Ще я задуша тази куча привързаност да те следвам във себе си
и не защото мисля някому все злото блъскам се насреща с тези думи
ако ме беше чула, в трите ми секунди за живот и за поемане на въздух
едва ли щеше да познаеш още изкривени доказателства на бедността ми.
Каква ирония са напъните да изтръгна цял от болката живота
и как се мразя с туй как винаги избирах другата страна на себе си,
не ми разправяй колко съм обичал, колко ме познаваш със далечното докосване
защото нищо не разбираш гледаща от цялото пространство извисена над душата.
Какво остава просто края още се променя във очите без вълшебства,
като една мъгла от сивото безбрежие на маранята сутрин натежала,
гори света, в последните си напъни да се изпълни с нежност във душата ми
такива вечери мечтаеш просто да преспиш при някого дори за малко.
Притихвам, спирам се, магията отдавна в мен я няма,
и колкото и да обяснявам как се оцелява с жаждата за заедно изгубвам се,
а само мога да поставям диагнози на едно безкрайно падане
когато ти не можеш просто да ми кажеш някаква човешка жива дума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар