По-бързо, нека хванем думите преди да избледнеят
преди цвета им да заглъхне като писък горе,
нека мислите ни се престорят на завеси
там във стаята в която слънцето е в розите обесено.
Нека влажната ни кожа полудее блудна,
с дъх на плесен и на вино се разтвори като облак,
нека да танцуват по бедрата ти нозете ми,
щом това е следващата обуздана буря на безумие.
Нека боледуваме така поне за малко,
и през погледа ми да преплувам слънчогледите до ситост,
нека лятото не свършва с есента ни, даже утре,
нека самотата да е нашата награда за безвремие,
ако можем нека построим и сводове в небето си.
После утре можем да мълчим, утре е простено всичко,
сред милион изгубени на път желания и толкоз сънища,
утре ще предскажем че живота ни е всъщност свършил, мила,
днес единствено бих искал да обяздвам вятъра в косата ти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар