Носталгия за полет

Дали ме гледа в своето високомерие съдбата някъде отгоре
като един нечакан диалог с шума на листите в дърветата и вятъра
дали и обичта е нещо със което да дарим на хората живота си
но толкова познато е да чакаш някой да дари и в твоята любов живота.

Понякога си мисля как прелитаха годините, така набързо,
дали поисках повече отколкото възможно е да имаме въобще,
дали ме виждаха във извора на усета, но недостъпен и безплътен в липсата,
а този импулсивен и болезнен беше чужд със нуждата си за взаимност.

И тази вечер е почти излишно да си казвам че ми липсваш, колко много
излишно е да казвам, че не искам някаква открадната любов,
не искам никой да рисува светове намиращ в мене малкото за още, и за още,
не искам чувства дето са белязани, като предвестие за чакащо възмездие.

Почти си вярвах че са устните ти нещо истинско вълшебно
което няма да загубвам всяка сутрин с тишината между световете ни,
почти повярвах, че е лесно да обичаш за да си обичан просто със доверие
почти повярвах че си моето момиче, от което няма да е нужно повече да се очиствам.

Така остават думите, онази глупава развръзка в мойта пребогата кошница
от толкова наречено което се изражда във носталгия за полет
онези думи слагащи черта на всяка нужда да е вечно всичко истинско и вярно
и тези другите белязали ме като черната овца с набъбналото до небето его.