Заради душата

Това което тъй и не разбра до днес
отгоре гледаща в наречената своя само обич,
че няма обетована земя за любовта,
а просто място за което да се връщаш във живота.
Това което търсеше във мен почти умря,
но не защото глухотата ми в камбана се превърна,
умираш в тишината след поредната безгласност
в прозорците събрали жадно светлината си без звук накрая.
И за това градим, по малко всеки божи ден,
като тревици търсещи живота си за въздух горе,
войните може би за някой да са част от времето,
но нищо за което трябва да воюваш не е мое.
И за това не вярвам сляпо, имам си небе,
но в него просто вятърът не спира никога сезоните,
и не забравяш колко кратки са секундите целувайки,
особенно ако по ничия земя на път осъмваш все на връщане.
И няма богове и каменни отломки, просто пътища
и нищо не събаряш за да продължиш нагоре,
след сто години никой няма да е вече тука,
и за това от вечноста познаваш само топлината и.
А думи много, казваме ги неизменно всички
и сигурно разбирам че боли така душата в самота
но аз намерих собственото си усещане за истина,
и нищо че съм сам, аз вярвам в любовта и хубавото в хората.