Не ме познавай в белега на всички измечтани залези
останали назаде в огледалото на дните недокоснати
достатъчно лъжи наричаха във мен за нещо препознато
и тази относителност на липсата, и на очаквано.
Но аз си казвам имам просто в себе си живот за даване
като една вселена от безброй посоки търсещи небето
и няма да ме срещнеш нейде зад гърба си, да те гоня за помилване,
подтичвайки след мярката за някаква си уж съдбовна същност.
Живот, обреченост, какви са тези всепризнати правила и думи,
от правото си да усещаме, от тишината без присъствие на думите,
поне звучим така правдоподобно ако съберем надеждата
но и след това доколко можем да предвидим всеки усет.
Защото нека съм виновен, нека ме усещай просто, другия
но колко в мен секунди могат да останат неизменно твои,
не ме изплаквай във желания, не припознавай дните ми
рисувайки света единствено във себе си,
не ме изгубвай, ако не делиш света до мене.
Защото от живота който казваше да искаме в душите си
е нещо мое туй с което пожела да имам свободата
и след това минават трите ни секунди за помилване
на моите, на твоите, на грешките на всичките останали.
Така те виждам, в мен жената от живота си
не те изплаквам, нито прекроявам световете ни,
достатъчно е да си вярваме, достатъчно е да сме истински,
достатъчно е дадеш надеждата, че можем да сме нужни живи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар