Достатъчно високо

Разпръсква се като надут балон
надеждата за някакво съдбовно случване
осъмнала безсилна в мен от липсата
на силует и своя плътност във очите на деня,
каквото трябвало няварно се е случило,
нали така, заслужих го защото не летя достатъчно високо,
защото исках да си вярвам, че е възможно сякаш всичко.
И тези предвидливо стъпили на твърдо,
пак гордо оцеляха надживели ме със плодовете ти,
а аз съм трън в петата, как ли да се видя чист
оглеждайки се някога по твойте стъпки,
когато всеки път се гледах в грешното лице,
за глътката надежда, за думите "завинаги любов",
и че, "живота е награда щом ни има, мила", чувстваш ли,
и още, "какво ли повече е нужно на душата ни
освен за някой да си мястото да се завърнеш вкъщи".
Не гордоста не бе причината да си говоря
като многословна сляпа скитница по пътя за надеждата,
тя обичта, поръчва се по форма и по тежест
до поискване в цената сякаш отначало още,
сега съм точно там, където трябвало
да бъдат всички неудачници на края на бездумното,
и жалко няма копче да взривя света, но знам не трябва.
И знам, все някак си в живота има равновесие,
за всички търсили на път лика си, и намерили болезненост,
и за онези дето имат уж от всичко в бедноста си в повече,
каквото няма мярка и обем,
разпада се в забравата без истина за съществуване.
И някак в този ден загубва и значение съдбата,
и цялата ми оцеляла чувственост, и болката, и любовта ми,
така и иначе са хората студени, а аз не искам да го вярвам още,
така и иначе сме някак все безмилостни един към други,
а любовта е вечна и божественна макар и недоказано.
Разспръсква се като балон във лунапарк
надеждата да сътвориш привечер тихи приказки,
за всяко мъничко дете което няма дом и топлина в сърцето,
а думите какво са те, ако живота ни е в никого ненужен,
а утре имат тези виждащи света във писта за излитане.