Къде ни носят нашите крила, кажи къде любов,
къде започнахме да бъдем просто непознати хора,
аз сякаш имам всичко в себе си способно да лети, а има ли значение,
аз сякаш пясък съм във ръцете ти останали така далече.
Не ме боли, в прозорците е тъмно, после идва тишина,
най-тайните мечти са тези казани наяве, после непотребни никому,
какво е истина, ако не мога на надникна лесно в твоята душа,
какво е сбъдване преди да съхраня света ти, като част от себе си.
И днес се гледам както често напоследък, нейде отстрани,
забравям толкова подробности крещящи за познатата премерена значимост,
но аз не искам спомени с които да говоря до поискване, не искам повече усилия,
когато спомените между теб и мен остават само сипеи от неизвестни пътища, за връщане.
Защото пазех нещо повече за другите от мен, било излишния разкош,
и чаках за живота не разделян в граници на моя и на твоя,
но колко можеш да си верен без да имаш нечие доверие, а не пресметната вина
и колко можеш да изминеш в себе си, ако си само мярката за болката и белега.
Къде ни носят нашите крила ... къде ни носят
Няма коментари:
Публикуване на коментар