От толкова истини, познаваш праха отлежал там отвътре полепнал в стените
и липсва ти въздух, и липсва ти праг към небето отвъд тази тъй дълга нощ,
и няма сълзи, и няма познатата греховност на твоите устни с които сънуваш,
а само пастелно беззвучие сред няколко фатални и твърде крехки истини.
И още малко връщане, мечтания които чакат просто мястото,
а красотата е разпъната от опита да се изкаже непосилното на полета,
и не растат цветята, и не говорят натежали от живот и цветовете със ухание,
морето твърде е широко за крайбрежия без сянката на точно твоята чуплива същност.
А всичко във сърцето е на път и разделено сякаш някак твърде, твърде правилно,
дали съдбата го предрече или е вятъра в посоките обратно към промените,
аз малко имах от живота за да познавам гордо сладостта от жаждата на своето,
и щом те имам, не би ли трябвало да сме приседнали от същата страна на мислите.
След всички бури, свикваш с бурното на всяка зряла подранила ежегодно есен
и от коя страна се гонят птиците от натежали облаци във мен дори не знам,
.. да, моето сърце едва ли толкова умее да износва със години тази болка,
но то те помни в себе си способно да запази страховете че ще те уцели нямо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар