Защото е лято

Аз мисля си, живота е едно безкрайно в нас сбогуване
не криейки от тази самота попила от света наоколо,
и думите, пътеката останала далеч от тихото на свободата
и близостта приела собствената форма търсеща очите си във другия.

Олеква ако те прегърна с думите, ако те погаля сякаш дишайки
и в себе си покълнали беззвучния да плуват в тишината сънени,
къде съм аз, къде си ти, какво остава неизказано във мислите
когато липсва измеримост със която да усетя голотата в раменете ти.

Аз мисля си живота е в секундите за миг преди да се достигнем,
когато можем да скъсим безкрайността в два лъча светлина,
и вместо да познаваме света на тук и на отсреща все измервайки си чувствата,
да знаем, имаме очи с които някой те притегля в себе си безсмъртно.

И знаеш ли, ужасно е да лягаш вечно в празнина и във съмнения,
кое е твоето лице, защо душата ти се крие с тежестта отдолу,
и ако отричам себе си от всичките пясъци улегнали за да останеш жива,
това не е ли нещо със което да си кажем стига ми, за да сме живи.

И аз се мъча вместо теб да бъда силния, а сила всъщност има ли,
понякога е толкова студено, нищо че е лято и е юли, и горещо,
аз искам просто да прегърна близостта и тази вечер да прилегне укротена
и да избуява разпиляна във света на шарените сънища на прашни улици.

Ако не беше толкова далеч, дали на обед щяхме да приседнем двама
и ти със шарената рокля, да разцъфнеш срамежливо като ален мак,
дали ще е достатъчно да ти даря от себе си, и да си вътрешно от моето
и за това аз просто искам да прилегнеш на тревата и да дишаш в мен живота.