Така не искам да сгреша цвета в очите ти,
и погледа на тази чакаща зад сянката умора,
нали разбираш колко важно е усещането ни за вечност
което толкова отдавна, няма как да бъде само лично мое.
Така не искам да изричаш мълчаливо мислите
през дни в които нямат просто верни очертания,
така не искам да съм твоята присъда за довършване
така не искам да съм подранилата безмислена награда.
Говорим много, някак без пространство в думите
в което въздуха да стига и за двама души,
така не искам, да пропусна да се връщам живия
а падам, вечно падам между рая и земята в себе си.
И не защото нещо в мен различно е, разбирам
аз помня само стълбата по рамката на здрача
и не че днес съм по свободен с свободата си от тебе,
какво е мен да имаш, а да чакаш, а да чакаш, а да чакаш ..
И ако не искам да позная тези знаци от които бягам гневно,
защото моята съдба е нещо и във мен за теб дописвано,
ако разбирам тишината като липса на отсрещно,
когато липсва ми допирна точка за да кажа, дишам те.
Няма коментари:
Публикуване на коментар