Във моята война със тишината няма враг отсреща
но изстрелите и пронизват унизително дълбоко като истински,
воюваш за душата си, да имаш малкото затишие след бурите,
преди да те разкъса липсата на нежността като полу-разпятие.
Това е моята зараза, всъщност казват няма и последни влакове,
но аз с плътта си няма как да те забравя, имам мои оцелели чувства,
дори и ако можеше да свърши всичко, аз не го разбирам,
каква е тази обич дето можела да свърши всъщност, всъщност може ли.
И после продължавам, след смъртта на плътността на думите,
когато те са просто капките които да спестят кръвта ми денем,
аз искам да живея, искам си душата в мен възкръснала пречистена,
но моята душа, е някъде назад обречена да чака все помилване.
Измерваме вината си, като огромни черни облаци намръщени,
а някъде над облаците винаги е ясно и красиво чак до хоризонта,
опитвам се да казвам, стига с еднолична истина, и стига с недомлъвки,
от цялата игра с която да доказваш слабостта и глупостта на другия.
Във моята война, звука от изстрелите идва твърде късно,
и нямам и представа как да стигна до покоя надживял душата ми,
попитах дъщеря си, питах я какво да правя ако пазя любовта си,
и тя ми каза, което нямаме до себе си, единствено забравяме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар