Когато си отиваш

Аз гледам себе си когато си отиваш,
аз гледам силиуета на мечтите,
които някъде послушно отмалели,
превръщат думите и сънищата все в дописване.
Аз гледам липсата на твоята прегръдка,
и толкова въпроси, но защо, защо мълчиш,
аз имам отговори и безброй погребани въпроси,
и някак все не мога да те осъдя и те съдя всъщност.
Аз гледам дъждове и време за живеене,
което още ще стои отвън с годините пред прага ми,
аз зная колко искам добротата да запазва същноста ни,
и как загубвам стъпките си в дъждове и изличени спомени.
Дали е време да се изплатим за всичко вече,
за всичко чакащо в сърцата да възкръсва,
или от страх и гордост ще забравим да се връщаме,
защото времето отива си, изтича като пясък във пустиня.
Аз гледам любовта, протягайки ръка да галя,
аз гледам толкова врати зад мен затворени отвътре,
и този вечен опит да си кажеш още мога, просто вярвай ми,
и всяка истинска секунда да започва ежедневно със смърта ти.
Аз гледам спомени, и толкова прекършено желание,
и сякаш в мен ще взриви света от непримеримост,
а всъщност никога не искам да те губя, никога не чуваш ли,
но думите са толкова немощни да опазят живите.
И за това върви, отивай си, прощавай ми, разбирай,
аз помня със ръцете както те погребвах със живота,
и слагах толкова цветя, и се надявах да ме мразиш после,
къде сълзите ни преливат и до лудост, а е тъмно и дълбоко.
Но аз не мога, няма за къде да тръгна, аз съм тука,
аз толкова се изморих да чакам как ще кажеш имам те,
и за това разбираш ли, че любовта е само моето убийство,
любовта не умира, умираме ние отвътре завинаги моя мила.