Стига вече, стига ме къса от тази дъждовна душа,
ти не виждаш ли, аз съм толкова лесен за стигане,
аз не си тръгвам ако срещна всяка нова звезда,
ако просто споделяш живота, оставам от топлото в себе си.
Стига толкова нощни пътеки, прозорци познали небето безспир,
аз познавам съдбата със която да бъдем щастливи, не чуваш ли,
но не мога да пазя небе за което стените са кухи и слепи зад бурите,
и не искам пространства, в които да прося очите ти, нейде спестено отвътре.
И когато те няма и нощта се събира във шепи от мислите падайки,
и на глас няма как да ти кажа обичам те, болно заспивайки
аз забравям за себе си, аз забравям света, аз забравям и тебе,
и живота върви си нататък, не защото така съм го търсил в сърцето.
Стига вече, ти знаеш ли аз цял живот забравям все някаква обич,
и не знам колко залези сякаш си паднаха окосени невръстни изострени,
аз опитвам да имам душа със която разбираш не само зад късото в прага си,
но не мога да зная къде ще изгубим вълшебния усет отвънка.
И за това не търси забодено остро на черно нейде в вените,
аз не знам във какво да повярвам и кое е единствено истинско
и не предавам от никой, просто опитвам да свикна във дните без тебе,
по една от звездите успели да греят в небето за което сънуваш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар