Всичко което съм

Кой съм аз, по белия процеп в душата си попил достатъчно горчивото
когато всичко скъпо сякаш е изгубено назад, преди да се разсъмне с утрото надеждата
кой съм аз, по тънката следа от малката хралупа в тъничкото детско щастие
почти като мираж във спомен за живот все пак рисуван нейде в чакащото бъдеще.
Кой съм аз след толкова упорстване да спреш секундите, дори за още малко,
и всъщност да не помниш знаците във някаква объркана до слепота съдба,
и кой остана от допускането, че е просто всичко, ако се обичаме,
със простите неща, възможни ако чувстваш във душата си за другия живота.
Та аз не помня някой да е казал във очите ми, обичам те завинаги любими,
не помня нещо чисто като утринна роса в полепналите ти сълзи, по моята ръка,
аз виждам толкова отвън света, и даже мога скрито да обичам хората дори и сиви,
а вътре в мен остава повече отчаяно и празно ако теб те няма, ако си далече.
Защото ти стоиш в живота ми, в едно усещане с зората с цветовете преди съмване,
което някак избледнява неусетно в бледо сиво-синьо в изрисувани лъчи и тишина,
защото може би така посяваш в мен живота, за да кажеш твоя съм вземи ме,
и мога да почувстам как душата ти трепти от усета на кротка жажда.
Защото ако ти си нощното момиче скрило се под свода на прегръдките
и малко повече и повече забравя мярката за мое и за твое,
и ако лежа, забравил пътища за минало и бъдеще, ако лежа до тебе
ще легнеш ли до мен и да забравиш за света отвън, усещайки сърцата ни единствено.