Все още

Дали от виното, или е просто нещо лудо в лятото,
и всички хора в тези шарените улици до мен,
дали живота бликаш в цялата си жажда да ликува
и другото оставащо невидимо за себе си отвътре мълчаливо,
но аз така желая да те стигна крехка и безсилна
дори ще подържа цигарата в ръката ти, за малко,
защото времето отива си, отива си, отива си, ..
а аз живея в тези стари спомени които не успявам да забравя,
дори да казвам че обичам с обичта си сякаш в тебе непозната ..
И има ли значение как губим се на още разстояния
защо си тръгваме, или не вярваме че сме обичани завинаги,
аз тъй желая да намеря края на това тъй дълго в мен пътуване
и не виня, че липсваше, че не говориш както се говори с себе си, ..
причини и сезони, бъдеще, съдби, мечтания, забрава
откакто те обичам, всеки ден живея и умирам непрестанно,
и уча, уча, как да преценявам миговете срещу пропаста си,
но сякаш винаги и винаги съм бил един и същи, някъде останал до ръцете ти.
Така е тихо, нищо в мен не помни толкоз дълго,
а ето виждаш ли все още искам да ме спреш за миг в потръпване
и този плаж по който казваш че ще вървиш така далече,
и думите които някак все не стигат никога до мен, с доверие.
Какво да кажа, нямам много думи за довършване,
а ето пак говоря някъде за кратко а за много повече забравям се,
какво да кажа, за да прекося съдбата между безсилието в думите
говоря както мога, и това понякога успявам да ти кажа, все още ..

Ти ли си

Какво са думите, когато няма всъщност точни думи
те спират да са верни някъде изречени за теб на път,
но аз говоря, ти говориш, нищо че отричаш личното,
а все успели сме да сбъркаме от тежеста им.
И ако мерехме звездите с топлината на докосване,
или пък искахме луната да е посока напред,
ако живота нямаше все пак логичен смисъл въпреки съдбите ни,
и не във Господ, а във пътя ни към хората и добротата ни.
И за това, кажи, какво са мислите когато са изречени погрешни
когато краен смисъл няма, стигнал точно мястото където е потребен,
аз знам едно, живота е пътеката в която търсим вярното
когато и сърцата ни опитват се да разговарят заедно с отвъдното.

По средата на хората

Така не искам да сгреша цвета в очите ти,
и погледа на тази чакаща зад сянката умора,
нали разбираш колко важно е усещането ни за вечност
което толкова отдавна, няма как да бъде само лично мое.
Така не искам да изричаш мълчаливо мислите
през дни в които нямат просто верни очертания,
така не искам да съм твоята присъда за довършване
така не искам да съм подранилата безмислена награда.
Говорим много, някак без пространство в думите
в което въздуха да стига и за двама души,
така не искам, да пропусна да се връщам живия
а падам, вечно падам между рая и земята в себе си.
И не защото нещо в мен различно е, разбирам
аз помня само стълбата по рамката на здрача
и не че днес съм по свободен с свободата си от тебе,
какво е мен да имаш, а да чакаш, а да чакаш, а да чакаш ..
И ако не искам да позная тези знаци от които бягам гневно,
защото моята съдба е нещо и във мен за теб дописвано,
ако разбирам тишината като липса на отсрещно,
когато липсва ми допирна точка за да кажа, дишам те.

На сушата

Ще мълча когато вълните се плискат наоколо
сън сред детския смях, сякаш спрял до лицето
всяка късна любов за която разказвах с душата си вярата
всяко чакана истина ще затихва като пясък в ръката ти.

Ще мълча пред онези прегърнати в нежна конвулсия,
две целувки прелели живот като извор и святост
ще мълча и в телата на всички до лудост танцуващи
просто аз не усещам, аз просто сънувам живота край себе си.

Ще мълча без посока която да дърпа надеждата
сякаш с нещо прекъснато закъсняло желание
ще мълча с думите които потрепват във устните
тези устни така прекопнели да целуват от устните.

Отговор до някого

Аз не бягам, как така и не разбра,"любима"
аз просто трудно вярвам си че още съществувам.
Сред отговори не защото с тях ни има все разпънати,
а просто от това човешко в тебе да споделиш със другия.
След толкова очакване, разбираш свойта дневна доза тленност,
като една секунда от затишие преди живота да започне,
и колко виждат в мен, и колко мерят само в себе си,
като криво отражение в огледало ослепяло във зародиш.
Нещата всъщност толкова са прости и до смърт измъчени,
и аз така банално спрях да ги повтарям, сили нямам вече,
това което отеснява във съня ни, липсата на плътност,
е само времето където нежноста не е бяла рамка на смърта ни.
И аз мълча като живота който уж е наша добродетел,
с която да прегърнеш чувствата на някой като свои собствени,
аз помня от целувките на една единствена Мария,
която ме прегърна, нищо че и тя отиде си от мен пречистена.
Това съм аз, поредния объркан и бездарен все сценарий,
а трябва да се учим с всеки катаклизъм на съдбата си,
а всъщност, боже колко е болезнено да пазиш всъщност някого,
онези за които бил си твърде непонятен да погалиш.
А избора е нещо, ако можем да избираме свободно в себе си,
ако познаваш от лицето без прикритост и безброй миражи,
вълшебството е просто този ежедневен пазен усет
на някой чувстваш ритъма в сърцето, и без много думи.
И да ти кажа, та аз не те познавам, стига криви пътища в
просънища и бъдеще останало си май все в неживяно минало,
да кажа че нищо във лъжата няма ясни граници, плащам го с години,
и това объркана толкова във себе си не е от мен желаното.
Но думите, но думите са толкова безсилни да променят нещо,
и все така са в нас единствения начин да говорим с някого,
и ето питаш мога ли да те желая, пазя ли като собствено вълшебство,
а аз бих искал да ти кажа, едно лице на мен ми е достатъчно.

Малки стъпки

От думите белязани по кожата ни като водни знаци
от толкова звезди, слънца, планети и въртящи се луни,
света е цяла набразденост от стремежи в удари от необятност
но как ме виждаш гледайки през сулуета нейде само в мислите.
И ето чуваш, влюбваш се, очакваш, после искаш всичко лично,
но цялата прозрачност на представите не е случайно остаряла улица,
а моите мечти не са посоки казвани безпътно и наглед за кратко,
но ти ме искаш точно същия, но без предишните ми спомени от чувствата.
Това съм аз, почти предал се пред заключените недостъпни прагове,
и винаги опитваш се да казва, имам още за поемане полу-вина,
а всъщност колко могат да обичат без да смятат че е бялото цвета ни,
единствено когато можем да изчистим другите от себе си забравяйки.
И ако гледам хората без думи за защита, и без обща истина,
когато имат толкова да кажат за размера ти на кръста,
боли, но не защото всичко в теб остава криво виждано и счупено отвътре,
а само в цялата безлюдност на посоките и мярка, за достъпното вълшебство.
И как да искам да намеря място в себе си, кое е всъщност вярното,
в което утре няма да ме мериш според своите представи за изгубване,
и ако още има ме, след всички прекопняли празници,
достатъчно за дълго да олекне тежестта, която все те спира.
Сега говоря, казвам мисли, търся истини с които дишаме,
и искам да си вярвам, че съм онзи от мечтите за когото чакаш,
и ако питаш колко струва избора ни, колко закъснял за връщане
живота е това което гледаме в очите когато го избираме.

Просто ей така

(на Мария)
Аз може би не съм от този точно твоя свят
и не, не казвам че във мен е по вълшебен залеза
но всичко се променя и дъжда, дори и той,
все някой ден превръща се във хладно езеро.
А аз познавам моите води по тази кръв
в която искам всичко да набъбва за живеене,
и няма да ти кажа, че е свършило в безсилие,
когато утре за пореден път ми кажеш тръгвай си.
И ето идвам, в този загорял от жега град
под пейката в която някога те чаках
и този път ще си спестя извлачения куфар,
и няма и подарък да купувам всъщност даже.
Ще дойда, без да вярвам много в любовта,
но не защото с цялата душа не съм я искал,
ще бъда независим и прикрил очите недостъпни,
така дано познаеш, че и моите очи треперят живи.
А ти навярно няма да си всъщност там,
и аз навярно пак ще трябва да си тръгна,
но ето идвам, нищо че отново не поканен,
защо ли казват, глупавите вярват в всичко.

Заради душата

Това което тъй и не разбра до днес
отгоре гледаща в наречената своя само обич,
че няма обетована земя за любовта,
а просто място за което да се връщаш във живота.
Това което търсеше във мен почти умря,
но не защото глухотата ми в камбана се превърна,
умираш в тишината след поредната безгласност
в прозорците събрали жадно светлината си без звук накрая.
И за това градим, по малко всеки божи ден,
като тревици търсещи живота си за въздух горе,
войните може би за някой да са част от времето,
но нищо за което трябва да воюваш не е мое.
И за това не вярвам сляпо, имам си небе,
но в него просто вятърът не спира никога сезоните,
и не забравяш колко кратки са секундите целувайки,
особенно ако по ничия земя на път осъмваш все на връщане.
И няма богове и каменни отломки, просто пътища
и нищо не събаряш за да продължиш нагоре,
след сто години никой няма да е вече тука,
и за това от вечноста познаваш само топлината и.
А думи много, казваме ги неизменно всички
и сигурно разбирам че боли така душата в самота
но аз намерих собственото си усещане за истина,
и нищо че съм сам, аз вярвам в любовта и хубавото в хората.

Когато си самотна

Бих искал да ми кажеш, толкова е лесно
достатъчно е ние да се съхраним в мечтите си
аз знам какво е слабост, знам какво са пропасти,
и тези дето с теб посяхме да възкръсват след години.
Но въпреки това, аз искам да ме помниш
и не така с сърце като застреляна от упор птица,
че толкова е лесно да обичаме без страх за полет,
и ние се променяме, дори да не усещаме различното.
Бих искал да ме помниш, като бял покой в душата си,
като храна която дава смисъл в крехкото отпуснато,
бих искал да ме помниш сякаш сме с години заедно,
от тези дето никога не би престанала да помниш.
Бих искал тази нощ да е от сбъднатите сънища,
а устните пресъхнали да пият от сълзите ми,
и вярата че Рая няма нужда от безкрайна стълба,
единствено достатъчно е, да ни има с любовта ни.

Memories of green

Когато в лятото преди години спрях
да пускам хвърчилата срещу вятъра
дали защото липсваше в пространството и
мириса на сладоста във въздуха,
така предвкусих от нектара на
поле от нощни детелини,
на топла кожа с цвят
на праскова и дива круша,
и за това аз знам ще дойде ден
когато ще забравя недокоснатите корени,
когато в теб ще бъде лесно да притеглиш
силно от момчето с гладни устни
ще бъда истината но останала оголена
в поле от бързеи потъващи в изгубване
във нажежено тяло, бесни като ручеи,
ще бъда милост и полу-докосване,
по галещите пръсти до сърцето ти,
и между късния ни залез ще се будим
в зората не успели да нахраниме греха си,
и през поляните обрасли ще сме лутащи се кораби,
когато те поискам, ще се давиш още толкова
когато очите ми не ще се крият,
и ще забравя времето за връщане и тръгване,
и времето което ни остава като щастие,
а ти, ще ми разкажеш цялото си удоволствие
със мекото протегнало си дланите към моите.

Let it Rain

Това безсмъртие на нашата душа
което крие се под пулса на ръцете ти,
когато тежестта с умората в зениците умира,
докосвайки те с дни в които ще вали
и тихо сякаш укротено и беззвучно,
по прашните вечерни и безлюдни улици заспиваш.
Защото аз съм просто пръст в пръста,
на набега безследно изкопал се в дири по лицето,
и знам че нищо утре няма да остане неизменно,
а любовта може да е тъй красива ако умеем да я пазим.

>>

Ако замлъкна в себе си завинаги

Ако искаш да ме чуеш че не съм обичал друга
освен за теб, за никого не съм мечтал,
и няма как дори за хубаво да те излъжа тихомълком
защото нищо хубаво не раждаш със лъжа и с мълчание.

Ако ме виждаш без лице във обеднелите ми чувства
и мислиш как да разделя от моето във теб и чуждото зад мен,
аз няма как да кажа колко сляпа си , а колко хубава,
защото любовта е нещото създадено с живота и за него.

И ако кажеш, искам светлина не просто бледи отражения
и цялата ти мисъл да е устремена неделимо в мен,
аз бих разкал малка приказка, за малката надежда,
която винаги успява да прекрачи сянката на тежкото.

Ако душата ми те пази сякаш в друго тяло
и в друг по-истински и свят за мен живот,
и толкова бих искал да повярваш че във него,
си моятa единствена и търсеща завинаги се обич.

И за това не знам как мога да ти кажа сбогом
и за това, не мога да си кажа просто в себе с и край,
а всъщност колко струват някакви болезнени мечтания
когато побеляваш все живеейки със стари спомени.

И за това навярно просто трябва да престана
да чакам някой който припознаваш в мен отново,
и за това са толкова безсмислени и думите, и жаждата
но как да те забравя, как да те забравя ...

Дали защото не можех да обичам

Ти знаеш ли как лесно е да се обича всъщност
и не защото дните празни са от плът или от глътката живот,
и за това наистина не го разбирам, казвам ти наистина
защо съм вечно тук а ти си вечно в края на света.

Ти казваш, много в мен пустини са покрили пъстрото,
дали защото просто липсва ми единствено от твоята вода
или защото аз съм лудия, за който има собствената истина
пропускаш вярното усещане където да се сбъдва нашата реалност.

Но няма път през всички сънища ако са временни пристанища,
а времето достаточно да кажем аз не те разбрах, защо,
и яроста, и бурите, и радоста и чувството и цялото пропуснато
за всичко има правилната мярка със която да си кажем вярвам ти.

Каква цена, така и не разбирам, кой е просяка от двама ни
за мен живота твърде прост е, когато го усещаме с душа,
когато в нас избираме за себе, избирайки се сякаш в някого,
и никаква цена не трябва да се плаща ако сме щастливи, двама.

Ти знаеш ли, не искам нищо в мен да свършва, и дали е свършило
и затова остава винаги вратата някъде назад, полу-отворена
кое са сънища когато виждам те във мен различна и тъй близка
кое е цветно и кое от чакане е избеляло в същноста си със годините.

Навярно всичко думи трябва да ни казват нещо важно
а аз не знам как мога да ти кажа, но защо изстина нашата любов,
дори да съм грешил не е защото в себе си не чувствам силно,
а сигурно защото мислих, че не ме обичаш.

И тъй, кои са думите, с които да ме видиш по различно
и как загубиха със времето крила е ясно,
а аз опитвах се със тях да те достигна,
но аз съм тук, а ти навярно знаеш, ти си там, защо не зная.

Нищо повече

Ако повярвам някой ден във добрата си,
ще прокопая път където да се срещнат други хората
да разберат, че малките неща променят и голямото,
че много от живота всъщност е излишно да разделяме.
Ако повярвам някой ден, че имам плът в душата си,
че цялата ми същност има сладоста на пчелен восък,
ще легна във леглото бавно до краката ти,
и после ще започна да израствам по нагоре.
Ако разбираш ли, все някой ден заспиме заедно
ще искам да завържа на неделното разклащане камбаните
ще искам да заспиш така дълбоко, че покоя ни
да скрие чашата която те опазва будна все от спомени.
Ако допишеш в мен останалото, обичта, омразата,
ще мога да мълча, когато полумрака се размива с слънцето
ще мога мълча в ноща която ще засявам семена във тялото,
и просто няма да сме никога отново същите.

Третата секунда

По-важни бяха думите за теб, от всичко гладно на душата,
по-важно да си вярваш безусловно, сякаш е възможно някак,
след толкова пространства търсещи си място все обърнати така високо
и пътища които нямат и начало за да знаеш че ще свършат някога.

Лъжата стана истина, и бъдещето се оглежда сляпо, атрофирало,
напред години за които зад цената бъркаш и броенето на мислите,
и в себе си с развръзката логично по реда си, в две секунди да въздъхнеш
а третата е лихвите, от обич без условия но с етикет, износвяй я.

По-важен беше усета, а ситоста кошмар от собствената лудост,
отново да нареждаш в себе си това което няма и да имаш приживе,
по-лично е едва ли нещо в нощите пропуснато да споменеме,
а сънищата просто лукс от свободата на едно безсмъртие на сетивата ти.

А аз усещам всичко като дъжд от изстудени жълти пари,
раздиращи от почвата дълбоко в мен проникнали отвътре,
но не, това е нищо ново знаеш го но въпреки това говориш още,
надеждата умира, идва есента, а аз познавам есента със дъждовете.

Навярно смяташ, мога да присаждам всеки изгрев, все отново в себе си
и аз нали съм глухия, забравил пътя без да търси постояноство,
дали съм тук, защото някога така го исках, или просто е съдбата сляпа
а истината я достигаш във душата, ако вярваш в чудото да си обичан.

Усещам паузите, като изригване на съпротива и безпомощност,
надоло и нагоре, аз не съм приятел и за себе си съм чуждия,
и за това когато всичко се върти, не помня цялата мозайка
но знам че всяка кръпка неизбежно в мен спестена е от въздуха.

Когато си отиваш

Аз гледам себе си когато си отиваш,
аз гледам силиуета на мечтите,
които някъде послушно отмалели,
превръщат думите и сънищата все в дописване.
Аз гледам липсата на твоята прегръдка,
и толкова въпроси, но защо, защо мълчиш,
аз имам отговори и безброй погребани въпроси,
и някак все не мога да те осъдя и те съдя всъщност.
Аз гледам дъждове и време за живеене,
което още ще стои отвън с годините пред прага ми,
аз зная колко искам добротата да запазва същноста ни,
и как загубвам стъпките си в дъждове и изличени спомени.
Дали е време да се изплатим за всичко вече,
за всичко чакащо в сърцата да възкръсва,
или от страх и гордост ще забравим да се връщаме,
защото времето отива си, изтича като пясък във пустиня.
Аз гледам любовта, протягайки ръка да галя,
аз гледам толкова врати зад мен затворени отвътре,
и този вечен опит да си кажеш още мога, просто вярвай ми,
и всяка истинска секунда да започва ежедневно със смърта ти.
Аз гледам спомени, и толкова прекършено желание,
и сякаш в мен ще взриви света от непримеримост,
а всъщност никога не искам да те губя, никога не чуваш ли,
но думите са толкова немощни да опазят живите.
И за това върви, отивай си, прощавай ми, разбирай,
аз помня със ръцете както те погребвах със живота,
и слагах толкова цветя, и се надявах да ме мразиш после,
къде сълзите ни преливат и до лудост, а е тъмно и дълбоко.
Но аз не мога, няма за къде да тръгна, аз съм тука,
аз толкова се изморих да чакам как ще кажеш имам те,
и за това разбираш ли, че любовта е само моето убийство,
любовта не умира, умираме ние отвътре завинаги моя мила.