Разделено небе

Аз не искам да делиш света на мой и твой, не искам,
не искам да делиш сърцето си от всичко неразделно близко,
аз искам да си нещото напълващо деня като от хляба в теб замесен,
със топлина и малкото тъга която да не е ранена, някак в сивото.

Света е този който ще направим със ръцете си, не го ли вярваш
красив и грозен, истински и недомислен ако не говорим го изгубваме,
а тази вяра е делящото между живота който ще опазим с липсата,
и не за себе си, и не за себе си, се молим бога да възкръсне.

И затова не се лети ако не се прощава за плесниците,
надеждата е само границата между пътя в който се достигаме с любов завинаги,
света е болен от изплащане на глупост и на бездушевност с разполвени истини,
но ако аз съм в теб, това не е ли малкото достатъчно за всичко.

И затова ако ще шепна всеки ден като едно полу-разпятие,
защото липсва ми една, единствена от теб човешка дума, мисля те,
ако градиш закони вместо да говориш с мен за дните и за страховете си,
ако не вярваш, че в нещата няма кой да търси вечната изгода, а доброто ти.

Така е с вярата, платили сме от лихвита на всеки писък,
платили сме от всичко малко или много със години,
разпалваме продавайки от поривите за стотинки ежедневно сънищата,
но се обича за това да раждаме живота в себе си, красив за някого.