Аз няма да забравя нищо в себе си

Не стяга здраво времето измерено в секунди и познание на всички силуети
като служители на тайна секта в дните ни почти банално прекопирани,
дали сме остаряли с младоста която нямахме а търсиме със всяко свое бягство,
или е всичко като руската ролетка, ден до пладне до последен изстрел във сърцето.

И мерим тежеста на дългите страни на вятъра изгубили посоките преди началото
потдържащи от няколко сезони формата на сладострастните внушения за таен вкус,
дали сме богове забравили за своя корен бягащи от рая тук от скука,
или сме само кръпки от съдбата във една лавина от безмерие и уж логичните последствия.

Това е в нас изказано скалъпено, пришито и дописано отново и отново,
на глътка дъх, пиянство просто някакъв катарзис в който търсиш лятото на жаждата,
какъв ще бъда утре няма вече никакво значение когато пътя си го виждаш все обратно,
защото да държиш света било за всички в рая мярка за безвкусие.

Почти безветрие, ще можеш да загубиш вечноста на гръб на тъжното на времето,
небето ти говори, в броеници от нагризани от суетата облаци от сънища,
и цялата еротика дали ще ни достигне да отвориме очите си за черно-бялото,
след толкова години тъй и иначе живота губи старото значение за мене.

И няма страшно аз не мога да си тръгна ням преди да ти разкажа тази моя бездна
макар отдавна да не питам как и любовта се скрива в ъгала все по-ранима,
защото аз не крия своята обърканост или това че съм зависим силно в себе си,
но той живота не е като да го тикаш за да можеш да го виждаш с бялото на дните.

Разбира се говоря, не да бъда повече желан а просто да измоля милост за душите ни
говоря като нещо от което няма граница с която да деля света на мой и твой
и ако нещо в мен е плащало цената повече от поносимото в сърцето
това не значи че сърцето ми не може да умира ако го убиваш още отдалече.