Има нужда от крила

Би трябвало да бъде всичко лесно казваш ми любима,
a ако започваш винаги в началото да преброяваш пилците след всяко лято,
ако запазваш всички рани от които ще загубваш още плътността си,
и само се надяваш следващата да те вземе с старите.
А някак края му не виждам и не виждам, никак даже утре,
макар да има нещо изкупително във въздуха от огъня на лятото,
да изгориш е нещо невъзможно в бедността си, все за няколко секунди,
а да забравиш е като да хвърлиш всичко за което вярваш че усещах някога.
И не заради това да изпревариш някой можеш да се връщаш малко още
и не в желанието да си точната награда и някак над съдбата
а просто лутайки се със надежда че обичта навярно съществува с другото лице,
и няма нужда да сме вечно тези срещащи стените си в сърцата.
Преди си мислех че съдбата ни обрича да се случим непременно,
че времето показва от коя страна е вярната следа за да се помним,
след толкова години самота не знам да вярвам ли във някой още,
дали да търся точно теб, защото мога да те видя още в силуета на луната си.
Какви са нашите желания, какви са тези бегли невъзможни разстояния,
какви са толкова огромните стени в които няма по нататък стигане,
кого разбираме, кого не можем да опазим, и докога ще чакаме
защо е ужасно трудно да намерим щастие в секундите си заедно.
Въпроси, истини, разперили въздушно сенките за крилете си,
най-лесно да си кажеш, карай ще ти мине само дърпай времето с ръцете си
а после всичко някак ще се стопли, както всяка пролет въздуха в сезоните,
а аз не знам кое е истината, коя е вярната посока да запомням
къде започва всичко и кога обречено е да си кажем свърши.