Спомен за лятото

Ако все някога, живота ни обърне се обратно,
с ограбените дни в една въздишка привечер,
ако пресилените думи, не увисват на бесилото на вярата,
прегърбени от болката която всъщност няма много смисъл,
тогава ще ти кажа, галейки с ръка косата ти,
че най-боли, за твоята душа във мен безсмъртно дишаща,
и за това, че няма как да кажа, мила ти си грешната,
и за красивото в което искам да се сбъднеш, винаги.
Ако все пак, някога, живота се обърне на обратно,
и пак успееш да повярваш, че сърцето ни, не лъжи никога,
тогава ще поискам да ти нарисувам блясъка в очите,
защото аз не съм забравил нищо за което съм се вричал,
защото не успях да кажа колко си красива мила,
след толкова пространства скъсали деня във думи,
и аз не съм присъдата, не съм и обвинителя,
не съм защитника, не съм в приведените зад гърба ти.
И ако мисля си, как някой в тишината тихо страда ме,
и всяка нощ в следите ми се взира със надежда,
ако не искам да съм топлината претопена мъртва в мрака,
когато някоя жена убива святото на любовта си,
а аз съм просто щрих, по детствената белота на жаждата,
потънал във мечтите ти, опитваш някак си да диша още,
и все не стигнал правилното място вътре в себе си,
и все загубил се, когато те привиждат,в своето за чуждия.
Така абсурден е плода на туй отлагано мълчание,
живота продължава, а вината сякаш расне в теб със дни,
и мойте залъци, с надеждата все повече присядат,
заченати преди да мога да позная теб, в лицето ти.
И казваш край,.. след дни, отново всичко е посято с плът,
пилея себе си, поръсвам с опрощение до синьо-сиво,
единствено остава да си вярвам че не е напразно,
че чакам лятото в което ще осъмна в голотата ти отново.