Третата секунда

По-важни бяха думите за теб, от всичко гладно на душата,
по-важно да си вярваш безусловно, сякаш е възможно някак,
след толкова пространства търсещи си място все обърнати така високо
и пътища които нямат и начало за да знаеш че ще свършат някога.

Лъжата стана истина, и бъдещето се оглежда сляпо, атрофирало,
напред години за които зад цената бъркаш и броенето на мислите,
и в себе си с развръзката логично по реда си, в две секунди да въздъхнеш
а третата е лихвите, от обич без условия но с етикет, износвяй я.

По-важен беше усета, а ситоста кошмар от собствената лудост,
отново да нареждаш в себе си това което няма и да имаш приживе,
по-лично е едва ли нещо в нощите пропуснато да споменеме,
а сънищата просто лукс от свободата на едно безсмъртие на сетивата ти.

А аз усещам всичко като дъжд от изстудени жълти пари,
раздиращи от почвата дълбоко в мен проникнали отвътре,
но не, това е нищо ново знаеш го но въпреки това говориш още,
надеждата умира, идва есента, а аз познавам есента със дъждовете.

Навярно смяташ, мога да присаждам всеки изгрев, все отново в себе си
и аз нали съм глухия, забравил пътя без да търси постояноство,
дали съм тук, защото някога така го исках, или просто е съдбата сляпа
а истината я достигаш във душата, ако вярваш в чудото да си обичан.

Усещам паузите, като изригване на съпротива и безпомощност,
надоло и нагоре, аз не съм приятел и за себе си съм чуждия,
и за това когато всичко се върти, не помня цялата мозайка
но знам че всяка кръпка неизбежно в мен спестена е от въздуха.