И да остане тишина

(на Мария)

Бих искал да не помня от табелите по улиците дето съхраняват стъпките
витрините които се оглеждат в пъстрото на дните като жив водовъртеж,
бих искал да не зная семето в коя от хиляди земи душата ми забрави да покълва
и колко повече ще натделее да лети ако ме откъсне вятъра на времето.
Бих искал да си нямам име за да ме посочват с пръсти за добро и лошо,
и да не си поемам дъх преди да скоча от ръба надоло и надоло,
бих искал да облагородя капризите на собствени си прищевки, най-накрая,
и мисълта, че паметта е като кутия с повече от няколко дъна и чекмежета.
Но как ще ме намериш ако искаш да се върнем някога във къщи заедно,
кои са думите с които все пропуснах да простя и да поискам прошка в себе си,
и пътя все остава същия, от този който те изпратих със страха в сърцето,
страха, че липсва начин в който ще разбираме еднакво тежеста във другия.
И как да кажа аз умея повече да чакам, повече от сляпо, сиво, грозно,
но колко от нещата във живота имат точно тежеста поставена във нас дълбоко,
каква е истината, ако все пропускаш да ми довериш сърцето си отново,
ако не мога да намеря изход в толкова отхвърляни наглед ненужни обяснения.
И за това не ме вини, не искам правотата да дели живота ни на черно и на бяло
ще падна спъвайки се, ще се смеся със тревата под краката ти, дано утихна непробудно,
и когато пулса ни загуби някакво значение, и стане просто част от цялото,
ще кажеш ли, аз вярвам в теб любов, аз вярвам в обичта ти, моя същност.