Тишина

Може би ще кажеш, той е като онези бели мишки
дето първи ше избягат от потъващия във морето кораб.
Но аз съм тук дори сега, пиесата си няма както виждаш край и
главна роля, само постоянния декор дъжда единствен с монолозите,
кап-кап, кап-кап, колко трае в полета ни вечноста надоло.
Може би ще кажеш, не, не можеш да намериш стълбата за мен
миришеш на земя и пръст, и даже твърде скучен си, със твойте разлики
навярно с времето забравяме, това преди и след това, и после уж начало е,
и същите не искани от никой думи за съдбата и живота, и очакване,
живота който може би харсваме така, дори с ръждата по листата си.
И аз ще кажа права си, предадох те и не веднъж във себе си,
но всъщност нали дори това човешко е, нали така познаваме и себе си пълзящи,
а всъщност важното е как те чаках да ми кажеш помня те, ей тъй на глас, до мене.
И може би, ще кажеш че не чаках в себе си достатъчно, почти накрая тръгнах си,
но аз не съм дошъл да прося за разплата, и не да кажа колко е цената на растежа,
аз винаги прощавам, после и на себе си, и не, не искам да забравям.
И за това не чакай повече, аз помня тебе ...