(.. на Мария )
Аз нямам глухо скривани вини и сляпо оправдани рани
дори и някои да са достатъчно от срамни да ги помниш в себе си,
а туй да търсиш истина е като дете завързано за стола си
когато аз не пазя мислите си скрити в неудобни малки рафчета заключени.
Аз имам много неизречено във мен останало безсилно литване,
а повечето чака от години да го кажа чисто със сърцето си,
аз имам думи срещнали се със смъртта и с тъжното в живота
които никога не могат да намерят нейде прага за завръщане.
Аз плача само пишейки за тебе своите твърде малки мисли
а после сам не знам къде отиват дните и кошмарите отнесени,
аз не поднасям милостиня, не от твърде наедряла лична ситост,
а просто мразейки безсмислието на понятните причини.
Аз търся от вината имайки по равно теб във себе си,
но няма никога вина единствено за нещо само в другия
и бих говорил ако знаех че не разговарям на отворени прозорци,
и бих те чул ако не ме пропускаше в молитвите за собствената живост.
Така прощавам, и за тебе, и за мене, и за грозното във хората,
какво променя ако ти не търсиш прошка в обичта създавана от себе си,
ако от тази гордост не умееш да прокарваш нови по различни пътища,
и само пращаш своите писма в адреси до поискване но винаги обратно.
Аз имам също тази гордост, просто много, много си приличаме,
но само с теб омеквам като някой който гледам непознат и другия
аз искам да намеря начин да те имам без да се загубвам в много истини
аз мога да простя когато искам да съм нещо в тебе хубаво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар