренесанс на чувствата отивам си,
или любов в която да се видим със крила отвъд мечтите.
От този плен на някой свой в ръцете ни притеглян много дълго,
за който казваш, че създал би и света във себе си отново,
онази вярната съдба, и толкова копнени изгреви и утрини,
защо ли въпреки това обърква се живота ни, до бедност някаква.
И аз съм тук, на края на едно безмерие на все понятното,
и може би с години ще остана сякаш чужд на ничии представи,
защото сигурно не мога да градя въздушни кули без ръката ти,
или с търпение за всички пожелани, в суетата ни капризни уж желания.
Защото може би е твърде много в мен от калното и ветровете,
и твърде много жаждата да поделя света си като дар за тебе,
не просто самотата между спътници познали се за миг по пътя,
а нещо във което тялото ни ще запомня повече от общото, на своето.
Вървя по навик, в този опит да намеря мир във думите и хората,
опитвайки отново и отново да запазя нещо между рая и земята във душата,
и нищо друго, нищо друго не познавам с тази сила, че за теб потребен съм,
освен желанието да ти кажа, има и любов за теб животе мой, има я ..
вторник, 7 септември 2010 г.
Безвучие
Познавам разклоненията на света
обратните посоки на пътеки всякакви
познавам сухите лета, и тези от които
аз винаги те чаках с голотата ти.
Познавам нуждата да съм обичан,
и бреговете от които стъпките да
се преплитат в пясъка ни заедно,
познавам добротата на ръката си понякога,
и нежното здравей, но не познавам,
обреченост, на дълго премълчано сбогом.
Познавам снимките на цялата немощ,
когато е завързано сърцето ти безпомощно,
познавам цялото безсилие да те притисна силно
а от това да не възкръсва много от душите ни.
Познавам мъртви светове в които те сънувам
когато търся с нещо от живота да отекват дните,
познавам хора за които мога да обичам дните
защото някак в себе си, познавам добротата им.
Но все стоя, по нишката зад себе си,
макар различен винаги оставаш неразумно близо,
отвъд мълчанието, отвъд предречено,
отвъд надеждата, отвъд разбиране.
И ако прекрача целия затворен кръг отново
в това абсурдно странно равновесие пред буря,
когато толкова омекнал бих прегръщал до безволие,
или пък, бих оставил да валиш в дъха ми сутрин.
Въздъхваш тежко, в тази странна карма,
а някъде край мен разбиват с чукове земята,
забравяш времето и доводите в тежестта им,
и само оцеляват стъпките на хората в душата ми.
Познавам всички отпечатъци на тишината.
обратните посоки на пътеки всякакви
познавам сухите лета, и тези от които
аз винаги те чаках с голотата ти.
Познавам нуждата да съм обичан,
и бреговете от които стъпките да
се преплитат в пясъка ни заедно,
познавам добротата на ръката си понякога,
и нежното здравей, но не познавам,
обреченост, на дълго премълчано сбогом.
Познавам снимките на цялата немощ,
когато е завързано сърцето ти безпомощно,
познавам цялото безсилие да те притисна силно
а от това да не възкръсва много от душите ни.
Познавам мъртви светове в които те сънувам
когато търся с нещо от живота да отекват дните,
познавам хора за които мога да обичам дните
защото някак в себе си, познавам добротата им.
Но все стоя, по нишката зад себе си,
макар различен винаги оставаш неразумно близо,
отвъд мълчанието, отвъд предречено,
отвъд надеждата, отвъд разбиране.
И ако прекрача целия затворен кръг отново
в това абсурдно странно равновесие пред буря,
когато толкова омекнал бих прегръщал до безволие,
или пък, бих оставил да валиш в дъха ми сутрин.
Въздъхваш тежко, в тази странна карма,
а някъде край мен разбиват с чукове земята,
забравяш времето и доводите в тежестта им,
и само оцеляват стъпките на хората в душата ми.
Познавам всички отпечатъци на тишината.
понеделник, 6 септември 2010 г.
Не съвсем
Любовта е ръка за която притискаме,
просто път, между две измерения помежду тишината,
любовта е невинна във чистото оцеляло от бурите,
ако връщаш невинното в себе си опазвайки чувствата.
Любовта е от прилива жаждата в бавното търсено сливане
все си тръгва за малко и се връща за още и още,
като тъжен рефрен за години, години безкрайно очакване,
като спомен за нещо останало все недоизказано.
Любовта е посока с която се гледаме повече истински,
доброта със която прощаваме своите грешки,
любовта е живота със който потъваме в липсата,
и възможно ли е да умира живота ни от надценена обич.
Любовта е непристойна и гладна за още доказване,
просто махаш с ръката от гняв, но отвътре е теглеща бездна от лудост,
любовта не забравя за малкото в другия очаквано мъничко щастие,
и дори не съвсем оцеляла е винаги на пипане пареща.
Любовта е това със което се учим да дишаме с дните си,
да рисуваме дъжд, и небе, и посоки в сезони за двама
любовта е това многозвучие на тъгата в сърцето ни
способно да възкръсва под устните вечно и вечно оцеляло.
Любовта не търпи дълго товара на измъчени отговори,
а убива и мрази с празнотата на липсата на разбиране,
любовта е наивна и глупава, и въпреки това способна да ражда,
любовта е това с което споделяш отвътре целостта си.
просто път, между две измерения помежду тишината,
любовта е невинна във чистото оцеляло от бурите,
ако връщаш невинното в себе си опазвайки чувствата.
Любовта е от прилива жаждата в бавното търсено сливане
все си тръгва за малко и се връща за още и още,
като тъжен рефрен за години, години безкрайно очакване,
като спомен за нещо останало все недоизказано.
Любовта е посока с която се гледаме повече истински,
доброта със която прощаваме своите грешки,
любовта е живота със който потъваме в липсата,
и възможно ли е да умира живота ни от надценена обич.
Любовта е непристойна и гладна за още доказване,
просто махаш с ръката от гняв, но отвътре е теглеща бездна от лудост,
любовта не забравя за малкото в другия очаквано мъничко щастие,
и дори не съвсем оцеляла е винаги на пипане пареща.
Любовта е това със което се учим да дишаме с дните си,
да рисуваме дъжд, и небе, и посоки в сезони за двама
любовта е това многозвучие на тъгата в сърцето ни
способно да възкръсва под устните вечно и вечно оцеляло.
Любовта не търпи дълго товара на измъчени отговори,
а убива и мрази с празнотата на липсата на разбиране,
любовта е наивна и глупава, и въпреки това способна да ражда,
любовта е това с което споделяш отвътре целостта си.
неделя, 5 септември 2010 г.
you don`t know what Love is
Пази се от онези които сякаш те боготворят
а следващите дни наричат те за най-ужасен,
пази се от пространства без мерило за понятност
но с цяла бездна без-въпросия
достатъчна да види лесно края.
Пази се от любов за десет дни, и после,
да няма как да почваш отначало и отново,
пази се от разбиране без силата на думите,
от чувства надценени в жаждата
почувствани за другия.
Пази се да разказваш светостта на всяко утро
когато утрото ще става повече химера
със развръзката нататък,
пази се от цвета на истинското влюбване,
когато добротата уж излишък някакъв е,
защото все на думи вярваме.
Пази от себе си онези премълчани думи,
с които обедняват думите наречени човешки,
пази се от вълшебства като наздравица привечер,
а чезнещи в посоката към себе си копнееща така естественост.
Пази се от разбиране което знае всичко,
когато сам не знаеш всичко за душата си,
пази се от религии в която все сме чисти,
когато от калта край нас все търсиме дома си.
Пази се от сезони дълги със години
когато аз едва измервам някакви секунди в мигове,
пази се от любов която в теб остава вечна,
когато слънцето живее затворено в очите и.
а следващите дни наричат те за най-ужасен,
пази се от пространства без мерило за понятност
но с цяла бездна без-въпросия
достатъчна да види лесно края.
Пази се от любов за десет дни, и после,
да няма как да почваш отначало и отново,
пази се от разбиране без силата на думите,
от чувства надценени в жаждата
почувствани за другия.
Пази се да разказваш светостта на всяко утро
когато утрото ще става повече химера
със развръзката нататък,
пази се от цвета на истинското влюбване,
когато добротата уж излишък някакъв е,
защото все на думи вярваме.
Пази от себе си онези премълчани думи,
с които обедняват думите наречени човешки,
пази се от вълшебства като наздравица привечер,
а чезнещи в посоката към себе си копнееща така естественост.
Пази се от разбиране което знае всичко,
когато сам не знаеш всичко за душата си,
пази се от религии в която все сме чисти,
когато от калта край нас все търсиме дома си.
Пази се от сезони дълги със години
когато аз едва измервам някакви секунди в мигове,
пази се от любов която в теб остава вечна,
когато слънцето живее затворено в очите и.
сряда, 1 септември 2010 г.
Be someone
Бих искал да зная какво е да говоря,
преди секундите да изтънеят във години,
но сякаш този който продължава
когато душата не успее да намери смисъла на всичко
а той е място за което помним думите,
някак да настигнеш днешната прибързаност,
нещата които остават само като силуети на живота,
плановете които не можем да напишем,
въпросите които не искаме да зададем,
мечтите които не можем да разкажем,
казваш искам да мечтая, за очите ти, за косата ..
да сънувам вчерашните дни, когато се усмихваш,
когато простираш дрехите, когато слагаш масата,
когато стоиш отпусната прилегнала до мен, ..
и това което ще има как да ти покажа,
как думите могат да променят тежестта си
търся обърканата мярка да разбирам,
преди да съумея да опазя смисъла в душата,
връщам се когато няма сякаш в нищо смисъл
търся те преди да разбера, че си си отишла
казвам вярвай ми преди да си повярвам сам,
бих искал да зная как да говоря че да съществувам,
да връщам това което се опитвам да предвидя
да вземам не повече отколкото да нося вярвайки,
и мълчанието е нещо което се учи от врабците
важноста с която да преповтаряш да опитваш
преди времето да бъде пропиляно в уверения,
колко е крехко това което смачкваш в оправданията,
с никога повече .. бих искал
да зная, какво е любовта която оживява чиста
преди секундите да изтънеят във години,
но сякаш този който продължава
когато душата не успее да намери смисъла на всичко
а той е място за което помним думите,
някак да настигнеш днешната прибързаност,
нещата които остават само като силуети на живота,
плановете които не можем да напишем,
въпросите които не искаме да зададем,
мечтите които не можем да разкажем,
казваш искам да мечтая, за очите ти, за косата ..
да сънувам вчерашните дни, когато се усмихваш,
когато простираш дрехите, когато слагаш масата,
когато стоиш отпусната прилегнала до мен, ..
и това което ще има как да ти покажа,
как думите могат да променят тежестта си
търся обърканата мярка да разбирам,
преди да съумея да опазя смисъла в душата,
връщам се когато няма сякаш в нищо смисъл
търся те преди да разбера, че си си отишла
казвам вярвай ми преди да си повярвам сам,
бих искал да зная как да говоря че да съществувам,
да връщам това което се опитвам да предвидя
да вземам не повече отколкото да нося вярвайки,
и мълчанието е нещо което се учи от врабците
важноста с която да преповтаряш да опитваш
преди времето да бъде пропиляно в уверения,
колко е крехко това което смачкваш в оправданията,
с никога повече .. бих искал
да зная, какво е любовта която оживява чиста
събота, 28 август 2010 г.
Все още
Дали от виното, или е просто нещо лудо в лятото,
и всички хора в тези шарените улици до мен,
дали живота бликаш в цялата си жажда да ликува
и другото оставащо невидимо за себе си отвътре мълчаливо,
но аз така желая да те стигна крехка и безсилна
дори ще подържа цигарата в ръката ти, за малко,
защото времето отива си, отива си, отива си, ..
а аз живея в тези стари спомени които не успявам да забравя,
дори да казвам че обичам с обичта си сякаш в тебе непозната ..
И има ли значение как губим се на още разстояния
защо си тръгваме, или не вярваме че сме обичани завинаги,
аз тъй желая да намеря края на това тъй дълго в мен пътуване
и не виня, че липсваше, че не говориш както се говори с себе си, ..
причини и сезони, бъдеще, съдби, мечтания, забрава
откакто те обичам, всеки ден живея и умирам непрестанно,
и уча, уча, как да преценявам миговете срещу пропаста си,
но сякаш винаги и винаги съм бил един и същи, някъде останал до ръцете ти.
Така е тихо, нищо в мен не помни толкоз дълго,
а ето виждаш ли все още искам да ме спреш за миг в потръпване
и този плаж по който казваш че ще вървиш така далече,
и думите които някак все не стигат никога до мен, с доверие.
Какво да кажа, нямам много думи за довършване,
а ето пак говоря някъде за кратко а за много повече забравям се,
какво да кажа, за да прекося съдбата между безсилието в думите
говоря както мога, и това понякога успявам да ти кажа, все още ..
и всички хора в тези шарените улици до мен,
дали живота бликаш в цялата си жажда да ликува
и другото оставащо невидимо за себе си отвътре мълчаливо,
но аз така желая да те стигна крехка и безсилна
дори ще подържа цигарата в ръката ти, за малко,
защото времето отива си, отива си, отива си, ..
а аз живея в тези стари спомени които не успявам да забравя,
дори да казвам че обичам с обичта си сякаш в тебе непозната ..
И има ли значение как губим се на още разстояния
защо си тръгваме, или не вярваме че сме обичани завинаги,
аз тъй желая да намеря края на това тъй дълго в мен пътуване
и не виня, че липсваше, че не говориш както се говори с себе си, ..
причини и сезони, бъдеще, съдби, мечтания, забрава
откакто те обичам, всеки ден живея и умирам непрестанно,
и уча, уча, как да преценявам миговете срещу пропаста си,
но сякаш винаги и винаги съм бил един и същи, някъде останал до ръцете ти.
Така е тихо, нищо в мен не помни толкоз дълго,
а ето виждаш ли все още искам да ме спреш за миг в потръпване
и този плаж по който казваш че ще вървиш така далече,
и думите които някак все не стигат никога до мен, с доверие.
Какво да кажа, нямам много думи за довършване,
а ето пак говоря някъде за кратко а за много повече забравям се,
какво да кажа, за да прекося съдбата между безсилието в думите
говоря както мога, и това понякога успявам да ти кажа, все още ..
вторник, 24 август 2010 г.
Ти ли си
Какво са думите, когато няма всъщност точни думи
те спират да са верни някъде изречени за теб на път,
но аз говоря, ти говориш, нищо че отричаш личното,
а все успели сме да сбъркаме от тежеста им.
И ако мерехме звездите с топлината на докосване,
или пък искахме луната да е посока напред,
ако живота нямаше все пак логичен смисъл въпреки съдбите ни,
и не във Господ, а във пътя ни към хората и добротата ни.
И за това, кажи, какво са мислите когато са изречени погрешни
когато краен смисъл няма, стигнал точно мястото където е потребен,
аз знам едно, живота е пътеката в която търсим вярното
когато и сърцата ни опитват се да разговарят заедно с отвъдното.
те спират да са верни някъде изречени за теб на път,
но аз говоря, ти говориш, нищо че отричаш личното,
а все успели сме да сбъркаме от тежеста им.
И ако мерехме звездите с топлината на докосване,
или пък искахме луната да е посока напред,
ако живота нямаше все пак логичен смисъл въпреки съдбите ни,
и не във Господ, а във пътя ни към хората и добротата ни.
И за това, кажи, какво са мислите когато са изречени погрешни
когато краен смисъл няма, стигнал точно мястото където е потребен,
аз знам едно, живота е пътеката в която търсим вярното
когато и сърцата ни опитват се да разговарят заедно с отвъдното.
По средата на хората
Така не искам да сгреша цвета в очите ти,
и погледа на тази чакаща зад сянката умора,
нали разбираш колко важно е усещането ни за вечност
което толкова отдавна, няма как да бъде само лично мое.
Така не искам да изричаш мълчаливо мислите
през дни в които нямат просто верни очертания,
така не искам да съм твоята присъда за довършване
така не искам да съм подранилата безмислена награда.
Говорим много, някак без пространство в думите
в което въздуха да стига и за двама души,
така не искам, да пропусна да се връщам живия
а падам, вечно падам между рая и земята в себе си.
И не защото нещо в мен различно е, разбирам
аз помня само стълбата по рамката на здрача
и не че днес съм по свободен с свободата си от тебе,
какво е мен да имаш, а да чакаш, а да чакаш, а да чакаш ..
И ако не искам да позная тези знаци от които бягам гневно,
защото моята съдба е нещо и във мен за теб дописвано,
ако разбирам тишината като липса на отсрещно,
когато липсва ми допирна точка за да кажа, дишам те.
и погледа на тази чакаща зад сянката умора,
нали разбираш колко важно е усещането ни за вечност
което толкова отдавна, няма как да бъде само лично мое.
Така не искам да изричаш мълчаливо мислите
през дни в които нямат просто верни очертания,
така не искам да съм твоята присъда за довършване
така не искам да съм подранилата безмислена награда.
Говорим много, някак без пространство в думите
в което въздуха да стига и за двама души,
така не искам, да пропусна да се връщам живия
а падам, вечно падам между рая и земята в себе си.
И не защото нещо в мен различно е, разбирам
аз помня само стълбата по рамката на здрача
и не че днес съм по свободен с свободата си от тебе,
какво е мен да имаш, а да чакаш, а да чакаш, а да чакаш ..
И ако не искам да позная тези знаци от които бягам гневно,
защото моята съдба е нещо и във мен за теб дописвано,
ако разбирам тишината като липса на отсрещно,
когато липсва ми допирна точка за да кажа, дишам те.
На сушата
Ще мълча когато вълните се плискат наоколо
сън сред детския смях, сякаш спрял до лицето
всяка късна любов за която разказвах с душата си вярата
всяко чакана истина ще затихва като пясък в ръката ти.
Ще мълча пред онези прегърнати в нежна конвулсия,
две целувки прелели живот като извор и святост
ще мълча и в телата на всички до лудост танцуващи
просто аз не усещам, аз просто сънувам живота край себе си.
Ще мълча без посока която да дърпа надеждата
сякаш с нещо прекъснато закъсняло желание
ще мълча с думите които потрепват във устните
тези устни така прекопнели да целуват от устните.
сън сред детския смях, сякаш спрял до лицето
всяка късна любов за която разказвах с душата си вярата
всяко чакана истина ще затихва като пясък в ръката ти.
Ще мълча пред онези прегърнати в нежна конвулсия,
две целувки прелели живот като извор и святост
ще мълча и в телата на всички до лудост танцуващи
просто аз не усещам, аз просто сънувам живота край себе си.
Ще мълча без посока която да дърпа надеждата
сякаш с нещо прекъснато закъсняло желание
ще мълча с думите които потрепват във устните
тези устни така прекопнели да целуват от устните.
събота, 21 август 2010 г.
Отговор до някого
Аз не бягам, как така и не разбра,"любима"
аз просто трудно вярвам си че още съществувам.
Сред отговори не защото с тях ни има все разпънати,
а просто от това човешко в тебе да споделиш със другия.
След толкова очакване, разбираш свойта дневна доза тленност,
като една секунда от затишие преди живота да започне,
и колко виждат в мен, и колко мерят само в себе си,
като криво отражение в огледало ослепяло във зародиш.
Нещата всъщност толкова са прости и до смърт измъчени,
и аз така банално спрях да ги повтарям, сили нямам вече,
това което отеснява във съня ни, липсата на плътност,
е само времето където нежноста не е бяла рамка на смърта ни.
И аз мълча като живота който уж е наша добродетел,
с която да прегърнеш чувствата на някой като свои собствени,
аз помня от целувките на една единствена Мария,
която ме прегърна, нищо че и тя отиде си от мен пречистена.
Това съм аз, поредния объркан и бездарен все сценарий,
а трябва да се учим с всеки катаклизъм на съдбата си,
а всъщност, боже колко е болезнено да пазиш всъщност някого,
онези за които бил си твърде непонятен да погалиш.
А избора е нещо, ако можем да избираме свободно в себе си,
ако познаваш от лицето без прикритост и безброй миражи,
вълшебството е просто този ежедневен пазен усет
на някой чувстваш ритъма в сърцето, и без много думи.
И да ти кажа, та аз не те познавам, стига криви пътища в
просънища и бъдеще останало си май все в неживяно минало,
да кажа че нищо във лъжата няма ясни граници, плащам го с години,
и това объркана толкова във себе си не е от мен желаното.
Но думите, но думите са толкова безсилни да променят нещо,
и все така са в нас единствения начин да говорим с някого,
и ето питаш мога ли да те желая, пазя ли като собствено вълшебство,
а аз бих искал да ти кажа, едно лице на мен ми е достатъчно.
аз просто трудно вярвам си че още съществувам.
Сред отговори не защото с тях ни има все разпънати,
а просто от това човешко в тебе да споделиш със другия.
След толкова очакване, разбираш свойта дневна доза тленност,
като една секунда от затишие преди живота да започне,
и колко виждат в мен, и колко мерят само в себе си,
като криво отражение в огледало ослепяло във зародиш.
Нещата всъщност толкова са прости и до смърт измъчени,
и аз така банално спрях да ги повтарям, сили нямам вече,
това което отеснява във съня ни, липсата на плътност,
е само времето където нежноста не е бяла рамка на смърта ни.
И аз мълча като живота който уж е наша добродетел,
с която да прегърнеш чувствата на някой като свои собствени,
аз помня от целувките на една единствена Мария,
която ме прегърна, нищо че и тя отиде си от мен пречистена.
Това съм аз, поредния объркан и бездарен все сценарий,
а трябва да се учим с всеки катаклизъм на съдбата си,
а всъщност, боже колко е болезнено да пазиш всъщност някого,
онези за които бил си твърде непонятен да погалиш.
А избора е нещо, ако можем да избираме свободно в себе си,
ако познаваш от лицето без прикритост и безброй миражи,
вълшебството е просто този ежедневен пазен усет
на някой чувстваш ритъма в сърцето, и без много думи.
И да ти кажа, та аз не те познавам, стига криви пътища в
просънища и бъдеще останало си май все в неживяно минало,
да кажа че нищо във лъжата няма ясни граници, плащам го с години,
и това объркана толкова във себе си не е от мен желаното.
Но думите, но думите са толкова безсилни да променят нещо,
и все така са в нас единствения начин да говорим с някого,
и ето питаш мога ли да те желая, пазя ли като собствено вълшебство,
а аз бих искал да ти кажа, едно лице на мен ми е достатъчно.
петък, 13 август 2010 г.
Малки стъпки
От думите белязани по кожата ни като водни знаци
от толкова звезди, слънца, планети и въртящи се луни,
света е цяла набразденост от стремежи в удари от необятност
но как ме виждаш гледайки през сулуета нейде само в мислите.
И ето чуваш, влюбваш се, очакваш, после искаш всичко лично,
но цялата прозрачност на представите не е случайно остаряла улица,
а моите мечти не са посоки казвани безпътно и наглед за кратко,
но ти ме искаш точно същия, но без предишните ми спомени от чувствата.
Това съм аз, почти предал се пред заключените недостъпни прагове,
и винаги опитваш се да казва, имам още за поемане полу-вина,
а всъщност колко могат да обичат без да смятат че е бялото цвета ни,
единствено когато можем да изчистим другите от себе си забравяйки.
И ако гледам хората без думи за защита, и без обща истина,
когато имат толкова да кажат за размера ти на кръста,
боли, но не защото всичко в теб остава криво виждано и счупено отвътре,
а само в цялата безлюдност на посоките и мярка, за достъпното вълшебство.
И как да искам да намеря място в себе си, кое е всъщност вярното,
в което утре няма да ме мериш според своите представи за изгубване,
и ако още има ме, след всички прекопняли празници,
достатъчно за дълго да олекне тежестта, която все те спира.
Сега говоря, казвам мисли, търся истини с които дишаме,
и искам да си вярвам, че съм онзи от мечтите за когото чакаш,
и ако питаш колко струва избора ни, колко закъснял за връщане
живота е това което гледаме в очите когато го избираме.
от толкова звезди, слънца, планети и въртящи се луни,
света е цяла набразденост от стремежи в удари от необятност
но как ме виждаш гледайки през сулуета нейде само в мислите.
И ето чуваш, влюбваш се, очакваш, после искаш всичко лично,
но цялата прозрачност на представите не е случайно остаряла улица,
а моите мечти не са посоки казвани безпътно и наглед за кратко,
но ти ме искаш точно същия, но без предишните ми спомени от чувствата.
Това съм аз, почти предал се пред заключените недостъпни прагове,
и винаги опитваш се да казва, имам още за поемане полу-вина,
а всъщност колко могат да обичат без да смятат че е бялото цвета ни,
единствено когато можем да изчистим другите от себе си забравяйки.
И ако гледам хората без думи за защита, и без обща истина,
когато имат толкова да кажат за размера ти на кръста,
боли, но не защото всичко в теб остава криво виждано и счупено отвътре,
а само в цялата безлюдност на посоките и мярка, за достъпното вълшебство.
И как да искам да намеря място в себе си, кое е всъщност вярното,
в което утре няма да ме мериш според своите представи за изгубване,
и ако още има ме, след всички прекопняли празници,
достатъчно за дълго да олекне тежестта, която все те спира.
Сега говоря, казвам мисли, търся истини с които дишаме,
и искам да си вярвам, че съм онзи от мечтите за когото чакаш,
и ако питаш колко струва избора ни, колко закъснял за връщане
живота е това което гледаме в очите когато го избираме.
четвъртък, 12 август 2010 г.
Просто ей така
(на Мария)
Аз може би не съм от този точно твоя свят
и не, не казвам че във мен е по вълшебен залеза
но всичко се променя и дъжда, дори и той,
все някой ден превръща се във хладно езеро.
А аз познавам моите води по тази кръв
в която искам всичко да набъбва за живеене,
и няма да ти кажа, че е свършило в безсилие,
когато утре за пореден път ми кажеш тръгвай си.
И ето идвам, в този загорял от жега град
под пейката в която някога те чаках
и този път ще си спестя извлачения куфар,
и няма и подарък да купувам всъщност даже.
Ще дойда, без да вярвам много в любовта,
но не защото с цялата душа не съм я искал,
ще бъда независим и прикрил очите недостъпни,
така дано познаеш, че и моите очи треперят живи.
А ти навярно няма да си всъщност там,
и аз навярно пак ще трябва да си тръгна,
но ето идвам, нищо че отново не поканен,
защо ли казват, глупавите вярват в всичко.
Аз може би не съм от този точно твоя свят
и не, не казвам че във мен е по вълшебен залеза
но всичко се променя и дъжда, дори и той,
все някой ден превръща се във хладно езеро.
А аз познавам моите води по тази кръв
в която искам всичко да набъбва за живеене,
и няма да ти кажа, че е свършило в безсилие,
когато утре за пореден път ми кажеш тръгвай си.
И ето идвам, в този загорял от жега град
под пейката в която някога те чаках
и този път ще си спестя извлачения куфар,
и няма и подарък да купувам всъщност даже.
Ще дойда, без да вярвам много в любовта,
но не защото с цялата душа не съм я искал,
ще бъда независим и прикрил очите недостъпни,
така дано познаеш, че и моите очи треперят живи.
А ти навярно няма да си всъщност там,
и аз навярно пак ще трябва да си тръгна,
но ето идвам, нищо че отново не поканен,
защо ли казват, глупавите вярват в всичко.
Заради душата
Това което тъй и не разбра до днес
отгоре гледаща в наречената своя само обич,
че няма обетована земя за любовта,
а просто място за което да се връщаш във живота.
Това което търсеше във мен почти умря,
но не защото глухотата ми в камбана се превърна,
умираш в тишината след поредната безгласност
в прозорците събрали жадно светлината си без звук накрая.
И за това градим, по малко всеки божи ден,
като тревици търсещи живота си за въздух горе,
войните може би за някой да са част от времето,
но нищо за което трябва да воюваш не е мое.
И за това не вярвам сляпо, имам си небе,
но в него просто вятърът не спира никога сезоните,
и не забравяш колко кратки са секундите целувайки,
особенно ако по ничия земя на път осъмваш все на връщане.
И няма богове и каменни отломки, просто пътища
и нищо не събаряш за да продължиш нагоре,
след сто години никой няма да е вече тука,
и за това от вечноста познаваш само топлината и.
А думи много, казваме ги неизменно всички
и сигурно разбирам че боли така душата в самота
но аз намерих собственото си усещане за истина,
и нищо че съм сам, аз вярвам в любовта и хубавото в хората.
отгоре гледаща в наречената своя само обич,
че няма обетована земя за любовта,
а просто място за което да се връщаш във живота.
Това което търсеше във мен почти умря,
но не защото глухотата ми в камбана се превърна,
умираш в тишината след поредната безгласност
в прозорците събрали жадно светлината си без звук накрая.
И за това градим, по малко всеки божи ден,
като тревици търсещи живота си за въздух горе,
войните може би за някой да са част от времето,
но нищо за което трябва да воюваш не е мое.
И за това не вярвам сляпо, имам си небе,
но в него просто вятърът не спира никога сезоните,
и не забравяш колко кратки са секундите целувайки,
особенно ако по ничия земя на път осъмваш все на връщане.
И няма богове и каменни отломки, просто пътища
и нищо не събаряш за да продължиш нагоре,
след сто години никой няма да е вече тука,
и за това от вечноста познаваш само топлината и.
А думи много, казваме ги неизменно всички
и сигурно разбирам че боли така душата в самота
но аз намерих собственото си усещане за истина,
и нищо че съм сам, аз вярвам в любовта и хубавото в хората.
вторник, 10 август 2010 г.
Когато си самотна
Бих искал да ми кажеш, толкова е лесно
достатъчно е ние да се съхраним в мечтите си
аз знам какво е слабост, знам какво са пропасти,
и тези дето с теб посяхме да възкръсват след години.
Но въпреки това, аз искам да ме помниш
и не така с сърце като застреляна от упор птица,
че толкова е лесно да обичаме без страх за полет,
и ние се променяме, дори да не усещаме различното.
Бих искал да ме помниш, като бял покой в душата си,
като храна която дава смисъл в крехкото отпуснато,
бих искал да ме помниш сякаш сме с години заедно,
от тези дето никога не би престанала да помниш.
Бих искал тази нощ да е от сбъднатите сънища,
а устните пресъхнали да пият от сълзите ми,
и вярата че Рая няма нужда от безкрайна стълба,
единствено достатъчно е, да ни има с любовта ни.
достатъчно е ние да се съхраним в мечтите си
аз знам какво е слабост, знам какво са пропасти,
и тези дето с теб посяхме да възкръсват след години.
Но въпреки това, аз искам да ме помниш
и не така с сърце като застреляна от упор птица,
че толкова е лесно да обичаме без страх за полет,
и ние се променяме, дори да не усещаме различното.
Бих искал да ме помниш, като бял покой в душата си,
като храна която дава смисъл в крехкото отпуснато,
бих искал да ме помниш сякаш сме с години заедно,
от тези дето никога не би престанала да помниш.
Бих искал тази нощ да е от сбъднатите сънища,
а устните пресъхнали да пият от сълзите ми,
и вярата че Рая няма нужда от безкрайна стълба,
единствено достатъчно е, да ни има с любовта ни.
понеделник, 9 август 2010 г.
Memories of green
Когато в лятото преди години спрях
да пускам хвърчилата срещу вятъра
дали защото липсваше в пространството и
мириса на сладоста във въздуха,
така предвкусих от нектара на
поле от нощни детелини,
на топла кожа с цвят
на праскова и дива круша,
и за това аз знам ще дойде ден
когато ще забравя недокоснатите корени,
когато в теб ще бъде лесно да притеглиш
силно от момчето с гладни устни
ще бъда истината но останала оголена
в поле от бързеи потъващи в изгубване
във нажежено тяло, бесни като ручеи,
ще бъда милост и полу-докосване,
по галещите пръсти до сърцето ти,
и между късния ни залез ще се будим
в зората не успели да нахраниме греха си,
и през поляните обрасли ще сме лутащи се кораби,
когато те поискам, ще се давиш още толкова
когато очите ми не ще се крият,
и ще забравя времето за връщане и тръгване,
и времето което ни остава като щастие,
а ти, ще ми разкажеш цялото си удоволствие
със мекото протегнало си дланите към моите.
да пускам хвърчилата срещу вятъра
дали защото липсваше в пространството и
мириса на сладоста във въздуха,
така предвкусих от нектара на
поле от нощни детелини,
на топла кожа с цвят
на праскова и дива круша,
и за това аз знам ще дойде ден
когато ще забравя недокоснатите корени,
когато в теб ще бъде лесно да притеглиш
силно от момчето с гладни устни
ще бъда истината но останала оголена
в поле от бързеи потъващи в изгубване
във нажежено тяло, бесни като ручеи,
ще бъда милост и полу-докосване,
по галещите пръсти до сърцето ти,
и между късния ни залез ще се будим
в зората не успели да нахраниме греха си,
и през поляните обрасли ще сме лутащи се кораби,
когато те поискам, ще се давиш още толкова
когато очите ми не ще се крият,
и ще забравя времето за връщане и тръгване,
и времето което ни остава като щастие,
а ти, ще ми разкажеш цялото си удоволствие
със мекото протегнало си дланите към моите.
Let it Rain
Това безсмъртие на нашата душа
което крие се под пулса на ръцете ти,
когато тежестта с умората в зениците умира,
докосвайки те с дни в които ще вали
и тихо сякаш укротено и беззвучно,
по прашните вечерни и безлюдни улици заспиваш.
Защото аз съм просто пръст в пръста,
на набега безследно изкопал се в дири по лицето,
и знам че нищо утре няма да остане неизменно,
а любовта може да е тъй красива ако умеем да я пазим.
>>
което крие се под пулса на ръцете ти,
когато тежестта с умората в зениците умира,
докосвайки те с дни в които ще вали
и тихо сякаш укротено и беззвучно,
по прашните вечерни и безлюдни улици заспиваш.
Защото аз съм просто пръст в пръста,
на набега безследно изкопал се в дири по лицето,
и знам че нищо утре няма да остане неизменно,
а любовта може да е тъй красива ако умеем да я пазим.
>>
неделя, 8 август 2010 г.
Ако замлъкна в себе си завинаги
Ако искаш да ме чуеш че не съм обичал друга
освен за теб, за никого не съм мечтал,
и няма как дори за хубаво да те излъжа тихомълком
защото нищо хубаво не раждаш със лъжа и с мълчание.
Ако ме виждаш без лице във обеднелите ми чувства
и мислиш как да разделя от моето във теб и чуждото зад мен,
аз няма как да кажа колко сляпа си , а колко хубава,
защото любовта е нещото създадено с живота и за него.
И ако кажеш, искам светлина не просто бледи отражения
и цялата ти мисъл да е устремена неделимо в мен,
аз бих разкал малка приказка, за малката надежда,
която винаги успява да прекрачи сянката на тежкото.
Ако душата ми те пази сякаш в друго тяло
и в друг по-истински и свят за мен живот,
и толкова бих искал да повярваш че във него,
си моятa единствена и търсеща завинаги се обич.
И за това не знам как мога да ти кажа сбогом
и за това, не мога да си кажа просто в себе с и край,
а всъщност колко струват някакви болезнени мечтания
когато побеляваш все живеейки със стари спомени.
И за това навярно просто трябва да престана
да чакам някой който припознаваш в мен отново,
и за това са толкова безсмислени и думите, и жаждата
но как да те забравя, как да те забравя ...
освен за теб, за никого не съм мечтал,
и няма как дори за хубаво да те излъжа тихомълком
защото нищо хубаво не раждаш със лъжа и с мълчание.
Ако ме виждаш без лице във обеднелите ми чувства
и мислиш как да разделя от моето във теб и чуждото зад мен,
аз няма как да кажа колко сляпа си , а колко хубава,
защото любовта е нещото създадено с живота и за него.
И ако кажеш, искам светлина не просто бледи отражения
и цялата ти мисъл да е устремена неделимо в мен,
аз бих разкал малка приказка, за малката надежда,
която винаги успява да прекрачи сянката на тежкото.
Ако душата ми те пази сякаш в друго тяло
и в друг по-истински и свят за мен живот,
и толкова бих искал да повярваш че във него,
си моятa единствена и търсеща завинаги се обич.
И за това не знам как мога да ти кажа сбогом
и за това, не мога да си кажа просто в себе с и край,
а всъщност колко струват някакви болезнени мечтания
когато побеляваш все живеейки със стари спомени.
И за това навярно просто трябва да престана
да чакам някой който припознаваш в мен отново,
и за това са толкова безсмислени и думите, и жаждата
но как да те забравя, как да те забравя ...
събота, 7 август 2010 г.
Дали защото не можех да обичам
Ти знаеш ли как лесно е да се обича всъщност
и не защото дните празни са от плът или от глътката живот,
и за това наистина не го разбирам, казвам ти наистина
защо съм вечно тук а ти си вечно в края на света.
Ти казваш, много в мен пустини са покрили пъстрото,
дали защото просто липсва ми единствено от твоята вода
или защото аз съм лудия, за който има собствената истина
пропускаш вярното усещане където да се сбъдва нашата реалност.
Но няма път през всички сънища ако са временни пристанища,
а времето достаточно да кажем аз не те разбрах, защо,
и яроста, и бурите, и радоста и чувството и цялото пропуснато
за всичко има правилната мярка със която да си кажем вярвам ти.
Каква цена, така и не разбирам, кой е просяка от двама ни
за мен живота твърде прост е, когато го усещаме с душа,
когато в нас избираме за себе, избирайки се сякаш в някого,
и никаква цена не трябва да се плаща ако сме щастливи, двама.
Ти знаеш ли, не искам нищо в мен да свършва, и дали е свършило
и затова остава винаги вратата някъде назад, полу-отворена
кое са сънища когато виждам те във мен различна и тъй близка
кое е цветно и кое от чакане е избеляло в същноста си със годините.
Навярно всичко думи трябва да ни казват нещо важно
а аз не знам как мога да ти кажа, но защо изстина нашата любов,
дори да съм грешил не е защото в себе си не чувствам силно,
а сигурно защото мислих, че не ме обичаш.
И тъй, кои са думите, с които да ме видиш по различно
и как загубиха със времето крила е ясно,
а аз опитвах се със тях да те достигна,
но аз съм тук, а ти навярно знаеш, ти си там, защо не зная.
и не защото дните празни са от плът или от глътката живот,
и за това наистина не го разбирам, казвам ти наистина
защо съм вечно тук а ти си вечно в края на света.
Ти казваш, много в мен пустини са покрили пъстрото,
дали защото просто липсва ми единствено от твоята вода
или защото аз съм лудия, за който има собствената истина
пропускаш вярното усещане където да се сбъдва нашата реалност.
Но няма път през всички сънища ако са временни пристанища,
а времето достаточно да кажем аз не те разбрах, защо,
и яроста, и бурите, и радоста и чувството и цялото пропуснато
за всичко има правилната мярка със която да си кажем вярвам ти.
Каква цена, така и не разбирам, кой е просяка от двама ни
за мен живота твърде прост е, когато го усещаме с душа,
когато в нас избираме за себе, избирайки се сякаш в някого,
и никаква цена не трябва да се плаща ако сме щастливи, двама.
Ти знаеш ли, не искам нищо в мен да свършва, и дали е свършило
и затова остава винаги вратата някъде назад, полу-отворена
кое са сънища когато виждам те във мен различна и тъй близка
кое е цветно и кое от чакане е избеляло в същноста си със годините.
Навярно всичко думи трябва да ни казват нещо важно
а аз не знам как мога да ти кажа, но защо изстина нашата любов,
дори да съм грешил не е защото в себе си не чувствам силно,
а сигурно защото мислих, че не ме обичаш.
И тъй, кои са думите, с които да ме видиш по различно
и как загубиха със времето крила е ясно,
а аз опитвах се със тях да те достигна,
но аз съм тук, а ти навярно знаеш, ти си там, защо не зная.
сряда, 4 август 2010 г.
Нищо повече
Ако повярвам някой ден във добрата си,
ще прокопая път където да се срещнат други хората
да разберат, че малките неща променят и голямото,
че много от живота всъщност е излишно да разделяме.
Ако повярвам някой ден, че имам плът в душата си,
че цялата ми същност има сладоста на пчелен восък,
ще легна във леглото бавно до краката ти,
и после ще започна да израствам по нагоре.
Ако разбираш ли, все някой ден заспиме заедно
ще искам да завържа на неделното разклащане камбаните
ще искам да заспиш така дълбоко, че покоя ни
да скрие чашата която те опазва будна все от спомени.
Ако допишеш в мен останалото, обичта, омразата,
ще мога да мълча, когато полумрака се размива с слънцето
ще мога мълча в ноща която ще засявам семена във тялото,
и просто няма да сме никога отново същите.
ще прокопая път където да се срещнат други хората
да разберат, че малките неща променят и голямото,
че много от живота всъщност е излишно да разделяме.
Ако повярвам някой ден, че имам плът в душата си,
че цялата ми същност има сладоста на пчелен восък,
ще легна във леглото бавно до краката ти,
и после ще започна да израствам по нагоре.
Ако разбираш ли, все някой ден заспиме заедно
ще искам да завържа на неделното разклащане камбаните
ще искам да заспиш така дълбоко, че покоя ни
да скрие чашата която те опазва будна все от спомени.
Ако допишеш в мен останалото, обичта, омразата,
ще мога да мълча, когато полумрака се размива с слънцето
ще мога мълча в ноща която ще засявам семена във тялото,
и просто няма да сме никога отново същите.
вторник, 3 август 2010 г.
Третата секунда
По-важни бяха думите за теб, от всичко гладно на душата,
по-важно да си вярваш безусловно, сякаш е възможно някак,
след толкова пространства търсещи си място все обърнати така високо
и пътища които нямат и начало за да знаеш че ще свършат някога.
Лъжата стана истина, и бъдещето се оглежда сляпо, атрофирало,
напред години за които зад цената бъркаш и броенето на мислите,
и в себе си с развръзката логично по реда си, в две секунди да въздъхнеш
а третата е лихвите, от обич без условия но с етикет, износвяй я.
По-важен беше усета, а ситоста кошмар от собствената лудост,
отново да нареждаш в себе си това което няма и да имаш приживе,
по-лично е едва ли нещо в нощите пропуснато да споменеме,
а сънищата просто лукс от свободата на едно безсмъртие на сетивата ти.
А аз усещам всичко като дъжд от изстудени жълти пари,
раздиращи от почвата дълбоко в мен проникнали отвътре,
но не, това е нищо ново знаеш го но въпреки това говориш още,
надеждата умира, идва есента, а аз познавам есента със дъждовете.
Навярно смяташ, мога да присаждам всеки изгрев, все отново в себе си
и аз нали съм глухия, забравил пътя без да търси постояноство,
дали съм тук, защото някога така го исках, или просто е съдбата сляпа
а истината я достигаш във душата, ако вярваш в чудото да си обичан.
Усещам паузите, като изригване на съпротива и безпомощност,
надоло и нагоре, аз не съм приятел и за себе си съм чуждия,
и за това когато всичко се върти, не помня цялата мозайка
но знам че всяка кръпка неизбежно в мен спестена е от въздуха.
по-важно да си вярваш безусловно, сякаш е възможно някак,
след толкова пространства търсещи си място все обърнати така високо
и пътища които нямат и начало за да знаеш че ще свършат някога.
Лъжата стана истина, и бъдещето се оглежда сляпо, атрофирало,
напред години за които зад цената бъркаш и броенето на мислите,
и в себе си с развръзката логично по реда си, в две секунди да въздъхнеш
а третата е лихвите, от обич без условия но с етикет, износвяй я.
По-важен беше усета, а ситоста кошмар от собствената лудост,
отново да нареждаш в себе си това което няма и да имаш приживе,
по-лично е едва ли нещо в нощите пропуснато да споменеме,
а сънищата просто лукс от свободата на едно безсмъртие на сетивата ти.
А аз усещам всичко като дъжд от изстудени жълти пари,
раздиращи от почвата дълбоко в мен проникнали отвътре,
но не, това е нищо ново знаеш го но въпреки това говориш още,
надеждата умира, идва есента, а аз познавам есента със дъждовете.
Навярно смяташ, мога да присаждам всеки изгрев, все отново в себе си
и аз нали съм глухия, забравил пътя без да търси постояноство,
дали съм тук, защото някога така го исках, или просто е съдбата сляпа
а истината я достигаш във душата, ако вярваш в чудото да си обичан.
Усещам паузите, като изригване на съпротива и безпомощност,
надоло и нагоре, аз не съм приятел и за себе си съм чуждия,
и за това когато всичко се върти, не помня цялата мозайка
но знам че всяка кръпка неизбежно в мен спестена е от въздуха.
Когато си отиваш
Аз гледам себе си когато си отиваш,
аз гледам силиуета на мечтите,
които някъде послушно отмалели,
превръщат думите и сънищата все в дописване.
Аз гледам липсата на твоята прегръдка,
и толкова въпроси, но защо, защо мълчиш,
аз имам отговори и безброй погребани въпроси,
и някак все не мога да те осъдя и те съдя всъщност.
Аз гледам дъждове и време за живеене,
което още ще стои отвън с годините пред прага ми,
аз зная колко искам добротата да запазва същноста ни,
и как загубвам стъпките си в дъждове и изличени спомени.
Дали е време да се изплатим за всичко вече,
за всичко чакащо в сърцата да възкръсва,
или от страх и гордост ще забравим да се връщаме,
защото времето отива си, изтича като пясък във пустиня.
Аз гледам любовта, протягайки ръка да галя,
аз гледам толкова врати зад мен затворени отвътре,
и този вечен опит да си кажеш още мога, просто вярвай ми,
и всяка истинска секунда да започва ежедневно със смърта ти.
Аз гледам спомени, и толкова прекършено желание,
и сякаш в мен ще взриви света от непримеримост,
а всъщност никога не искам да те губя, никога не чуваш ли,
но думите са толкова немощни да опазят живите.
И за това върви, отивай си, прощавай ми, разбирай,
аз помня със ръцете както те погребвах със живота,
и слагах толкова цветя, и се надявах да ме мразиш после,
къде сълзите ни преливат и до лудост, а е тъмно и дълбоко.
Но аз не мога, няма за къде да тръгна, аз съм тука,
аз толкова се изморих да чакам как ще кажеш имам те,
и за това разбираш ли, че любовта е само моето убийство,
любовта не умира, умираме ние отвътре завинаги моя мила.
аз гледам силиуета на мечтите,
които някъде послушно отмалели,
превръщат думите и сънищата все в дописване.
Аз гледам липсата на твоята прегръдка,
и толкова въпроси, но защо, защо мълчиш,
аз имам отговори и безброй погребани въпроси,
и някак все не мога да те осъдя и те съдя всъщност.
Аз гледам дъждове и време за живеене,
което още ще стои отвън с годините пред прага ми,
аз зная колко искам добротата да запазва същноста ни,
и как загубвам стъпките си в дъждове и изличени спомени.
Дали е време да се изплатим за всичко вече,
за всичко чакащо в сърцата да възкръсва,
или от страх и гордост ще забравим да се връщаме,
защото времето отива си, изтича като пясък във пустиня.
Аз гледам любовта, протягайки ръка да галя,
аз гледам толкова врати зад мен затворени отвътре,
и този вечен опит да си кажеш още мога, просто вярвай ми,
и всяка истинска секунда да започва ежедневно със смърта ти.
Аз гледам спомени, и толкова прекършено желание,
и сякаш в мен ще взриви света от непримеримост,
а всъщност никога не искам да те губя, никога не чуваш ли,
но думите са толкова немощни да опазят живите.
И за това върви, отивай си, прощавай ми, разбирай,
аз помня със ръцете както те погребвах със живота,
и слагах толкова цветя, и се надявах да ме мразиш после,
къде сълзите ни преливат и до лудост, а е тъмно и дълбоко.
Но аз не мога, няма за къде да тръгна, аз съм тука,
аз толкова се изморих да чакам как ще кажеш имам те,
и за това разбираш ли, че любовта е само моето убийство,
любовта не умира, умираме ние отвътре завинаги моя мила.
събота, 31 юли 2010 г.
Защото е лято
Аз мисля си, живота е едно безкрайно в нас сбогуване
не криейки от тази самота попила от света наоколо,
и думите, пътеката останала далеч от тихото на свободата
и близостта приела собствената форма търсеща очите си във другия.
Олеква ако те прегърна с думите, ако те погаля сякаш дишайки
и в себе си покълнали беззвучния да плуват в тишината сънени,
къде съм аз, къде си ти, какво остава неизказано във мислите
когато липсва измеримост със която да усетя голотата в раменете ти.
Аз мисля си живота е в секундите за миг преди да се достигнем,
когато можем да скъсим безкрайността в два лъча светлина,
и вместо да познаваме света на тук и на отсреща все измервайки си чувствата,
да знаем, имаме очи с които някой те притегля в себе си безсмъртно.
И знаеш ли, ужасно е да лягаш вечно в празнина и във съмнения,
кое е твоето лице, защо душата ти се крие с тежестта отдолу,
и ако отричам себе си от всичките пясъци улегнали за да останеш жива,
това не е ли нещо със което да си кажем стига ми, за да сме живи.
И аз се мъча вместо теб да бъда силния, а сила всъщност има ли,
понякога е толкова студено, нищо че е лято и е юли, и горещо,
аз искам просто да прегърна близостта и тази вечер да прилегне укротена
и да избуява разпиляна във света на шарените сънища на прашни улици.
Ако не беше толкова далеч, дали на обед щяхме да приседнем двама
и ти със шарената рокля, да разцъфнеш срамежливо като ален мак,
дали ще е достатъчно да ти даря от себе си, и да си вътрешно от моето
и за това аз просто искам да прилегнеш на тревата и да дишаш в мен живота.
не криейки от тази самота попила от света наоколо,
и думите, пътеката останала далеч от тихото на свободата
и близостта приела собствената форма търсеща очите си във другия.
Олеква ако те прегърна с думите, ако те погаля сякаш дишайки
и в себе си покълнали беззвучния да плуват в тишината сънени,
къде съм аз, къде си ти, какво остава неизказано във мислите
когато липсва измеримост със която да усетя голотата в раменете ти.
Аз мисля си живота е в секундите за миг преди да се достигнем,
когато можем да скъсим безкрайността в два лъча светлина,
и вместо да познаваме света на тук и на отсреща все измервайки си чувствата,
да знаем, имаме очи с които някой те притегля в себе си безсмъртно.
И знаеш ли, ужасно е да лягаш вечно в празнина и във съмнения,
кое е твоето лице, защо душата ти се крие с тежестта отдолу,
и ако отричам себе си от всичките пясъци улегнали за да останеш жива,
това не е ли нещо със което да си кажем стига ми, за да сме живи.
И аз се мъча вместо теб да бъда силния, а сила всъщност има ли,
понякога е толкова студено, нищо че е лято и е юли, и горещо,
аз искам просто да прегърна близостта и тази вечер да прилегне укротена
и да избуява разпиляна във света на шарените сънища на прашни улици.
Ако не беше толкова далеч, дали на обед щяхме да приседнем двама
и ти със шарената рокля, да разцъфнеш срамежливо като ален мак,
дали ще е достатъчно да ти даря от себе си, и да си вътрешно от моето
и за това аз просто искам да прилегнеш на тревата и да дишаш в мен живота.
сряда, 28 юли 2010 г.
Над покривите на града
Ти знаеш ли до колко си важна за мен, ти знаеш нали,
като това първо момиче което целуваш по устните, очите притваряйки,
като любов която умира в леглото от старост, едно прегърнато цяло,
като древна поличба която отново живее но в друг свят съня си.
Ти знаеш ли какъв е цвета на сърцето когато изгаря по кожата,
с какво помним лъчите от крехките пръсти стопили се в скута ти,
не я сънуваме, а просто в себе си я пазим дълбоко и чисто ранимо,
не гледаме през нея, но е същата точно тази, наша си единствена обич.
Ти знаеш ли, светът израства със дни и полека открива си тайничко пътя,
прилича на някаква приказка, от която различен се будиш сред кратко затишие,
и помнейки всяко докосване в което се учим какво е да помниш обичайки,
изграждаме спомени когато душите ни сплитат се в докосване търсейки истина.
А после ще дойде и утро, тъй дълго отлагано след безброй кратки безвремия
и ти ще си там до моята гръд, тъй близко в сърцето ми една малка вселена
и аз ще те гледам заключен във твоето тихичко дишане, пазеш съня ти
като едно място в което се сбъдват най-тайните мечти, от едно бъдеще.
>>>
като това първо момиче което целуваш по устните, очите притваряйки,
като любов която умира в леглото от старост, едно прегърнато цяло,
като древна поличба която отново живее но в друг свят съня си.
Ти знаеш ли какъв е цвета на сърцето когато изгаря по кожата,
с какво помним лъчите от крехките пръсти стопили се в скута ти,
не я сънуваме, а просто в себе си я пазим дълбоко и чисто ранимо,
не гледаме през нея, но е същата точно тази, наша си единствена обич.
Ти знаеш ли, светът израства със дни и полека открива си тайничко пътя,
прилича на някаква приказка, от която различен се будиш сред кратко затишие,
и помнейки всяко докосване в което се учим какво е да помниш обичайки,
изграждаме спомени когато душите ни сплитат се в докосване търсейки истина.
А после ще дойде и утро, тъй дълго отлагано след безброй кратки безвремия
и ти ще си там до моята гръд, тъй близко в сърцето ми една малка вселена
и аз ще те гледам заключен във твоето тихичко дишане, пазеш съня ти
като едно място в което се сбъдват най-тайните мечти, от едно бъдеще.
>>>
Къде започва утре
Стига вече, стига ме къса от тази дъждовна душа,
ти не виждаш ли, аз съм толкова лесен за стигане,
аз не си тръгвам ако срещна всяка нова звезда,
ако просто споделяш живота, оставам от топлото в себе си.
Стига толкова нощни пътеки, прозорци познали небето безспир,
аз познавам съдбата със която да бъдем щастливи, не чуваш ли,
но не мога да пазя небе за което стените са кухи и слепи зад бурите,
и не искам пространства, в които да прося очите ти, нейде спестено отвътре.
И когато те няма и нощта се събира във шепи от мислите падайки,
и на глас няма как да ти кажа обичам те, болно заспивайки
аз забравям за себе си, аз забравям света, аз забравям и тебе,
и живота върви си нататък, не защото така съм го търсил в сърцето.
Стига вече, ти знаеш ли аз цял живот забравям все някаква обич,
и не знам колко залези сякаш си паднаха окосени невръстни изострени,
аз опитвам да имам душа със която разбираш не само зад късото в прага си,
но не мога да зная къде ще изгубим вълшебния усет отвънка.
И за това не търси забодено остро на черно нейде в вените,
аз не знам във какво да повярвам и кое е единствено истинско
и не предавам от никой, просто опитвам да свикна във дните без тебе,
по една от звездите успели да греят в небето за което сънуваш.
ти не виждаш ли, аз съм толкова лесен за стигане,
аз не си тръгвам ако срещна всяка нова звезда,
ако просто споделяш живота, оставам от топлото в себе си.
Стига толкова нощни пътеки, прозорци познали небето безспир,
аз познавам съдбата със която да бъдем щастливи, не чуваш ли,
но не мога да пазя небе за което стените са кухи и слепи зад бурите,
и не искам пространства, в които да прося очите ти, нейде спестено отвътре.
И когато те няма и нощта се събира във шепи от мислите падайки,
и на глас няма как да ти кажа обичам те, болно заспивайки
аз забравям за себе си, аз забравям света, аз забравям и тебе,
и живота върви си нататък, не защото така съм го търсил в сърцето.
Стига вече, ти знаеш ли аз цял живот забравям все някаква обич,
и не знам колко залези сякаш си паднаха окосени невръстни изострени,
аз опитвам да имам душа със която разбираш не само зад късото в прага си,
но не мога да зная къде ще изгубим вълшебния усет отвънка.
И за това не търси забодено остро на черно нейде в вените,
аз не знам във какво да повярвам и кое е единствено истинско
и не предавам от никой, просто опитвам да свикна във дните без тебе,
по една от звездите успели да греят в небето за което сънуваш.
неделя, 25 юли 2010 г.
Лирични отклонения
Ако да обичаш не е за мен прелитнал
порив между листите на път на някъде
завесите поклащащи се леко,
пред отворения свят изглеждаш като в черно бяло,
когато те дописвам в мен със дни
защото думите са тъй безволно избелели,
да обичам не е очакване за по-красивите и
овладени чувства сменяйки лицето на човека,
а нещо от което гасне пламъка в секунди, дни,
и месеци, и още как измерваме от времето с което помним.
И за това, не мога да разбирам тази твоя
премълчана споделена наша обща обич,
за някой който може би е първата посока сутрин,
и не разбирам бедността в която си богат,
способен да очакваш изгрева в едно красиво утро,
за да те имам в силуета на живяното
и припознал душата ти за кратката но измерена секунда,
а тя, душата е като отхвърлена от ято болна птица,
и всичко някак се оглежда после друго,
самата същност търсеща взаимност в всеки срещнат
можещ да гладува малко с нежността с която теб обичах,
или защото няма нищо за което чувствата,
да могат да опазват чувствата от съхраняване,
носталгия в която казваме аз искам повече да дишам,
повече извън оковите на всяка рамка и разбиране,
и този привкус на кръвта по устните да бъде още,
когато хапеш ме до болка в страст и искаш, искаш, ..
потръпването на клавишите, във ритъма отнякъде
навлизайки дълбоко камбани взрив усилил и туптенето,
и ритъма се стича ако впиваш силно нокти
за да можеш да въздъхнеш после укротено.
Познаваш ли от тази напоритост с която все опитваш
къде ще стигне края си дори ако протегнеш мислите,
когато всъщност липсва някаква опитомена вътрешна среда
и място вечер образа на този смях, и ти да гледаш мен,
когато виждаш с толкова лица, и всички те мълчат,
и после викат едновременно, а всъщност тихо е,
и кой от другата страна е в теб приятеля
и кой е винаги стоящ отсреща в мене лудия.
Лирични отклонения, някак може би пресилени,
разтегляйки се в склона грабнал цялото останало безсъние,
хвани, придърпай ме, разкъсай ме отвътре,
но пощади лицето ми от загуба на спомена, че има утре.
порив между листите на път на някъде
завесите поклащащи се леко,
пред отворения свят изглеждаш като в черно бяло,
когато те дописвам в мен със дни
защото думите са тъй безволно избелели,
да обичам не е очакване за по-красивите и
овладени чувства сменяйки лицето на човека,
а нещо от което гасне пламъка в секунди, дни,
и месеци, и още как измерваме от времето с което помним.
И за това, не мога да разбирам тази твоя
премълчана споделена наша обща обич,
за някой който може би е първата посока сутрин,
и не разбирам бедността в която си богат,
способен да очакваш изгрева в едно красиво утро,
за да те имам в силуета на живяното
и припознал душата ти за кратката но измерена секунда,
а тя, душата е като отхвърлена от ято болна птица,
и всичко някак се оглежда после друго,
самата същност търсеща взаимност в всеки срещнат
можещ да гладува малко с нежността с която теб обичах,
или защото няма нищо за което чувствата,
да могат да опазват чувствата от съхраняване,
носталгия в която казваме аз искам повече да дишам,
повече извън оковите на всяка рамка и разбиране,
и този привкус на кръвта по устните да бъде още,
когато хапеш ме до болка в страст и искаш, искаш, ..
потръпването на клавишите, във ритъма отнякъде
навлизайки дълбоко камбани взрив усилил и туптенето,
и ритъма се стича ако впиваш силно нокти
за да можеш да въздъхнеш после укротено.
Познаваш ли от тази напоритост с която все опитваш
къде ще стигне края си дори ако протегнеш мислите,
когато всъщност липсва някаква опитомена вътрешна среда
и място вечер образа на този смях, и ти да гледаш мен,
когато виждаш с толкова лица, и всички те мълчат,
и после викат едновременно, а всъщност тихо е,
и кой от другата страна е в теб приятеля
и кой е винаги стоящ отсреща в мене лудия.
Лирични отклонения, някак може би пресилени,
разтегляйки се в склона грабнал цялото останало безсъние,
хвани, придърпай ме, разкъсай ме отвътре,
но пощади лицето ми от загуба на спомена, че има утре.
събота, 24 юли 2010 г.
Къде познаваме сърцето си
Понякога отваря се небето и за мен, като един прозорец някъде отвъд и нагоре,
и сякаш иска да излее цялата си натежалост от сълзите по лицето,
макар за простосмъртните билетите за Рая да се дават все назаем другимо, ..
а аз с учудване да гледам и това как трепва като лист прегъната от усета надеждата,
почти започнал да докосва пролива в безсмъртието ни на чувствата.
Ти можеш да говориш много за нещата, но аз не стигам до покоя на ръцете ти,
а аз не искам да съм беглата прогноза за разваляне на времето,
или единствения спътник между полета на дъждовете някъде отвътре.
И ако всяка утрешна полу-вина която ще ме стигне, като къс мълчание, като тишина,
защото няма как да те запазя, ако в душата е така широко за поделяне,
а аз не мога все да разбера, защо е нуждата оставаща с запомнянето на вините
а все пропускаща от светлината със която да се довериш в невинното на другия,
и колко трудно е да имаме причини да разбираме, а не усещане за мярката от теб до мен.
Но не мисли със огорчение, не е студеното говорещото във думите, мерилото за толкова различия,
аз просто целия горя, когато все едно и също се повтаря,в мен липсва близкия приятел,
и времето с което да олекнеш, когато всичко цъфнало ще бъде лято и няма да се свърши,
и че живота ти е важен с другите неща които нямат нищо общо с разстояния и граници.
Но някак моето объркване е в мислите, доколко можеш да говориш като в себе си за мен,
и колко моя свят, и моята прохождаща за порива обвързаност е нещо извървяно лично твое,
и ако обичам, а разбирам многото лица с които няма как да те погледна, ако не поискаш.
Говориш ли със мен, с размитите черти от спомени за преживяно бъдеще,
живота не е труден, ако не закърпваме със личната си участ не отново еднолично,
къде е мястото и времето, поредното началото, и колко интервюта на надежда има да дописваме.
И друго, аз познавам малката планета със цветя, историята и с неясен край на принца,
когато всъщност бих продал от своята душа, за много малко, но туй ли е живота,
аз казвал ли съм ти, че мразя толкова във себе си разделите със близкото,
и стига толкова въпроси, има ли значение когато ти си там, а аз съм тук, а аз не знам защо,
защо е трудно да се изповядаш със сърцето си, онази другата, единствена, пропусната,
уморих се да говоря, къде е топлината на ръцете ти, къде познаваме сърцето си.
и сякаш иска да излее цялата си натежалост от сълзите по лицето,
макар за простосмъртните билетите за Рая да се дават все назаем другимо, ..
а аз с учудване да гледам и това как трепва като лист прегъната от усета надеждата,
почти започнал да докосва пролива в безсмъртието ни на чувствата.
Ти можеш да говориш много за нещата, но аз не стигам до покоя на ръцете ти,
а аз не искам да съм беглата прогноза за разваляне на времето,
или единствения спътник между полета на дъждовете някъде отвътре.
И ако всяка утрешна полу-вина която ще ме стигне, като къс мълчание, като тишина,
защото няма как да те запазя, ако в душата е така широко за поделяне,
а аз не мога все да разбера, защо е нуждата оставаща с запомнянето на вините
а все пропускаща от светлината със която да се довериш в невинното на другия,
и колко трудно е да имаме причини да разбираме, а не усещане за мярката от теб до мен.
Но не мисли със огорчение, не е студеното говорещото във думите, мерилото за толкова различия,
аз просто целия горя, когато все едно и също се повтаря,в мен липсва близкия приятел,
и времето с което да олекнеш, когато всичко цъфнало ще бъде лято и няма да се свърши,
и че живота ти е важен с другите неща които нямат нищо общо с разстояния и граници.
Но някак моето объркване е в мислите, доколко можеш да говориш като в себе си за мен,
и колко моя свят, и моята прохождаща за порива обвързаност е нещо извървяно лично твое,
и ако обичам, а разбирам многото лица с които няма как да те погледна, ако не поискаш.
Говориш ли със мен, с размитите черти от спомени за преживяно бъдеще,
живота не е труден, ако не закърпваме със личната си участ не отново еднолично,
къде е мястото и времето, поредното началото, и колко интервюта на надежда има да дописваме.
И друго, аз познавам малката планета със цветя, историята и с неясен край на принца,
когато всъщност бих продал от своята душа, за много малко, но туй ли е живота,
аз казвал ли съм ти, че мразя толкова във себе си разделите със близкото,
и стига толкова въпроси, има ли значение когато ти си там, а аз съм тук, а аз не знам защо,
защо е трудно да се изповядаш със сърцето си, онази другата, единствена, пропусната,
уморих се да говоря, къде е топлината на ръцете ти, къде познаваме сърцето си.
сряда, 21 юли 2010 г.
Единственно, във себе си
Ти разбираш нали, че за тебе създавам от всичко във себе си слънцето,
всяко синьо небе, всеки цвят, всяко тъжно мечтание, бреговете на липсата,
и очите ми търсят си място под твоята кожа на близо до твоите,
по-навътре, по-неделимо, по-истински във това което остава единствено.
Ти разбираш нали, че не искам да бъда стена между разлики в мислите
и започва деня ми с надежда която да търся в сърцето ти винаги,
ти разбираш нали, че не тръгнах защото до гроб те осъдих за грешното,
а защото ми липсваше толкова много във болката нежността на ръцете ти.
Ти разбираш нали, аз говоря със теб от гласа само в мене прошепнат
и тогава лъжата и грешките нямат фатална сляпа страна, просто път за достигане,
ти разбираш нали, че не мога да бъда идеален когато безплътното граби те,
но аз мога да чувам когато говориш отвътре във мен, аз те чувам наистина.
За това не очаквай да зная от къде ще започва и пътя и мястото,
няма нищо което да пазиш безгласно в душата си болно и жадно,
колко пъти ще казвам говори ми, говори ми, говори с гласа си с доверие,
а със времето ще закърпиме всичко в душите способно да ражда мечтание.
всяко синьо небе, всеки цвят, всяко тъжно мечтание, бреговете на липсата,
и очите ми търсят си място под твоята кожа на близо до твоите,
по-навътре, по-неделимо, по-истински във това което остава единствено.
Ти разбираш нали, че не искам да бъда стена между разлики в мислите
и започва деня ми с надежда която да търся в сърцето ти винаги,
ти разбираш нали, че не тръгнах защото до гроб те осъдих за грешното,
а защото ми липсваше толкова много във болката нежността на ръцете ти.
Ти разбираш нали, аз говоря със теб от гласа само в мене прошепнат
и тогава лъжата и грешките нямат фатална сляпа страна, просто път за достигане,
ти разбираш нали, че не мога да бъда идеален когато безплътното граби те,
но аз мога да чувам когато говориш отвътре във мен, аз те чувам наистина.
За това не очаквай да зная от къде ще започва и пътя и мястото,
няма нищо което да пазиш безгласно в душата си болно и жадно,
колко пъти ще казвам говори ми, говори ми, говори с гласа си с доверие,
а със времето ще закърпиме всичко в душите способно да ражда мечтание.
вторник, 20 юли 2010 г.
Цената на една прегръдка
Тази вечер всички филми говорят за секс, какво безсрамие
а аз последно вече и не помня как го правехме със тебе някога,
дали защото всъщност каза ми че съм на грешна част от грешната история,
а аз не мога да забравя колко те намразих с липсата на мекотата ти.
Но тази вечер нямам и понятие кого очаквам, мен очаква ли ме някого
не съм от тези дето вярват много в празни думи, много е горещо всъщност,
живота някак си налага вечно сивата окраска в прозата и във делата ни,
и тъй започваш да се виждаш с вечерите пишейки писмата си извън вълшебството.
Така остана връзката към другите останали за някъде заминали,
направих си акаунт във сайт за запознанства, някак си напук и на съдбата,
и не че някой ще ти кажи, ей като те видя сърцето ми вибрира от желание,
но някак успокоява усещането че може те стигнат, и на луната.
А всъщност мисля си, че има толкова обикновени хора,
такива дето чакат от години някой да ги съхрани във себе си, за малко,
и добротата не е луксозна стока със която да наддаваме душата си,
а просто нещо за което да прегръщаме защото идва ни отвътре.
И ако свърши цялата история, напред, назад, завинаги, понякога
не питай мога ли да се завърна без да съм намерил място в мръсното
това съм аз, едно такова вечно отрицание на правилата,
но някой който знае колко плащаме с годините една прегръдка.
а аз последно вече и не помня как го правехме със тебе някога,
дали защото всъщност каза ми че съм на грешна част от грешната история,
а аз не мога да забравя колко те намразих с липсата на мекотата ти.
Но тази вечер нямам и понятие кого очаквам, мен очаква ли ме някого
не съм от тези дето вярват много в празни думи, много е горещо всъщност,
живота някак си налага вечно сивата окраска в прозата и във делата ни,
и тъй започваш да се виждаш с вечерите пишейки писмата си извън вълшебството.
Така остана връзката към другите останали за някъде заминали,
направих си акаунт във сайт за запознанства, някак си напук и на съдбата,
и не че някой ще ти кажи, ей като те видя сърцето ми вибрира от желание,
но някак успокоява усещането че може те стигнат, и на луната.
А всъщност мисля си, че има толкова обикновени хора,
такива дето чакат от години някой да ги съхрани във себе си, за малко,
и добротата не е луксозна стока със която да наддаваме душата си,
а просто нещо за което да прегръщаме защото идва ни отвътре.
И ако свърши цялата история, напред, назад, завинаги, понякога
не питай мога ли да се завърна без да съм намерил място в мръсното
това съм аз, едно такова вечно отрицание на правилата,
но някой който знае колко плащаме с годините една прегръдка.
Жива вода
Ще я задуша тази куча привързаност да те следвам във себе си
и не защото мисля някому все злото блъскам се насреща с тези думи
ако ме беше чула, в трите ми секунди за живот и за поемане на въздух
едва ли щеше да познаеш още изкривени доказателства на бедността ми.
Каква ирония са напъните да изтръгна цял от болката живота
и как се мразя с туй как винаги избирах другата страна на себе си,
не ми разправяй колко съм обичал, колко ме познаваш със далечното докосване
защото нищо не разбираш гледаща от цялото пространство извисена над душата.
Какво остава просто края още се променя във очите без вълшебства,
като една мъгла от сивото безбрежие на маранята сутрин натежала,
гори света, в последните си напъни да се изпълни с нежност във душата ми
такива вечери мечтаеш просто да преспиш при някого дори за малко.
Притихвам, спирам се, магията отдавна в мен я няма,
и колкото и да обяснявам как се оцелява с жаждата за заедно изгубвам се,
а само мога да поставям диагнози на едно безкрайно падане
когато ти не можеш просто да ми кажеш някаква човешка жива дума.
и не защото мисля някому все злото блъскам се насреща с тези думи
ако ме беше чула, в трите ми секунди за живот и за поемане на въздух
едва ли щеше да познаеш още изкривени доказателства на бедността ми.
Каква ирония са напъните да изтръгна цял от болката живота
и как се мразя с туй как винаги избирах другата страна на себе си,
не ми разправяй колко съм обичал, колко ме познаваш със далечното докосване
защото нищо не разбираш гледаща от цялото пространство извисена над душата.
Какво остава просто края още се променя във очите без вълшебства,
като една мъгла от сивото безбрежие на маранята сутрин натежала,
гори света, в последните си напъни да се изпълни с нежност във душата ми
такива вечери мечтаеш просто да преспиш при някого дори за малко.
Притихвам, спирам се, магията отдавна в мен я няма,
и колкото и да обяснявам как се оцелява с жаждата за заедно изгубвам се,
а само мога да поставям диагнози на едно безкрайно падане
когато ти не можеш просто да ми кажеш някаква човешка жива дума.
Има нужда от крила
Би трябвало да бъде всичко лесно казваш ми любима,
a ако започваш винаги в началото да преброяваш пилците след всяко лято,
ако запазваш всички рани от които ще загубваш още плътността си,
и само се надяваш следващата да те вземе с старите.
А някак края му не виждам и не виждам, никак даже утре,
макар да има нещо изкупително във въздуха от огъня на лятото,
да изгориш е нещо невъзможно в бедността си, все за няколко секунди,
а да забравиш е като да хвърлиш всичко за което вярваш че усещах някога.
И не заради това да изпревариш някой можеш да се връщаш малко още
и не в желанието да си точната награда и някак над съдбата
а просто лутайки се със надежда че обичта навярно съществува с другото лице,
и няма нужда да сме вечно тези срещащи стените си в сърцата.
Преди си мислех че съдбата ни обрича да се случим непременно,
че времето показва от коя страна е вярната следа за да се помним,
след толкова години самота не знам да вярвам ли във някой още,
дали да търся точно теб, защото мога да те видя още в силуета на луната си.
Какви са нашите желания, какви са тези бегли невъзможни разстояния,
какви са толкова огромните стени в които няма по нататък стигане,
кого разбираме, кого не можем да опазим, и докога ще чакаме
защо е ужасно трудно да намерим щастие в секундите си заедно.
Въпроси, истини, разперили въздушно сенките за крилете си,
най-лесно да си кажеш, карай ще ти мине само дърпай времето с ръцете си
а после всичко някак ще се стопли, както всяка пролет въздуха в сезоните,
а аз не знам кое е истината, коя е вярната посока да запомням
къде започва всичко и кога обречено е да си кажем свърши.
a ако започваш винаги в началото да преброяваш пилците след всяко лято,
ако запазваш всички рани от които ще загубваш още плътността си,
и само се надяваш следващата да те вземе с старите.
А някак края му не виждам и не виждам, никак даже утре,
макар да има нещо изкупително във въздуха от огъня на лятото,
да изгориш е нещо невъзможно в бедността си, все за няколко секунди,
а да забравиш е като да хвърлиш всичко за което вярваш че усещах някога.
И не заради това да изпревариш някой можеш да се връщаш малко още
и не в желанието да си точната награда и някак над съдбата
а просто лутайки се със надежда че обичта навярно съществува с другото лице,
и няма нужда да сме вечно тези срещащи стените си в сърцата.
Преди си мислех че съдбата ни обрича да се случим непременно,
че времето показва от коя страна е вярната следа за да се помним,
след толкова години самота не знам да вярвам ли във някой още,
дали да търся точно теб, защото мога да те видя още в силуета на луната си.
Какви са нашите желания, какви са тези бегли невъзможни разстояния,
какви са толкова огромните стени в които няма по нататък стигане,
кого разбираме, кого не можем да опазим, и докога ще чакаме
защо е ужасно трудно да намерим щастие в секундите си заедно.
Въпроси, истини, разперили въздушно сенките за крилете си,
най-лесно да си кажеш, карай ще ти мине само дърпай времето с ръцете си
а после всичко някак ще се стопли, както всяка пролет въздуха в сезоните,
а аз не знам кое е истината, коя е вярната посока да запомням
къде започва всичко и кога обречено е да си кажем свърши.
понеделник, 19 юли 2010 г.
Да имаш и да нямаш
От толкова истини, познаваш праха отлежал там отвътре полепнал в стените
и липсва ти въздух, и липсва ти праг към небето отвъд тази тъй дълга нощ,
и няма сълзи, и няма познатата греховност на твоите устни с които сънуваш,
а само пастелно беззвучие сред няколко фатални и твърде крехки истини.
И още малко връщане, мечтания които чакат просто мястото,
а красотата е разпъната от опита да се изкаже непосилното на полета,
и не растат цветята, и не говорят натежали от живот и цветовете със ухание,
морето твърде е широко за крайбрежия без сянката на точно твоята чуплива същност.
А всичко във сърцето е на път и разделено сякаш някак твърде, твърде правилно,
дали съдбата го предрече или е вятъра в посоките обратно към промените,
аз малко имах от живота за да познавам гордо сладостта от жаждата на своето,
и щом те имам, не би ли трябвало да сме приседнали от същата страна на мислите.
След всички бури, свикваш с бурното на всяка зряла подранила ежегодно есен
и от коя страна се гонят птиците от натежали облаци във мен дори не знам,
.. да, моето сърце едва ли толкова умее да износва със години тази болка,
но то те помни в себе си способно да запази страховете че ще те уцели нямо.
и липсва ти въздух, и липсва ти праг към небето отвъд тази тъй дълга нощ,
и няма сълзи, и няма познатата греховност на твоите устни с които сънуваш,
а само пастелно беззвучие сред няколко фатални и твърде крехки истини.
И още малко връщане, мечтания които чакат просто мястото,
а красотата е разпъната от опита да се изкаже непосилното на полета,
и не растат цветята, и не говорят натежали от живот и цветовете със ухание,
морето твърде е широко за крайбрежия без сянката на точно твоята чуплива същност.
А всичко във сърцето е на път и разделено сякаш някак твърде, твърде правилно,
дали съдбата го предрече или е вятъра в посоките обратно към промените,
аз малко имах от живота за да познавам гордо сладостта от жаждата на своето,
и щом те имам, не би ли трябвало да сме приседнали от същата страна на мислите.
След всички бури, свикваш с бурното на всяка зряла подранила ежегодно есен
и от коя страна се гонят птиците от натежали облаци във мен дори не знам,
.. да, моето сърце едва ли толкова умее да износва със години тази болка,
но то те помни в себе си способно да запази страховете че ще те уцели нямо.
неделя, 18 юли 2010 г.
Преди да дойдат дъждовете
Това не е игра,
аз мога да те нося
даже да забравя в мен живота,
не е игра с която искам
да вървиш във крачка
с музиката само правилно,
не те деля на съществуване и
на загубване, не те поставям
в розово небе и синя пръст,
защото разбираш ли,
аз имам теб повече с копнежа
повече със раната че имаме значение
една достатъчност за всичко
и за всичко, чуваш ли поляните
и птиците, и тези бягащи дървета
с вятъра, аз повече мълча до теб,
защото думите били са тежки
и после имам само дълги нощи.
Как искам да ме хванеш и
да ме разстърсиш, с цялата си сила
гола, обуздавайки сезоните в умора
от промени и смяна на периоди.
Аз искам да остана някъде
преди и дъждовете да чертаят от
сивата романтика, да бягаме
смеещи се повече деца изгубени
по пясъка, аз искам, искам
да очаквам всяка сутрин с тебе.
И не задавай повече въпроса
за какво, кога ще свърши всичко,
не ме доказвай и не ме разбирай,
просто повече повтаряй липсваш ми,
повече притискай пръстите ми,
до гърдите си, и тази буря
в мен ще се успокои набързо
но не това е онова с което имаме,
колко близо можеш да стигнеш,
колко искаш да ме родиш в сърцето си.
аз мога да те нося
даже да забравя в мен живота,
не е игра с която искам
да вървиш във крачка
с музиката само правилно,
не те деля на съществуване и
на загубване, не те поставям
в розово небе и синя пръст,
защото разбираш ли,
аз имам теб повече с копнежа
повече със раната че имаме значение
една достатъчност за всичко
и за всичко, чуваш ли поляните
и птиците, и тези бягащи дървета
с вятъра, аз повече мълча до теб,
защото думите били са тежки
и после имам само дълги нощи.
Как искам да ме хванеш и
да ме разстърсиш, с цялата си сила
гола, обуздавайки сезоните в умора
от промени и смяна на периоди.
Аз искам да остана някъде
преди и дъждовете да чертаят от
сивата романтика, да бягаме
смеещи се повече деца изгубени
по пясъка, аз искам, искам
да очаквам всяка сутрин с тебе.
И не задавай повече въпроса
за какво, кога ще свърши всичко,
не ме доказвай и не ме разбирай,
просто повече повтаряй липсваш ми,
повече притискай пръстите ми,
до гърдите си, и тази буря
в мен ще се успокои набързо
но не това е онова с което имаме,
колко близо можеш да стигнеш,
колко искаш да ме родиш в сърцето си.
Да разделиш секундите
Те ме харесват, като сянка на моето аз
но не харесват моя живот,
твърде набързо казват
садиш градинта на чувствата.
Те ме обичат като времето с което
стават от леглото сити от мъжа вкусвал
миловидното лице, това лице което бях някога,
и вглъбеност в идеята за полета на живота.
Липсва корени, липсват посоки,
и за това аз съм пръста и молитвата
дявола и бога, който наричат с различни имена,
а аз рядко говоря за прераждане,
те сънуват следващия живот,
който също толкова ще опознаят с дирите.
Да съжаляваш е като паметта,
помниш само лепкавите секунди преди и след
и ако попиташ, колко струва едно раждане
в очертанията на живота, в изплъзналите се пръсти,
този свят от другата страна без преиграване,
без идеални роли и жажда за още, и още,
кога ще е достъатъчно, кога ще е просто наше.
Довиждане на цветовете, на глада и на мекотата
довиждане на клавишите които свирят музика
някъде между бедрата, пъпките на гърдите и,
мириса на сласт и потта от напъна,
като чаша с която извира живот
и искаш да пиеш, и още, и още си жаден, ..
това е живота който казваше че е пясъка в ръцете ми
който крие скъпоценни камъни в лицата останали невидяни
без мен, това е моята алчност и късмет,
моята достатъчно дълго очакване,
защото аз дишам дори и недочакал обичта ти
аз дишам дори и не срещнал мекотата на едно разбиране
аз дишвам когато всеки път вяла по стъклата на
твоите широки прозорци, с които любезно ме каниш.
И все по радко си казвам, има какво да ти дам,
има в мен красиво за раздаване, кажи ми къде са ръцете ти.
но не харесват моя живот,
твърде набързо казват
садиш градинта на чувствата.
Те ме обичат като времето с което
стават от леглото сити от мъжа вкусвал
миловидното лице, това лице което бях някога,
и вглъбеност в идеята за полета на живота.
Липсва корени, липсват посоки,
и за това аз съм пръста и молитвата
дявола и бога, който наричат с различни имена,
а аз рядко говоря за прераждане,
те сънуват следващия живот,
който също толкова ще опознаят с дирите.
Да съжаляваш е като паметта,
помниш само лепкавите секунди преди и след
и ако попиташ, колко струва едно раждане
в очертанията на живота, в изплъзналите се пръсти,
този свят от другата страна без преиграване,
без идеални роли и жажда за още, и още,
кога ще е достъатъчно, кога ще е просто наше.
Довиждане на цветовете, на глада и на мекотата
довиждане на клавишите които свирят музика
някъде между бедрата, пъпките на гърдите и,
мириса на сласт и потта от напъна,
като чаша с която извира живот
и искаш да пиеш, и още, и още си жаден, ..
това е живота който казваше че е пясъка в ръцете ми
който крие скъпоценни камъни в лицата останали невидяни
без мен, това е моята алчност и късмет,
моята достатъчно дълго очакване,
защото аз дишам дори и недочакал обичта ти
аз дишам дори и не срещнал мекотата на едно разбиране
аз дишвам когато всеки път вяла по стъклата на
твоите широки прозорци, с които любезно ме каниш.
И все по радко си казвам, има какво да ти дам,
има в мен красиво за раздаване, кажи ми къде са ръцете ти.
Моята болест
Душата ме боли, душата ме боли,
поредната ми есен по средата на лятото,
какво не достигнах, какво все пропуснах
душата ме боли с години бягащи от мене сякаш.
Дали те надживях, дали не те дочаках
дали познавах вечно криво мислите в сърцето си,
душата ме боли, по тъпо от умиране
аз искам да забравя чувствата,
аз искам да не помня нищо в себе си.
Душата ме боли като гора
в която огъня е взел живота гълтайки,
душата ме боли така
като жената оставила детето си отвънка,
душата ме боли като пръста
не виждала дъжда от три години,
о боже има ли във мен такъв живот,
за който няма да потрябва да надмогвам дните.
Душата ме боли за тези в мен
които казваха че нямам нищо,
душата ме боли за всички спомени
които толкова не искам да остават в мен дописвани,
душата ме боли с лице на шут,
по грозно от смеха намразил болното,
душата ми е стон от тишина, която мразя
със избраната във мене надживяна обич.
А всъщност толкова е тихо, толкова ..
поредната ми есен по средата на лятото,
какво не достигнах, какво все пропуснах
душата ме боли с години бягащи от мене сякаш.
Дали те надживях, дали не те дочаках
дали познавах вечно криво мислите в сърцето си,
душата ме боли, по тъпо от умиране
аз искам да забравя чувствата,
аз искам да не помня нищо в себе си.
Душата ме боли като гора
в която огъня е взел живота гълтайки,
душата ме боли така
като жената оставила детето си отвънка,
душата ме боли като пръста
не виждала дъжда от три години,
о боже има ли във мен такъв живот,
за който няма да потрябва да надмогвам дните.
Душата ме боли за тези в мен
които казваха че нямам нищо,
душата ме боли за всички спомени
които толкова не искам да остават в мен дописвани,
душата ме боли с лице на шут,
по грозно от смеха намразил болното,
душата ми е стон от тишина, която мразя
със избраната във мене надживяна обич.
А всъщност толкова е тихо, толкова ..
петък, 16 юли 2010 г.
Лицето на чувствата
Ако можехме да кажем какво е доброта
какво е обич и какво е просто нужда,
ако можехме да дефинираме ранимото в душата си,
ако успявахме да закрещим когато се загубваме сред другите.
Ако света желаеше да оправдае смисъла,
и нямаше и болни, и ранени, и обречени,
ако се срещахме по улиците не като различия
ако не си дължахме нищо, и от нищо не зависехме.
Ако любовта създаваше не двойни острови,
ако не я разказвахме от дъното на бедността със думи,
ако летежите не бяха само краткотрайни слепи пориви,
до следващата нужда от по-истинска надежда.
Ако оставахме преди да се напуснем,
ако говорехме преди да замълчим разбирайки,
ако оставяхме вратите си отворени във себе си,
ако имаше какво да ми разкажеш преди заспиване.
какво е обич и какво е просто нужда,
ако можехме да дефинираме ранимото в душата си,
ако успявахме да закрещим когато се загубваме сред другите.
Ако света желаеше да оправдае смисъла,
и нямаше и болни, и ранени, и обречени,
ако се срещахме по улиците не като различия
ако не си дължахме нищо, и от нищо не зависехме.
Ако любовта създаваше не двойни острови,
ако не я разказвахме от дъното на бедността със думи,
ако летежите не бяха само краткотрайни слепи пориви,
до следващата нужда от по-истинска надежда.
Ако оставахме преди да се напуснем,
ако говорехме преди да замълчим разбирайки,
ако оставяхме вратите си отворени във себе си,
ако имаше какво да ми разкажеш преди заспиване.
четвъртък, 15 юли 2010 г.
А аз мога да ти простя
(.. на Мария )
Аз нямам глухо скривани вини и сляпо оправдани рани
дори и някои да са достатъчно от срамни да ги помниш в себе си,
а туй да търсиш истина е като дете завързано за стола си
когато аз не пазя мислите си скрити в неудобни малки рафчета заключени.
Аз имам много неизречено във мен останало безсилно литване,
а повечето чака от години да го кажа чисто със сърцето си,
аз имам думи срещнали се със смъртта и с тъжното в живота
които никога не могат да намерят нейде прага за завръщане.
Аз плача само пишейки за тебе своите твърде малки мисли
а после сам не знам къде отиват дните и кошмарите отнесени,
аз не поднасям милостиня, не от твърде наедряла лична ситост,
а просто мразейки безсмислието на понятните причини.
Аз търся от вината имайки по равно теб във себе си,
но няма никога вина единствено за нещо само в другия
и бих говорил ако знаех че не разговарям на отворени прозорци,
и бих те чул ако не ме пропускаше в молитвите за собствената живост.
Така прощавам, и за тебе, и за мене, и за грозното във хората,
какво променя ако ти не търсиш прошка в обичта създавана от себе си,
ако от тази гордост не умееш да прокарваш нови по различни пътища,
и само пращаш своите писма в адреси до поискване но винаги обратно.
Аз имам също тази гордост, просто много, много си приличаме,
но само с теб омеквам като някой който гледам непознат и другия
аз искам да намеря начин да те имам без да се загубвам в много истини
аз мога да простя когато искам да съм нещо в тебе хубаво.
Аз нямам глухо скривани вини и сляпо оправдани рани
дори и някои да са достатъчно от срамни да ги помниш в себе си,
а туй да търсиш истина е като дете завързано за стола си
когато аз не пазя мислите си скрити в неудобни малки рафчета заключени.
Аз имам много неизречено във мен останало безсилно литване,
а повечето чака от години да го кажа чисто със сърцето си,
аз имам думи срещнали се със смъртта и с тъжното в живота
които никога не могат да намерят нейде прага за завръщане.
Аз плача само пишейки за тебе своите твърде малки мисли
а после сам не знам къде отиват дните и кошмарите отнесени,
аз не поднасям милостиня, не от твърде наедряла лична ситост,
а просто мразейки безсмислието на понятните причини.
Аз търся от вината имайки по равно теб във себе си,
но няма никога вина единствено за нещо само в другия
и бих говорил ако знаех че не разговарям на отворени прозорци,
и бих те чул ако не ме пропускаше в молитвите за собствената живост.
Така прощавам, и за тебе, и за мене, и за грозното във хората,
какво променя ако ти не търсиш прошка в обичта създавана от себе си,
ако от тази гордост не умееш да прокарваш нови по различни пътища,
и само пращаш своите писма в адреси до поискване но винаги обратно.
Аз имам също тази гордост, просто много, много си приличаме,
но само с теб омеквам като някой който гледам непознат и другия
аз искам да намеря начин да те имам без да се загубвам в много истини
аз мога да простя когато искам да съм нещо в тебе хубаво.
Not so far, where you go ...
Дали прошепнатото е единствената мярка за красивото в мечтите ни,
дали сърцето ни усеща вярната посока още в нас, дали полу-насън,
защо ли пишем толкова писма да стигнем чувствата на другия,
и вместо да си кажем във очите, чакам те, преди разсъмване.
И ако след някоя неделя пак стоя на прага си, до късно вечер сам с звездите,
а ти поемеш в другата посока измълчала всички мои земни чудеса,
и после колко в мен остава да е бяла птица, крехката надежда че сме нещо цяло,
дали да вярвам че не създадох само себе си способен да обича твоето.
Така в прозореца лепиш сърцето си с небето и дърветата и хората,
навярно няколко секунди срязани от вятъра за да усетим че живеем още,
така изричам себе си дори и в закъснелите ухаещи на дъжд от натежалост думи,
така се губя в жадното око на залеза, преди да се притеглят пръстите.
И ако след всичко си повярваш, тук е лятото белязано да пламне непокорно в огъня,
и тя те пита, с този кротък равен глас, като полу-разплакано дете,
ти можеш ли да спреш да дишаш и душата да остане не докоснала сърцето,
аз няма да се чудя за да кажа, имам светлина в излишък всъщност много.
дали сърцето ни усеща вярната посока още в нас, дали полу-насън,
защо ли пишем толкова писма да стигнем чувствата на другия,
и вместо да си кажем във очите, чакам те, преди разсъмване.
И ако след някоя неделя пак стоя на прага си, до късно вечер сам с звездите,
а ти поемеш в другата посока измълчала всички мои земни чудеса,
и после колко в мен остава да е бяла птица, крехката надежда че сме нещо цяло,
дали да вярвам че не създадох само себе си способен да обича твоето.
Така в прозореца лепиш сърцето си с небето и дърветата и хората,
навярно няколко секунди срязани от вятъра за да усетим че живеем още,
така изричам себе си дори и в закъснелите ухаещи на дъжд от натежалост думи,
така се губя в жадното око на залеза, преди да се притеглят пръстите.
И ако след всичко си повярваш, тук е лятото белязано да пламне непокорно в огъня,
и тя те пита, с този кротък равен глас, като полу-разплакано дете,
ти можеш ли да спреш да дишаш и душата да остане не докоснала сърцето,
аз няма да се чудя за да кажа, имам светлина в излишък всъщност много.
понеделник, 12 юли 2010 г.
Аз не мога да обичам ..
Започват дните ни почти нестройно
като напъни да скъсаш нещо неистово във думите,
като след всяко късно раждане и края на нощта
отново и отново хванала със натиск грозно тишината,
след всяка глътка разстояние покълнало през пръстите,
и продължило безвъзвратно да изстива от следата си,
макар, дали са стъпките напред или назад
дори не искаш да се питаш гледайки
следите на обувките пред прага си.
Не знам кое лице е мое в тези тръгналите
виждащи ме винаги различно в огледалото на дните,
като от корени болезнено оставили очите си
напомнящи за своето пространство под душата ти наивно,
след толкова познания за точната ти същност
след опита да имам хладното на голота ти по себе си отвътре,
започва в мен деня почти преситен от познати заключения
и някак все в началото като логичното си уж избрано следствие.
И този свят живян в стотици мигове и твърде малко от вълшебството
като мечтите ти притискани на скрито тайно в себе си,
усетил жаждата за твоята ръка, ..
така копнееш за пороя и калта ти по очите.
И колко силно можеш да крещиш, за да повярваш сам
че можеш да обичаш още истински,
макар с остатъка не искан като рана, ..
и думите, и думите, и думите, не са за да си кажеш още има ме
а просто да притвориш от умората очи
и да осъмнем, просто други с момичето до мене.
като напъни да скъсаш нещо неистово във думите,
като след всяко късно раждане и края на нощта
отново и отново хванала със натиск грозно тишината,
след всяка глътка разстояние покълнало през пръстите,
и продължило безвъзвратно да изстива от следата си,
макар, дали са стъпките напред или назад
дори не искаш да се питаш гледайки
следите на обувките пред прага си.
Не знам кое лице е мое в тези тръгналите
виждащи ме винаги различно в огледалото на дните,
като от корени болезнено оставили очите си
напомнящи за своето пространство под душата ти наивно,
след толкова познания за точната ти същност
след опита да имам хладното на голота ти по себе си отвътре,
започва в мен деня почти преситен от познати заключения
и някак все в началото като логичното си уж избрано следствие.
И този свят живян в стотици мигове и твърде малко от вълшебството
като мечтите ти притискани на скрито тайно в себе си,
усетил жаждата за твоята ръка, ..
така копнееш за пороя и калта ти по очите.
И колко силно можеш да крещиш, за да повярваш сам
че можеш да обичаш още истински,
макар с остатъка не искан като рана, ..
и думите, и думите, и думите, не са за да си кажеш още има ме
а просто да притвориш от умората очи
и да осъмнем, просто други с момичето до мене.
петък, 9 юли 2010 г.
Птиче в кукувиче гнездо
Това за вечната любов с която чакаме до края .., забрави
та аз едва пристъпвам по изсъхналата в мен земя,
понякога прописвам и поезия, подвързвам се в усещане,
но как бих го заменил за вечер във леглото ти,
не защото толкова си падам по еротиката или по порното,
даже трудно помня колко дълго е живота в самота, но и друго..
Всичко има начало и има и край, ако знаеш как да виждаш края
или знаеш поне началото, а аз не познавам
нито едното, нито другото, и ще кажеш
отново проза, а аз искам да усещам, силно,
завладяващо, достатъчно за да забравя стаите около мен,
и още, да зная че местата съществуват, но коя си ти ако ..,
а аз гледам дните между движението, от, до,
и се опитвам да се убеждавам че не е всичко моментност.
Нищо не заглъхва по лесно от надеждата в думите,
трите секунди в които ще се роди птицата на непринуденото,
но сигурно е тайната в това което си казваме че се подразбира,
онази къща с стъпалата, приятели и вещи, сигурност, навярно обич,
а там в моята тишина няма много, и всъщност,
всъщност не искам толкова, нали разбираш,
просто да не ме бъркаш с кучето когато се разхождаш,
и да не се прибираш в мен за заспиване,
нищо не е същото, та любовта е толкова необходимо лесна
ако можеш да я пуснеш в другия, не само като твоя начин на движение,
и ти не си единствено пространството, като поливане на роза сутрин преди съмване,
че нещата не се торят и подкастрят, а имат крехка същност,
и разклонения в които дори и себе си не бихме разпознали утре,
дали уморяват думите, или повече мълчанието между тях,
най-уморява липсата да запалиш огън и пространството в леглото,
понякога почти успяваш да се влюбиш в хора,
докато не кажат че си имунно недостатъчен или закъсал в пясъци,
аз всъщност гледам на света по цигански недоверчиво,
и кой харесва черната ми физиономия, дори да се усмихнеш простовато и наивно, когато моята носталгия за нещо бяло пърха да отпие светлина,
защото в нас живеят повече огледала, почти завързани едно за друго,
очите ми са само част в потока, от тук натам и после до обратно,
ще те запомня ако чувствам навика да си до мен, с усмивка
а иначе не помня много, и улиците само са една моментна периферна траектория
запомни ли къде, до тук и на обратно, обичам голотата на душата ти ..
та аз едва пристъпвам по изсъхналата в мен земя,
понякога прописвам и поезия, подвързвам се в усещане,
но как бих го заменил за вечер във леглото ти,
не защото толкова си падам по еротиката или по порното,
даже трудно помня колко дълго е живота в самота, но и друго..
Всичко има начало и има и край, ако знаеш как да виждаш края
или знаеш поне началото, а аз не познавам
нито едното, нито другото, и ще кажеш
отново проза, а аз искам да усещам, силно,
завладяващо, достатъчно за да забравя стаите около мен,
и още, да зная че местата съществуват, но коя си ти ако ..,
а аз гледам дните между движението, от, до,
и се опитвам да се убеждавам че не е всичко моментност.
Нищо не заглъхва по лесно от надеждата в думите,
трите секунди в които ще се роди птицата на непринуденото,
но сигурно е тайната в това което си казваме че се подразбира,
онази къща с стъпалата, приятели и вещи, сигурност, навярно обич,
а там в моята тишина няма много, и всъщност,
всъщност не искам толкова, нали разбираш,
просто да не ме бъркаш с кучето когато се разхождаш,
и да не се прибираш в мен за заспиване,
нищо не е същото, та любовта е толкова необходимо лесна
ако можеш да я пуснеш в другия, не само като твоя начин на движение,
и ти не си единствено пространството, като поливане на роза сутрин преди съмване,
че нещата не се торят и подкастрят, а имат крехка същност,
и разклонения в които дори и себе си не бихме разпознали утре,
дали уморяват думите, или повече мълчанието между тях,
най-уморява липсата да запалиш огън и пространството в леглото,
понякога почти успяваш да се влюбиш в хора,
докато не кажат че си имунно недостатъчен или закъсал в пясъци,
аз всъщност гледам на света по цигански недоверчиво,
и кой харесва черната ми физиономия, дори да се усмихнеш простовато и наивно, когато моята носталгия за нещо бяло пърха да отпие светлина,
защото в нас живеят повече огледала, почти завързани едно за друго,
очите ми са само част в потока, от тук натам и после до обратно,
ще те запомня ако чувствам навика да си до мен, с усмивка
а иначе не помня много, и улиците само са една моментна периферна траектория
запомни ли къде, до тук и на обратно, обичам голотата на душата ти ..
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Come to me
Дали познаваш бясното разтърсващо усещане,
когато спрат секундите за миг отнели всяко утро
и сякаш в нас е пътя без движение и без завръщане,
и сякаш е живота в теб така излишен и безмислен.
Дали познаваш цветовете на това полу-дихание
в един океан превърнал се в прозрачна тъмна пустош,
и ние само миг от тишината, две страни на неделимо търсене,
от другата страна, от другата страна на сянката на липсата.
Дали познаваш тази смърт в която ти се раждаш сутрин,
в която никога не спираш да вървиш след ветровете,
и няма плът с която да наситиш на кръвта утайката горчива
а нейната душа е нещо за което трябва да си просто смъртен.
Дали познаваш нощите забравили за свойте пристани,
но търсещи в звездите знак че там съдбата съществува,
дали си казвал с цялата любов с която можеш да усетиш дните
еле при мен, ела при мене и забрави посоките за връщане.
когато спрат секундите за миг отнели всяко утро
и сякаш в нас е пътя без движение и без завръщане,
и сякаш е живота в теб така излишен и безмислен.
Дали познаваш цветовете на това полу-дихание
в един океан превърнал се в прозрачна тъмна пустош,
и ние само миг от тишината, две страни на неделимо търсене,
от другата страна, от другата страна на сянката на липсата.
Дали познаваш тази смърт в която ти се раждаш сутрин,
в която никога не спираш да вървиш след ветровете,
и няма плът с която да наситиш на кръвта утайката горчива
а нейната душа е нещо за което трябва да си просто смъртен.
Дали познаваш нощите забравили за свойте пристани,
но търсещи в звездите знак че там съдбата съществува,
дали си казвал с цялата любов с която можеш да усетиш дните
еле при мен, ела при мене и забрави посоките за връщане.
Когато тя спре до теб
Аз знам къде прибират се привечер да нощуват птиците,
във гребена на морските вълни, и силуета на луната,
аз знам къде заспива по красив света, и по вълшебен залеза на слънцето
с отворени очи да вдишва от земята шепот на дърветата и на вятъра.
Аз знам това докосване на тънкия воал на хладината
и там отгоре цялата магия дето се събира необятна в разливи
и смисъла на всичко в нас, тази толкова човешка топлина в душата
която ме притегля винаги и винаги към тебе да се връщам да погаля с пръсти.
Аз знам с очите, с устните, с ръце като от житен клас,
покълнвал и изсъхвал кротко гледайки към голотата нощем,
аз знам как да те изплача и да разцъфна ако ме погалиш търсейки сърцето ми
аз знам какво е да приемеш болката на другия отвътре сякаш своя.
И после нека да заспи света, и нека дълго да сме будни двама
над чудно-тихата земя, под пътя на звездите и планетите,
и даже да забравиш колко мигове разделят от нощта душите ни до утрото,
ще спра до будната ти чувственост и ще сънувам още, много още.
във гребена на морските вълни, и силуета на луната,
аз знам къде заспива по красив света, и по вълшебен залеза на слънцето
с отворени очи да вдишва от земята шепот на дърветата и на вятъра.
Аз знам това докосване на тънкия воал на хладината
и там отгоре цялата магия дето се събира необятна в разливи
и смисъла на всичко в нас, тази толкова човешка топлина в душата
която ме притегля винаги и винаги към тебе да се връщам да погаля с пръсти.
Аз знам с очите, с устните, с ръце като от житен клас,
покълнвал и изсъхвал кротко гледайки към голотата нощем,
аз знам как да те изплача и да разцъфна ако ме погалиш търсейки сърцето ми
аз знам какво е да приемеш болката на другия отвътре сякаш своя.
И после нека да заспи света, и нека дълго да сме будни двама
над чудно-тихата земя, под пътя на звездите и планетите,
и даже да забравиш колко мигове разделят от нощта душите ни до утрото,
ще спра до будната ти чувственост и ще сънувам още, много още.
сряда, 7 юли 2010 г.
Теб обичам слънчице
Ноща е като блудна кучка крачеща по булеварда
разбира се, дори и тези думи някъде са вече казани,
и ако търсим нещо все първично а е всичко май предвкусвано в глада си,
и ако вземем няколко живота в скороста и всъщност, винаги все тая е.
Но казват, в миг копнееш да дариш душата си,
а аз си мисля любовта е винаги до смърт отчаяна от бедност,
и ако имах хоризонти, ако и със теб не ме болеше толкова
едва ли щях да преполвявам нощите, надоло и нагоре с лудоста си.
Ноща понятно редактирана със всички сънища и изгреви нахалост,
логична като собствения хаос на живота ни обърната наопаки,
и няма да откриеш колко от носталгията те прилепва търсейки нагоре,
от тези толкова "намразени" отвътре спомени от бъдеще почти предвкусвани.
А аз навиквам да се виждам в огледало изкривено и безформено,
и думите отново сякаш се завръщат в тишината все по-мръсни,
а в мен е толкова студено тръпнеш като лист преди изгаряне от жажда,
и все си мисля че обичан съм, но спя отново сам, превил гръбнака си отвътре.
Какво да кажа, аз не мога да намразя дълго глупоста на другия,
и ще остана някъде на прага без да казвам нито дума, пак сънувайки,
останал с всичките въпроси никога не търсени а винаги цитирани,
и все така без някой да ми каже във очите, теб обичам слънчице.
разбира се, дори и тези думи някъде са вече казани,
и ако търсим нещо все първично а е всичко май предвкусвано в глада си,
и ако вземем няколко живота в скороста и всъщност, винаги все тая е.
Но казват, в миг копнееш да дариш душата си,
а аз си мисля любовта е винаги до смърт отчаяна от бедност,
и ако имах хоризонти, ако и със теб не ме болеше толкова
едва ли щях да преполвявам нощите, надоло и нагоре с лудоста си.
Ноща понятно редактирана със всички сънища и изгреви нахалост,
логична като собствения хаос на живота ни обърната наопаки,
и няма да откриеш колко от носталгията те прилепва търсейки нагоре,
от тези толкова "намразени" отвътре спомени от бъдеще почти предвкусвани.
А аз навиквам да се виждам в огледало изкривено и безформено,
и думите отново сякаш се завръщат в тишината все по-мръсни,
а в мен е толкова студено тръпнеш като лист преди изгаряне от жажда,
и все си мисля че обичан съм, но спя отново сам, превил гръбнака си отвътре.
Какво да кажа, аз не мога да намразя дълго глупоста на другия,
и ще остана някъде на прага без да казвам нито дума, пак сънувайки,
останал с всичките въпроси никога не търсени а винаги цитирани,
и все така без някой да ми каже във очите, теб обичам слънчице.
вторник, 6 юли 2010 г.
Пленен почти завинаги
Загубвах себе си и не веднъж умирах
събирах срязани ръцете си в половините на празното,
дали грехът е същия като на отлежало вино не допито,
което да разлеем голи срещу огъня по пода, двама.
Събирах помисли и силуети на надеждата
устата ми е суха прегоряла да притисне устни до гърдите ти,
по кожата ти казваш ще настръхнат наште белези в искрите,
и можем да направим дявола във нас за миг в божественост.
Но много малко време е останало не виждаш ли,
от тук до края се затварят само страници дописвани,
сънуваш че летиш, по купола в бедрата ти
ще коленичиш ли и ти, под мен повтаряйки, аз твоя съм
а после да забравиш на къде сънуваше посоките за рая.
събирах срязани ръцете си в половините на празното,
дали грехът е същия като на отлежало вино не допито,
което да разлеем голи срещу огъня по пода, двама.
Събирах помисли и силуети на надеждата
устата ми е суха прегоряла да притисне устни до гърдите ти,
по кожата ти казваш ще настръхнат наште белези в искрите,
и можем да направим дявола във нас за миг в божественост.
Но много малко време е останало не виждаш ли,
от тук до края се затварят само страници дописвани,
сънуваш че летиш, по купола в бедрата ти
ще коленичиш ли и ти, под мен повтаряйки, аз твоя съм
а после да забравиш на къде сънуваше посоките за рая.
Не обичай мен
Забравих да ти кажа колко си красива
един цъфтеж във моите ръце от нежна чувственост,
разместил всички облаци от слънцето до слънчогледите,
и заредил планетите със някакво сънуващо движение.
Дали защото толкова въпроси мълчаливо казахме
един пропуснат отговор ще се повтаря винаги,
дали зад цялата съдба ще крача просто с тишината ти
в която да открием мислите за другия във себе си отминали.
Забравих да ти кажа тази вечер, моя мила,
че всичките сезони виждам в теб обърнати,
дъжда и слънцето, и тези облаци облечени,
забравих да ти кажа че усещам мириса на слънцето.
И за това прости ми, че притихвам до сърцето ти
прости ми за това че ще те искам още малко,
ще искам всяко кътче да прелистя във косите ти,
и после да прилепна в топлината на краката ти.
Забравих всичко със което да помня тишината си.
един цъфтеж във моите ръце от нежна чувственост,
разместил всички облаци от слънцето до слънчогледите,
и заредил планетите със някакво сънуващо движение.
Дали защото толкова въпроси мълчаливо казахме
един пропуснат отговор ще се повтаря винаги,
дали зад цялата съдба ще крача просто с тишината ти
в която да открием мислите за другия във себе си отминали.
Забравих да ти кажа тази вечер, моя мила,
че всичките сезони виждам в теб обърнати,
дъжда и слънцето, и тези облаци облечени,
забравих да ти кажа че усещам мириса на слънцето.
И за това прости ми, че притихвам до сърцето ти
прости ми за това че ще те искам още малко,
ще искам всяко кътче да прелистя във косите ти,
и после да прилепна в топлината на краката ти.
Забравих всичко със което да помня тишината си.
неделя, 4 юли 2010 г.
Жената до вратата ми
Не ме познавай в белега на всички измечтани залези
останали назаде в огледалото на дните недокоснати
достатъчно лъжи наричаха във мен за нещо препознато
и тази относителност на липсата, и на очаквано.
Но аз си казвам имам просто в себе си живот за даване
като една вселена от безброй посоки търсещи небето
и няма да ме срещнеш нейде зад гърба си, да те гоня за помилване,
подтичвайки след мярката за някаква си уж съдбовна същност.
Живот, обреченост, какви са тези всепризнати правила и думи,
от правото си да усещаме, от тишината без присъствие на думите,
поне звучим така правдоподобно ако съберем надеждата
но и след това доколко можем да предвидим всеки усет.
Защото нека съм виновен, нека ме усещай просто, другия
но колко в мен секунди могат да останат неизменно твои,
не ме изплаквай във желания, не припознавай дните ми
рисувайки света единствено във себе си,
не ме изгубвай, ако не делиш света до мене.
Защото от живота който казваше да искаме в душите си
е нещо мое туй с което пожела да имам свободата
и след това минават трите ни секунди за помилване
на моите, на твоите, на грешките на всичките останали.
Така те виждам, в мен жената от живота си
не те изплаквам, нито прекроявам световете ни,
достатъчно е да си вярваме, достатъчно е да сме истински,
достатъчно е дадеш надеждата, че можем да сме нужни живи.
останали назаде в огледалото на дните недокоснати
достатъчно лъжи наричаха във мен за нещо препознато
и тази относителност на липсата, и на очаквано.
Но аз си казвам имам просто в себе си живот за даване
като една вселена от безброй посоки търсещи небето
и няма да ме срещнеш нейде зад гърба си, да те гоня за помилване,
подтичвайки след мярката за някаква си уж съдбовна същност.
Живот, обреченост, какви са тези всепризнати правила и думи,
от правото си да усещаме, от тишината без присъствие на думите,
поне звучим така правдоподобно ако съберем надеждата
но и след това доколко можем да предвидим всеки усет.
Защото нека съм виновен, нека ме усещай просто, другия
но колко в мен секунди могат да останат неизменно твои,
не ме изплаквай във желания, не припознавай дните ми
рисувайки света единствено във себе си,
не ме изгубвай, ако не делиш света до мене.
Защото от живота който казваше да искаме в душите си
е нещо мое туй с което пожела да имам свободата
и след това минават трите ни секунди за помилване
на моите, на твоите, на грешките на всичките останали.
Така те виждам, в мен жената от живота си
не те изплаквам, нито прекроявам световете ни,
достатъчно е да си вярваме, достатъчно е да сме истински,
достатъчно е дадеш надеждата, че можем да сме нужни живи.
четвъртък, 1 юли 2010 г.
Писмо до небето
Аз помня как започнах да мълча
когато вечерите падаха сами загубили звездите
и ако се върна някога в живота си със теб назад
прегърнал твоята душа да ме опази моя мила.
Това момче порасналоо за миг от цялата тъга
от толкова болезненост на други ослепи хора,
едно момче загубило ръка за топлина,
във своето момиче виждащо сега живота.
След залеза ще дойде тишинна
и ние ще забравим всички сътворени думи
и в този миг, единствено бих искал да мечтая
да бъдеш с мен, да измълчиш света си в скута ми.
когато вечерите падаха сами загубили звездите
и ако се върна някога в живота си със теб назад
прегърнал твоята душа да ме опази моя мила.
Това момче порасналоо за миг от цялата тъга
от толкова болезненост на други ослепи хора,
едно момче загубило ръка за топлина,
във своето момиче виждащо сега живота.
След залеза ще дойде тишинна
и ние ще забравим всички сътворени думи
и в този миг, единствено бих искал да мечтая
да бъдеш с мен, да измълчиш света си в скута ми.
сряда, 30 юни 2010 г.
Ако затвориш очите си когато ме целуваш
Аз помня още мириса от кожата и устните в косата ти преливаща,
останала е цялата ти същност запечатана и жива по ръцете ми,
и силиуета на ноща, на тихите дървета дишащи почти безмълвно,
на фаровете тръгващи отнасяйки ме на обратно и така далечe.
Така е беззащитно всяко мое търсене на място във душата ти
и колко трябваше да пазя тези кратки мигове за да ме има още,
копнежите превръщащи се повече във рана и във нещо изкривено по рождение,
с което да запомниш, за кого ще дишаш, за кого е някъде душата ти безсмъртна.
Не се научих да те пазя, нито винаги те имах повече в мечтите си,
отхвърлях липсата за дълго и с години като със венец от остри тръни,
и тази безутешност става повече игра с която да забравиш нейде цветовете,
да чудеса се случват, но и не когато в себе си не можем да ги скътваме.
И за това не ми разказвай мислите с които да закърпвам още дните си,
когато толкова е просто да целунеш устните, да галиш със ръце и пръсти,
и всичко можеш да простиш на някой който в теб опитва се да бъде близкия,
но не и ако имаме разбирания вместо слабостта на чувствата.
останала е цялата ти същност запечатана и жива по ръцете ми,
и силиуета на ноща, на тихите дървета дишащи почти безмълвно,
на фаровете тръгващи отнасяйки ме на обратно и така далечe.
Така е беззащитно всяко мое търсене на място във душата ти
и колко трябваше да пазя тези кратки мигове за да ме има още,
копнежите превръщащи се повече във рана и във нещо изкривено по рождение,
с което да запомниш, за кого ще дишаш, за кого е някъде душата ти безсмъртна.
Не се научих да те пазя, нито винаги те имах повече в мечтите си,
отхвърлях липсата за дълго и с години като със венец от остри тръни,
и тази безутешност става повече игра с която да забравиш нейде цветовете,
да чудеса се случват, но и не когато в себе си не можем да ги скътваме.
И за това не ми разказвай мислите с които да закърпвам още дните си,
когато толкова е просто да целунеш устните, да галиш със ръце и пръсти,
и всичко можеш да простиш на някой който в теб опитва се да бъде близкия,
но не и ако имаме разбирания вместо слабостта на чувствата.
вторник, 29 юни 2010 г.
.. завинаги Любов
Не съм опитвал да запомня всичко в мен изминало, дори не искам,
и нито помня стъпките си в дните като порива да те притегля от съня си,
но имам отговор какво остава в тишината между думите и мислите,
защо мечтите ни са само нещо случващо се все като отлаганото утре.
Така познавам тази относителност на всяка "наша" истина,
и толкова предъвканата дума в мен изричана "завинаги Любов",
но знам какво е да се бориш за живота с цялата си същност, а да прецъфтяваш с дните,
когато сме свидетели в поредната развръзка на желаното ни но така далечно щастие.
И някак е безмисленно да ти го казвам винаги отново и отново, моя мила,
че любовта е нещо със което винаги във нас да идва пролетта,
и аз не мисля че живота ще завърши неизказан като няколко сезона преигравана пиеса,
дори когато срещаш тихо есента и зимата и после и студа в живота и е празно.
Защото любовта е нещо от което продължава винаги когато страстно искаме,
но не без пръстите в които пускаш корени във този свят навътре в кожата,
и не, не ме лекувай от забравата и думите и твърде многословната ми живост,
а просто ми кажи, не мога миг без усета да те притисна до гърдите си във себе си.
и нито помня стъпките си в дните като порива да те притегля от съня си,
но имам отговор какво остава в тишината между думите и мислите,
защо мечтите ни са само нещо случващо се все като отлаганото утре.
Така познавам тази относителност на всяка "наша" истина,
и толкова предъвканата дума в мен изричана "завинаги Любов",
но знам какво е да се бориш за живота с цялата си същност, а да прецъфтяваш с дните,
когато сме свидетели в поредната развръзка на желаното ни но така далечно щастие.
И някак е безмисленно да ти го казвам винаги отново и отново, моя мила,
че любовта е нещо със което винаги във нас да идва пролетта,
и аз не мисля че живота ще завърши неизказан като няколко сезона преигравана пиеса,
дори когато срещаш тихо есента и зимата и после и студа в живота и е празно.
Защото любовта е нещо от което продължава винаги когато страстно искаме,
но не без пръстите в които пускаш корени във този свят навътре в кожата,
и не, не ме лекувай от забравата и думите и твърде многословната ми живост,
а просто ми кажи, не мога миг без усета да те притисна до гърдите си във себе си.
неделя, 27 юни 2010 г.
Ти можеш ли ...
Навярно всичко има своите причини
и често в нас останали така недоизказани,
за всичко от което ни боли
все още за да можеме да литнем като птици.
И ако се вслушваме в сърцата си
превърнати като невидими оркестри,..
а срещаме звука напомняш на камбана,
някъде далече, като часовник сутрин
отбелязваш смяната на дните.
Тогава е живота в мен
тъй труден за рисуване,
и сигурно и любовта ни,
все изглеждаща полу-измислена,
а всъщност искам да ти кажа
колко силно мога да прегръщам,
а не да се превръщам
в някаква си приемлива участ.
Защото всеки порив, всяка липса
стенеща за още,
по детски първа и последна
в мен немее да се случи,
защото ти си болката,
и радоста, и цялото очакване,
за някой с който да деля
красивото в сърцето си.
И ако ще виждаш във това
единствено следите ни назад изгубени,
от бедноста запълнена
след сянката на мислите за другия,
а аз копнея да позная границата
между мекотата на гърдите ти,
където да посея тайните си корени.
Ти можеш ли да поделиш душата си ..
и често в нас останали така недоизказани,
за всичко от което ни боли
все още за да можеме да литнем като птици.
И ако се вслушваме в сърцата си
превърнати като невидими оркестри,..
а срещаме звука напомняш на камбана,
някъде далече, като часовник сутрин
отбелязваш смяната на дните.
Тогава е живота в мен
тъй труден за рисуване,
и сигурно и любовта ни,
все изглеждаща полу-измислена,
а всъщност искам да ти кажа
колко силно мога да прегръщам,
а не да се превръщам
в някаква си приемлива участ.
Защото всеки порив, всяка липса
стенеща за още,
по детски първа и последна
в мен немее да се случи,
защото ти си болката,
и радоста, и цялото очакване,
за някой с който да деля
красивото в сърцето си.
И ако ще виждаш във това
единствено следите ни назад изгубени,
от бедноста запълнена
след сянката на мислите за другия,
а аз копнея да позная границата
между мекотата на гърдите ти,
където да посея тайните си корени.
Ти можеш ли да поделиш душата си ..
събота, 26 юни 2010 г.
Каквото търсиш, такова намираш .. (дали)
Аз искам да живея без да тикам в мен съдбата непрестанно,
а сякаш в себе си, се търсят сто живота за лице да виждат още.
Обичам само е ключа да тръгнеш да говориш на душата си отново,
желая само е пътеката в която да запомниш времето с усещането за движение.
И ако във мен опре и тази глуха куча липса още по дълбоко,
като от бездна теглеща обратно, да се чувстваш пак до смърт ранен,
би трябвало да виждаме света и без това очакване за простото, аз имам те,
а някак като че ли все успяваш да повярваш че се случваш в нея истински.
И този избор да говориме така на другия във себе си с почти доверие,
мечти и пориви с които трудно да се гледаме един със друг в очите после,
и за това е туй мълчание, и думите на път за никъде покълнали отново глухи,
когато там успявам да си вярвам че ме търсиш в липсата на нещо свое.
Защото аз все още искам да живея, още искам да сънувам тихи залези
с една жена която няма да ме къса от ръката си когато я притеглям близко,
и нека съм наивник, нека да съм другата страна на някаква си само моя лудост
така е по добре да гледам дните, така се чувствам болен, но поне със
.. някакви човешки чувства.
а сякаш в себе си, се търсят сто живота за лице да виждат още.
Обичам само е ключа да тръгнеш да говориш на душата си отново,
желая само е пътеката в която да запомниш времето с усещането за движение.
И ако във мен опре и тази глуха куча липса още по дълбоко,
като от бездна теглеща обратно, да се чувстваш пак до смърт ранен,
би трябвало да виждаме света и без това очакване за простото, аз имам те,
а някак като че ли все успяваш да повярваш че се случваш в нея истински.
И този избор да говориме така на другия във себе си с почти доверие,
мечти и пориви с които трудно да се гледаме един със друг в очите после,
и за това е туй мълчание, и думите на път за никъде покълнали отново глухи,
когато там успявам да си вярвам че ме търсиш в липсата на нещо свое.
Защото аз все още искам да живея, още искам да сънувам тихи залези
с една жена която няма да ме къса от ръката си когато я притеглям близко,
и нека съм наивник, нека да съм другата страна на някаква си само моя лудост
така е по добре да гледам дните, така се чувствам болен, но поне със
.. някакви човешки чувства.
сряда, 23 юни 2010 г.
Ако не можеш да говориш с мен
Къде ни носят нашите крила, кажи къде любов,
къде започнахме да бъдем просто непознати хора,
аз сякаш имам всичко в себе си способно да лети, а има ли значение,
аз сякаш пясък съм във ръцете ти останали така далече.
Не ме боли, в прозорците е тъмно, после идва тишина,
най-тайните мечти са тези казани наяве, после непотребни никому,
какво е истина, ако не мога на надникна лесно в твоята душа,
какво е сбъдване преди да съхраня света ти, като част от себе си.
И днес се гледам както често напоследък, нейде отстрани,
забравям толкова подробности крещящи за познатата премерена значимост,
но аз не искам спомени с които да говоря до поискване, не искам повече усилия,
когато спомените между теб и мен остават само сипеи от неизвестни пътища, за връщане.
Защото пазех нещо повече за другите от мен, било излишния разкош,
и чаках за живота не разделян в граници на моя и на твоя,
но колко можеш да си верен без да имаш нечие доверие, а не пресметната вина
и колко можеш да изминеш в себе си, ако си само мярката за болката и белега.
Къде ни носят нашите крила ... къде ни носят
къде започнахме да бъдем просто непознати хора,
аз сякаш имам всичко в себе си способно да лети, а има ли значение,
аз сякаш пясък съм във ръцете ти останали така далече.
Не ме боли, в прозорците е тъмно, после идва тишина,
най-тайните мечти са тези казани наяве, после непотребни никому,
какво е истина, ако не мога на надникна лесно в твоята душа,
какво е сбъдване преди да съхраня света ти, като част от себе си.
И днес се гледам както често напоследък, нейде отстрани,
забравям толкова подробности крещящи за познатата премерена значимост,
но аз не искам спомени с които да говоря до поискване, не искам повече усилия,
когато спомените между теб и мен остават само сипеи от неизвестни пътища, за връщане.
Защото пазех нещо повече за другите от мен, било излишния разкош,
и чаках за живота не разделян в граници на моя и на твоя,
но колко можеш да си верен без да имаш нечие доверие, а не пресметната вина
и колко можеш да изминеш в себе си, ако си само мярката за болката и белега.
Къде ни носят нашите крила ... къде ни носят
понеделник, 21 юни 2010 г.
И ти не знаеш...
Ако обичах като капката роса останала по листите,
ако обичах като полъха понесъл лодката на път до хоризонта,
ако обичах без да гледам всичко пазено от някого за много скъпо,
ако мечтаех без да моля някъде в сърцето ти, да бъде пролет.
Ако са дните ми, звезди откривани на път към залеза почти вълшебно,
и ням съм, скрит от всички премълчани в изгревите преживяни думи,
ако не мога да изплача част от твойта болка, просто никога опитвайки,
ако си тръгвам за да помня нежноста ти, не и като своя рана винаги.
Но аз съм друг, ти как не можеш да ме видиш, друг съм,
и не в усещане за някаква моментна преживяна своя слабост,
аз всъщност даже не успявам да повярвам че обичан съм от някой истински,
и само в самотата си, тъгувам като бяла птица толкова отдавна скитаща.
Ако обичах като слънцето обърнало се скрито в облака на здрача,
ако небето беше в мен широко с всяка нова стълба към звездите,
ако не помнех всичко в мен останало така дълбоко лично, и след тишината,
кажи ми, как да мога да живея със това във себе си, кажи ми ...
ако обичах като полъха понесъл лодката на път до хоризонта,
ако обичах без да гледам всичко пазено от някого за много скъпо,
ако мечтаех без да моля някъде в сърцето ти, да бъде пролет.
Ако са дните ми, звезди откривани на път към залеза почти вълшебно,
и ням съм, скрит от всички премълчани в изгревите преживяни думи,
ако не мога да изплача част от твойта болка, просто никога опитвайки,
ако си тръгвам за да помня нежноста ти, не и като своя рана винаги.
Но аз съм друг, ти как не можеш да ме видиш, друг съм,
и не в усещане за някаква моментна преживяна своя слабост,
аз всъщност даже не успявам да повярвам че обичан съм от някой истински,
и само в самотата си, тъгувам като бяла птица толкова отдавна скитаща.
Ако обичах като слънцето обърнало се скрито в облака на здрача,
ако небето беше в мен широко с всяка нова стълба към звездите,
ако не помнех всичко в мен останало така дълбоко лично, и след тишината,
кажи ми, как да мога да живея със това във себе си, кажи ми ...
неделя, 20 юни 2010 г.
Тя
Аз вярвам само на онази обич със лице до голота открита,
която иска да даде от цялата си бездна прекопняла с топлина във себе си,
която хуква като вятър да разхвърля непослушно мислите немирно,
в една отчаяна прегръдка търсеща света погребана във нежноста на другия.
Аз вярвам във онази обич неспособна да се защити замлъквайки завинаги,
копнееща да те прегърне с цялата си светлина способна да говори,
и не защото силиуетите в света ни бледи са от цветове и жадна истинност,
от личното, от смисъла, от толкова копнежи да се имаме във себе си.
Аз вярвам като птица неприета, някъде встрани от другите във ятото,
почти забравила какво е да намериш път назад за връщане в сезоните,
аз вярвам, само днес, загубвайки дори насън лицето си с годините,
а спомените си, превърнала от гледане във упор, в непознати спътници.
Аз вярвам във онази обич, търсеща доброто дремещо във хората
и не това добро протягайки ръка в негласно преброено подаяние,
аз вярвам, че сме повече зависими отколкото признаваме на другите,
и нищо във живота ни не може да остане само наша собственост завинаги.
Аз вярвам в любовта способна да чертае пътища, не кръстове,
онази милост със която се копнее да живееш много още,
онази обич за която чувстваме немощ когато е далече, а ни липсва
аз вярвам в толкова неща които няма да успея да ти кажа че усещам още.
която иска да даде от цялата си бездна прекопняла с топлина във себе си,
която хуква като вятър да разхвърля непослушно мислите немирно,
в една отчаяна прегръдка търсеща света погребана във нежноста на другия.
Аз вярвам във онази обич неспособна да се защити замлъквайки завинаги,
копнееща да те прегърне с цялата си светлина способна да говори,
и не защото силиуетите в света ни бледи са от цветове и жадна истинност,
от личното, от смисъла, от толкова копнежи да се имаме във себе си.
Аз вярвам като птица неприета, някъде встрани от другите във ятото,
почти забравила какво е да намериш път назад за връщане в сезоните,
аз вярвам, само днес, загубвайки дори насън лицето си с годините,
а спомените си, превърнала от гледане във упор, в непознати спътници.
Аз вярвам във онази обич, търсеща доброто дремещо във хората
и не това добро протягайки ръка в негласно преброено подаяние,
аз вярвам, че сме повече зависими отколкото признаваме на другите,
и нищо във живота ни не може да остане само наша собственост завинаги.
Аз вярвам в любовта способна да чертае пътища, не кръстове,
онази милост със която се копнее да живееш много още,
онази обич за която чувстваме немощ когато е далече, а ни липсва
аз вярвам в толкова неща които няма да успея да ти кажа че усещам още.
четвъртък, 17 юни 2010 г.
Тишина
Може би ще кажеш, той е като онези бели мишки
дето първи ше избягат от потъващия във морето кораб.
Но аз съм тук дори сега, пиесата си няма както виждаш край и
главна роля, само постоянния декор дъжда единствен с монолозите,
кап-кап, кап-кап, колко трае в полета ни вечноста надоло.
Може би ще кажеш, не, не можеш да намериш стълбата за мен
миришеш на земя и пръст, и даже твърде скучен си, със твойте разлики
навярно с времето забравяме, това преди и след това, и после уж начало е,
и същите не искани от никой думи за съдбата и живота, и очакване,
живота който може би харсваме така, дори с ръждата по листата си.
И аз ще кажа права си, предадох те и не веднъж във себе си,
но всъщност нали дори това човешко е, нали така познаваме и себе си пълзящи,
а всъщност важното е как те чаках да ми кажеш помня те, ей тъй на глас, до мене.
И може би, ще кажеш че не чаках в себе си достатъчно, почти накрая тръгнах си,
но аз не съм дошъл да прося за разплата, и не да кажа колко е цената на растежа,
аз винаги прощавам, после и на себе си, и не, не искам да забравям.
И за това не чакай повече, аз помня тебе ...
дето първи ше избягат от потъващия във морето кораб.
Но аз съм тук дори сега, пиесата си няма както виждаш край и
главна роля, само постоянния декор дъжда единствен с монолозите,
кап-кап, кап-кап, колко трае в полета ни вечноста надоло.
Може би ще кажеш, не, не можеш да намериш стълбата за мен
миришеш на земя и пръст, и даже твърде скучен си, със твойте разлики
навярно с времето забравяме, това преди и след това, и после уж начало е,
и същите не искани от никой думи за съдбата и живота, и очакване,
живота който може би харсваме така, дори с ръждата по листата си.
И аз ще кажа права си, предадох те и не веднъж във себе си,
но всъщност нали дори това човешко е, нали така познаваме и себе си пълзящи,
а всъщност важното е как те чаках да ми кажеш помня те, ей тъй на глас, до мене.
И може би, ще кажеш че не чаках в себе си достатъчно, почти накрая тръгнах си,
но аз не съм дошъл да прося за разплата, и не да кажа колко е цената на растежа,
аз винаги прощавам, после и на себе си, и не, не искам да забравям.
И за това не чакай повече, аз помня тебе ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)