Когато в лятото преди години спрях
да пускам хвърчилата срещу вятъра
дали защото липсваше в пространството и
мириса на сладоста във въздуха,
така предвкусих от нектара на
поле от нощни детелини,
на топла кожа с цвят
на праскова и дива круша,
и за това аз знам ще дойде ден
когато ще забравя недокоснатите корени,
когато в теб ще бъде лесно да притеглиш
силно от момчето с гладни устни
ще бъда истината но останала оголена
в поле от бързеи потъващи в изгубване
във нажежено тяло, бесни като ручеи,
ще бъда милост и полу-докосване,
по галещите пръсти до сърцето ти,
и между късния ни залез ще се будим
в зората не успели да нахраниме греха си,
и през поляните обрасли ще сме лутащи се кораби,
когато те поискам, ще се давиш още толкова
когато очите ми не ще се крият,
и ще забравя времето за връщане и тръгване,
и времето което ни остава като щастие,
а ти, ще ми разкажеш цялото си удоволствие
със мекото протегнало си дланите към моите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар