Отговор до някого

Аз не бягам, как така и не разбра,"любима"
аз просто трудно вярвам си че още съществувам.
Сред отговори не защото с тях ни има все разпънати,
а просто от това човешко в тебе да споделиш със другия.
След толкова очакване, разбираш свойта дневна доза тленност,
като една секунда от затишие преди живота да започне,
и колко виждат в мен, и колко мерят само в себе си,
като криво отражение в огледало ослепяло във зародиш.
Нещата всъщност толкова са прости и до смърт измъчени,
и аз така банално спрях да ги повтарям, сили нямам вече,
това което отеснява във съня ни, липсата на плътност,
е само времето където нежноста не е бяла рамка на смърта ни.
И аз мълча като живота който уж е наша добродетел,
с която да прегърнеш чувствата на някой като свои собствени,
аз помня от целувките на една единствена Мария,
която ме прегърна, нищо че и тя отиде си от мен пречистена.
Това съм аз, поредния объркан и бездарен все сценарий,
а трябва да се учим с всеки катаклизъм на съдбата си,
а всъщност, боже колко е болезнено да пазиш всъщност някого,
онези за които бил си твърде непонятен да погалиш.
А избора е нещо, ако можем да избираме свободно в себе си,
ако познаваш от лицето без прикритост и безброй миражи,
вълшебството е просто този ежедневен пазен усет
на някой чувстваш ритъма в сърцето, и без много думи.
И да ти кажа, та аз не те познавам, стига криви пътища в
просънища и бъдеще останало си май все в неживяно минало,
да кажа че нищо във лъжата няма ясни граници, плащам го с години,
и това объркана толкова във себе си не е от мен желаното.
Но думите, но думите са толкова безсилни да променят нещо,
и все така са в нас единствения начин да говорим с някого,
и ето питаш мога ли да те желая, пазя ли като собствено вълшебство,
а аз бих искал да ти кажа, едно лице на мен ми е достатъчно.