(на Мария)
Ако отворя сърцето си за нощния вятър
като дете без подслон, сред рояк от звезди и планети,
сякаш цял живот скитал да срещне душатата ти някъде,
а не можеш да стигне човека отсреща във мислите.
Ако си кажа, че няма съдба, че няма предели на времето,
на нещо в което опазваме спомен в сърцето,
ако си кажа, прощавам на всеки, защото прощавам на себе си,
как ще очаквам, че живеем завинаги делейки света си.
А сега съм забравил във мен какво е навярно нормално усещане,
просто взривове лава от дъното на целия тлеещ за милост живот,
ако отворя душата си, дори във смърта на надеждата,
ще дойдеш ли с мен, да притиснеш ръката ми, обратно, ще можеш ли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар