Когато някой трябва да говори

Колко малко носят днес света на всички в себе си,
и не, това не може да се пише по-лирично и красиво,
по-правилно било да имаш свое точно място под звездите,
какво е туй да пазиш от света на другите, макар така отнесено.
Това е като вик за помощ, в който казват, ти си лудия,
а само трябва да крепиш от пясъчни дворци на път за ново срутване,
това е като да говориш колко важно е да имаш вяра в нещо истинско,
а някой да ти тика от прилежно напечатана фабрична библия.
Колко малко носят от света в ръцете си,
на думи всички все сме равни, даже ако просим хляба си,
и няма да говоря за продажби и продадени, за правилната дялба,
и нито за великото вълшебство на охолството огряло някои.
Аз просто си седя накрай на света, без точно място в себе си,
каквото винаги испусках без да разбера защо се случва неизменно,
и колко малко имах всъщност все за даване отвътре,
когато се опитваш да не се отвръщаш от живота, в тези просто другите.
Понякога си мисля, има ли ни всъщност всички,
така абсурдно и натрапчиво е времето изглеждащо за повечето смислено,
защо ли някъде извън това измило всички мисли и надежди,
все пак остава нещо молещо дълбоко, като липсващата глътка сред пустинята.
Защо ни липсват тези съживили от надеждата, не само с думи,
и не написана със приказки, рисувана със цветовете на сънуваното бъдеще,
защото все мисля, че живота си, не го създаваме единствено и само ние,
и във това да си зависим няма нищо толкова за криене.
Защото тъкмо тези сънища които в нас извикваме
почти по детски, спрели да говорят като неми спътници,
или дори да си испросим малко обич, макар и толкова нелепо,
преди да спрем да се загубваме в мълчание и глухи звуци.
Да хубаво е да говорим като крайпътни камъни за свои спътници,
да не забравя да ви благодаря за малкото надникване из мене,
но всъщност аз не искам нищо от света на някой мерещ от цената на нещата,
аз искам някой просещ, с липсата в сърцето си.