Аз нямам много, само две очи,
с които да те гледам как заспиваш,
когато слънцето прелита между залези и изгреви,
а тишината ми е сякаш все навън обърната отвътре.
Минават дни, за мен са сякаш векове,
по улици забравили какво е да се спираш нощем,
осъмвам с думи, а сънувам просто обичта без думи,
и колко трудно е да чакаш някакво си "неизбежно" утре.
Аз нямам много, само две ръце,
с които да притегля по-дълбоко мекотата на гърдите,
а мисълта ми е разграбена от ветрове, почти безшумно,
и нямам в себе си надежда, че морето е било бездънно.
Аз нямам много, нямам и дори за теб небе,
в което да говорят със прозорците звездите,
не знам дали ще можеш някак да ме разбереш,
но толкова ужасно е мълчанието, когато си далече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар