Дали прошепнатото е единствената мярка за красивото в мечтите ни,
дали сърцето ни усеща вярната посока още в нас, дали полу-насън,
защо ли пишем толкова писма да стигнем чувствата на другия,
и вместо да си кажем във очите, чакам те, преди разсъмване.
И ако след някоя неделя пак стоя на прага си, до късно вечер сам с звездите,
а ти поемеш в другата посока измълчала всички мои земни чудеса,
и после колко в мен остава да е бяла птица, крехката надежда че сме нещо цяло,
дали да вярвам че не създадох само себе си способен да обича твоето.
Така в прозореца лепиш сърцето си с небето и дърветата и хората,
навярно няколко секунди срязани от вятъра за да усетим че живеем още,
така изричам себе си дори и в закъснелите ухаещи на дъжд от натежалост думи,
така се губя в жадното око на залеза, преди да се притеглят пръстите.
И ако след всичко си повярваш, тук е лятото белязано да пламне непокорно в огъня,
и тя те пита, с този кротък равен глас, като полу-разплакано дете,
ти можеш ли да спреш да дишаш и душата да остане не докоснала сърцето,
аз няма да се чудя за да кажа, имам светлина в излишък всъщност много.
Няма коментари:
Публикуване на коментар