Лирични отклонения

Ако да обичаш не е за мен прелитнал
порив между листите на път на някъде
завесите поклащащи се леко,
пред отворения свят изглеждаш като в черно бяло,
когато те дописвам в мен със дни
защото думите са тъй безволно избелели,
да обичам не е очакване за по-красивите и
овладени чувства сменяйки лицето на човека,
а нещо от което гасне пламъка в секунди, дни,
и месеци, и още как измерваме от времето с което помним.
И за това, не мога да разбирам тази твоя
премълчана споделена наша обща обич,
за някой който може би е първата посока сутрин,
и не разбирам бедността в която си богат,
способен да очакваш изгрева в едно красиво утро,
за да те имам в силуета на живяното
и припознал душата ти за кратката но измерена секунда,
а тя, душата е като отхвърлена от ято болна птица,
и всичко някак се оглежда после друго,
самата същност търсеща взаимност в всеки срещнат
можещ да гладува малко с нежността с която теб обичах,
или защото няма нищо за което чувствата,
да могат да опазват чувствата от съхраняване,
носталгия в която казваме аз искам повече да дишам,
повече извън оковите на всяка рамка и разбиране,
и този привкус на кръвта по устните да бъде още,
когато хапеш ме до болка в страст и искаш, искаш, ..
потръпването на клавишите, във ритъма отнякъде
навлизайки дълбоко камбани взрив усилил и туптенето,
и ритъма се стича ако впиваш силно нокти
за да можеш да въздъхнеш после укротено.
Познаваш ли от тази напоритост с която все опитваш
къде ще стигне края си дори ако протегнеш мислите,
когато всъщност липсва някаква опитомена вътрешна среда
и място вечер образа на този смях, и ти да гледаш мен,
когато виждаш с толкова лица, и всички те мълчат,
и после викат едновременно, а всъщност тихо е,
и кой от другата страна е в теб приятеля
и кой е винаги стоящ отсреща в мене лудия.
Лирични отклонения, някак може би пресилени,
разтегляйки се в склона грабнал цялото останало безсъние,
хвани, придърпай ме, разкъсай ме отвътре,
но пощади лицето ми от загуба на спомена, че има утре.