Започват дните ни почти нестройно
като напъни да скъсаш нещо неистово във думите,
като след всяко късно раждане и края на нощта
отново и отново хванала със натиск грозно тишината,
след всяка глътка разстояние покълнало през пръстите,
и продължило безвъзвратно да изстива от следата си,
макар, дали са стъпките напред или назад
дори не искаш да се питаш гледайки
следите на обувките пред прага си.
Не знам кое лице е мое в тези тръгналите
виждащи ме винаги различно в огледалото на дните,
като от корени болезнено оставили очите си
напомнящи за своето пространство под душата ти наивно,
след толкова познания за точната ти същност
след опита да имам хладното на голота ти по себе си отвътре,
започва в мен деня почти преситен от познати заключения
и някак все в началото като логичното си уж избрано следствие.
И този свят живян в стотици мигове и твърде малко от вълшебството
като мечтите ти притискани на скрито тайно в себе си,
усетил жаждата за твоята ръка, ..
така копнееш за пороя и калта ти по очите.
И колко силно можеш да крещиш, за да повярваш сам
че можеш да обичаш още истински,
макар с остатъка не искан като рана, ..
и думите, и думите, и думите, не са за да си кажеш още има ме
а просто да притвориш от умората очи
и да осъмнем, просто други с момичето до мене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар