Силует на едно бездумие

Аз не познавам други хора във разтегнатите дни след толкови посоки,
освен по улиците дето плащат с мен секундите, по малко или много всеки ден,
какво е свобода, ако си вързан в края на причините, до края на възможното,
какво е повече душевност, ако ни липсва все допирна точка с нещо неразделно твое.

Аз не познавам други хора, и не затъвам в някаква фалшива неизбежна участ,
но в мен попива толкова дълбоко черното и бялото,и после пърха сякаш със криле от избелял копнеж,
а аз не искам да съм нещо от цената, всяко наше неразбиране и в думите пропуснато нанякъде,
не искам да съм съдника, дори да не успявам да го удържа понякога болезнено.

И ако съм във теб мъжа от който да затоплиш с мекота в ръцете ни живота,
ако се будиш всяка нощ от опита да ме докоснеш като сливане полу-насън,
ако след тези дни е толкова студено през пространството, а липсата е силна като болка,
и всички дни приличат си, защото са заключени в душата ти отвънка, а ключа е в другия.

Бих искал този някой, да е нещо със което се пречиства от следите и причините,
бих искал всяка крайната точка да не бъде мярка за изгубено назад,
но не разбирам все причината защо оставаме далеч макар и сигурни във свойта близост,
и ако те виждам в себе си, а някак не успявам да намеря пътя си към теб.

Аз не познавам други хора, много по-различни от това което в нас посявахме
и обичта ми не желае нещо съвършенно, нито обещания за мярка в вечноста,
аз просто искам да усещам как потръпваш в моето докосване на устните,
и колко важно е да спрем това бездумие заспивайки допрени до гръдта си.